Писмо с Изх. № 53-04-486; 13.06.2019 г.; ЗДДС чл. 39, ал. 1

Изх. № 53-04-486
13.06.2019 г.

ЗДДС чл. 39, ал. 1

В дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” е постъпило Ваше писмено запитване, прието с вх. №53-04-486/24.04.2019 г., във връзка с прилагането разпоредбите на и Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС).
В запитването е изложена следната фактическа обстановка:
„…..“ ООД осъществява финансово-счетоводни и консултантски услуги на свои клиенти, между които и дружества, извършващи клинични проучвания. Във връзка с дейността на последните дружеството следи съдебната практика по чл. 39, ал. 1 от ЗДДС, при което е установило наличие на противоречиви съдебни решения по аналогични казуси. Така например в приложеното към запитването касационно решение на Върховния касационен съд (ВКС) по наказателно дело е възприето мнението на въззивната инстанция, ….. апелативен съд (..АС), според което по естеството си клиничните изпитвания могат да се определят като медицинска услуга, оказвана от лечебно заведение. Касационната инстанция се позовава и на решение №3558/14.03.2011 г. по адм. д. №9779/2010 г. на I отд. на Върховния административен съд (ВАС), в което съдът изразява становище, че клиничните изпитвания са медицински услуги, макар и да не съставляват освободени доставки по смисъла на чл. 39, ал. 1 от ЗДДС в обсъждания казус, доколкото не са били извършвани от здравно или лечебно заведение.
Същевременно според приложеното към запитването решение на Административен съд София-град (АССГ) № 1817/18.03.2019 г. по адм. д. № 1509/2018 г. и цитираното в него решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-307/01, медицинските услуги, извършвани с цел, различна от тази на защитата, включително поддържането или възстановяването на човешкото здраве, не могат да се ползват от освобождаването, предвидено в чл. 132, §1, б. „б“ и б. „в“ от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност (Директива 2006/112/ЕО). По-нататък АССГ продължава разсъжденията си в смисъл, че основният критерий, който би следвало да бъде съблюдаван при преценката дали доставки от този род следва да се третират като освободени или като облагаеми, е дали основната цел на предоставянето им е опазване, поддържане или възстановяване на човешкото здраве. Съдът допълва, че предметът на конкретните услуги е извършването на клинично изпитване на лекарствени продукти, а не предоставянето на здравни грижи и медицинска помощ, съответно получатели на тези услуги са възложителите – търговски дружества, а не физически лица, каквито единствено могат да бъдат потребителите на здравни услуги. Основната цел на предоставяните услуги, свързани с извършване на клинични изпитвания, е събирането на данни за действието и ефикасността на изпитваните лекарствени продукти, а прилагането на тези лекарствени продукти върху пациенти е средство, начин за осъществяването на услугата към нейния възложител. С оглед на това предоставяните услуги по договори за клинични проучвания не са здравни услуги по смисъла на чл. 39, т. 1 от ЗДДС, поради което не са освободени доставки.
Във връзка с изложената фактическа обстановка е поставен следният въпрос:
Как следва да се третират доставките по извършване на клинични проучвания за целите на ЗДДС?
По така установената фактическата обстановка, въпроса и относимата към тях нормативна уредба изразявам следното становище:
Действието на нормите на правото на Европейския съюз (ПЕС) се основава на три основни принципа – на непосредствена приложимост, на примат и на директен ефект.
Принципът на непосредствената приложимост предвижда всяка правна норма след изпълнението на процесуалните изисквания за нейното приемане (чл. 254 от Договора за създаване на европейска икономическа общност (ДЕО), респ. чл. 297 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), и след влизането си в сила да става автоматично част от действащото право на всяка държава – членка.
Принципът на примат повелява при противоречие между разпоредби на националното и общностното право да бъде прилагана общностната разпоредба. Принципът произтича от разпоредбите на чл. 249, §2 от ДЕО, респ. чл. 288, §2 от ДФЕС, съгласно които регламентът е задължителен и пряко приложим в своята цялост във всички държави – членки. Този принцип е възприет и в българското законодателство, и намира израз в разпоредбата на чл. 15, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА), съобразно която ако нормативен акт (от вътрешното право) противоречи на регламент на Европейския съюз (ЕС), прилага се регламентът.
Директният ефект на нормите на ПЕС се изразява във възможността на гражданите и юридическите лица да се позовават на общностното право пред националните юрисдикции, която произлиза от факта, че с подписването на ДЕО държавите са признали, че общностното право има обвързващо действие. Такова мнение е изразено от Съда на европейските общности (СЕО) в изпълнение на правомощието му да тълкува ДЕО, предвидено в чл. 177 от ДЕО, в решение от 05.02.1963 г. по дело №26/62 Van Gend & Loos с/ Nederlandse Administratie der Belastingen.
Директива 2006/112/ЕО е общностен нормативен акт, който обвързва държавите-членки, до които е адресиран по отношение на постигането на даден резултат, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат (чл. 288 от ДФЕС). Съгласно чл. 267, б. „б“ от ДФЕС (чл. 234 от ДЕО) компетентен да се произнася преюдициално по валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на ЕС, е Съдът на Европейския съюз (СЕС). Същевременно Директива 2006/112/ЕО, както всяка друга директива, е акт на орган на ЕС – Съвета на ЕС. Поради това компетентен орган по тълкуването на нейните разпоредби е СЕС.
Предвид изложеното във всички случаи на противоречие между норма от националното законодателство с такава на общностното, както и на практика на национална юрисдикция с практиката на европейска такава, що се касае до данъчно законодателство, следва да се съблюдават правилата, установени с общностните норми и практиката на СЕС.
В съответствие с изложеното, при прилагането на разпоредбите на чл. 39, ал. 1 от ЗДДС следва да се има предвид становището, изразено от СЕС и споделено от АССГ в приложеното към запитването решение.
Настоящото становище е принципно и е въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка. В случаите, когато в производство, възложено по реда на Допълнителните разпоредби на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) се установи фактическа обстановка различна от посочената, Вие не може да се позовавате на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от ДОПК.

5/5
Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Share on pinterest
Pinterest

Прилагането на Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ).

Изх. № 24-34-406Дата: .…………… .2007 г.ДОГ-Н ………………………..,………………………………Относно: Прилагането на Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ).По повод Ваше писмо до Дирекция „ОУИ“ –

определяне на устройствения статус на земя, представляваща разсадник следва да бъде отнесен към единствено компетентните за това органи – съответните служби на общините.

2_1517/13.09.2010г.ЗМДТ – чл.13, чл.19 от Приложение №2 В запитването излагате следната фактическа обстановка: Постъпила е молба за издаване на данъчна оценка на земя, характеризирана в

Данъчно третиране по реда на Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) на изплатени доходи по извънтрудови правоотношения за работа по проекти на програма „Еразъм +“.

ОТНОСНО: Данъчно третиране по реда на Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) на изплатени доходи по извънтрудови правоотношения за работа по проекти

Възникване на задължение за регистрация по реда на Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС) при отдаване под наем на обект, находящ се във Франция

ОТНОСНО: Възникване на задължение за регистрация по реда на Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС) при отдаване под наем на обект, находящ се във