О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 211
Гр. София, 10.04.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 630/2019 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Ф-СТРОЙ ГРУП ЕООД, чрез процесуален пълномощник, против решение № 2288 от 04.09.2018 г. по в.т.д.№ 1751/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 9 състав, с което е потвърдено решение № 2067 от 03.11.2017 г., постановено по т.д.№ 2162/2016 г. по описа на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу Висшия съдебен съвет евентуално съединени искове с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД, чл.62 вр. чл.61 ал.1 ЗЗД и чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 26 000 лв. – част от общо дължимата сума в размер на 2 106 659 лв. с ДДС за извършени СМР на обект – Преустройство на съществуващи сгради, находящи се в [населено място], [улица], за нуждите на Софийския районен съд, както и обективно съединените с горните искове претенции с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 200 лв. – лихва за забава върху предявената част от главницата за периода от 09.11.2015 г. до 28.03.2016 г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано, за което излага подробни съображения. Моли за неговата отмяна и за уважаване на предявените искове, ведно с присъждане на сторените разноски.
Към жалбата е приложено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, в което касаторът е формулирал следните въпроси, като разрешени от въззивния съд при условията на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК: 1/ Когато съдът приеме, че искът е доказан по своето основание, но липсват доказателства за неговия размер, следва ли да го отхвърли изцяло или е длъжен да приложи чл.162 ГПК /по този въпрос се твърди противоречие с решение на ВКС, ТК, I т.о. по т.д.№ 1556/2017 г./; 2/ Допустим ли е иск по чл.61 ЗЗД при наличие на нищожен договор между страните; 3/ При уговорка, нарушаваща чл.43 от ЗОП, налице ли е облигационна връзка между страните, изключваща приложението на чл.61 ЗЗД; 4/ Как следва да се определи размерът на обедняването на ищеца при иск с правно основание чл.59 ЗЗД, когато се касае за извършени СМР и чрез СТЕ е установена стойността на извършените СМР като цяло, както и стойността на вложените в тях труд, материали и печалба /по тези въпроси се поддържа основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като се твърди, че същите се разрешават противоречиво от съдилищата/. На последно място се сочи, че решението е очевидно неправилно поради факта, че съдията – докладчик не се е отвел от разглеждането му, въпреки наличие на основание за това, както и с оглед изрично посочените нарушения на материалния закон и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба, с писмен отговор в срока по чл.287 ал.1 ГПК, чрез процесуален пълномощник, изразява становище, че не са налице основанията на закона за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалвания резултат, съставът на въззивния съд е приел, че исковата претенция не може да бъде уважена на предпочитаното от ищеца основание, тъй като се касае за договори за СМР, сключени по реда на ЗОП, като работите надвишават стойността на обществената поръчка. Като е съобразил приложимата редакция на ЗОП от 2004 г. /отм./ и нормата на чл.43 ал.1 от същия, е изведен извод за нищожност на уговорките, на основание на които се претендира плащане, независимо, че работите са били възложени /съответно извършени по необходимост/ и впоследствие – приети от възложителя. Посочено е, че извършеното от изпълнителя е извън обхвата на поръчката, а нормата на чл.41 ал.1 ЗОП /отм./ е императивна, като СМР, чиято стойност се претендира, не попада в изключението на чл.43 ал.2 ЗОП /отм./. Всички хипотези на допустимо изменение на договора са свързани с намаляване на стойностите или замяна на видове работи, но не и с тяхното увеличение. Такова е допустимо само при изменение на държавно/нормативно регулирани цени. Извършването на необходими дейности, свързани с основния договор, е уредено от чл.90 ал.1 т.8 б.А от ЗОП /отм./, но за описаните в исковата молба СМР няма проведена такава обществена поръчка и същите не са били предмет на допълнително договаряне по посочения ред. Съдът се е позовал и на трайната практика на ВКС, съгласно която договорът, сключен на основание ЗОП, не може да бъде изменян в нарушение на условията на обществената поръчка. Следователно, изменението на съществените елементи на договора за поръчка е недопустимо /в т. см. решения по т.д.№ 658/2010 г. и т.д.№ 1121/2011 г. на ТК, I т.о./. Съдът отделно е преценявал и дали са налице допълнителни работи, свързани с качеството, сроковете и други дейности с обслужващо предназначение, които да не представляват недопустимо изменение на договора и е формирал извод, че процесните СМР не са такива, доколкото са свързани с цялостната законосъобразност на обекта и неговата техническа сигурност, респ. съответствието му със строителните правила и норми. Посочено е, че необходимостта от проектиране на всички части и включването им в обществената поръчка не може да представлява въпрос относно качественото изпълнение или срока на извършване на дейностите. Допълнителните дейности представляват увеличаване на обемите и видовете СМР. Дори са се приеме, че същите са необходими, то невключването им в обществената поръчка е равносилно на заобикаляне на ЗОП. По тези и др. подобни съображения е заключено, че не е налице отговарящ на законовите изисквания, валиден договор за спорните СМР, поради което исковете по чл.266 ал.1 ЗЗД са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
По отношение на иска, основан на чл.61 ЗЗД, съставът на въззивния съд е приел, че в случаите, когато СМР са извършени в отклонение от обществената поръчка /при недопустимо изменение на договора/, следва да се преценява качеството на възложителя, а именно, дали същият е собственик, защото чл.61 ЗЗД изисква извършване на работи по отношение на чужда вещ и в чужд интерес. В случая съдът е заключил, че не е налице резултат в правната сфера на лице, с което изпълнителят да не е договарял, поради което правилата на гестията са неприложими. Съдът се е позовал на практика на ВКС, предмет на решения по т.д.№ 2235/2015 г. на I т.о., т.д.№ 871/2012 г. на I т.о. и т.д.№ 1037/2012 г. на I т.о., според която, когато е налице нищожен договор за изработка, но резултатът от изпълнените работи е постъпил в патримониума на собственика, отношенията следва да се разгледат като такива на водене на чужда работа без пълномощие, но когато са извършени в имот на възложителя по нищожен договор, то отношенията следва да се уредят като по чл.59 ЗЗД.
Следователно, съдът е намерил, че по отношение на спора приложение намират правилата на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД, според които лицето, получило облагата, заплаща на извършителя по-ниската стойност между стойността на вложеното и полученото.
По този иск въззивният съд е счел, че въпреки правилните указания на първата инстанция в доклада по чл.146 ГПК към ищеца да докаже своето обедняване и обогатяването на ответника, както и причинната връзка между тях, от събраните по делото писмени и гласни доказателства не се установява каква е стойността на разходите за реално намаление на имуществото на изпълнителя – колко е стойността на труда и материалите, които той е заплатил, т.е. стойността, с която се е обеднил. Не може да се приеме, че след като е извършил работата, то това е нейната стойност и тя е равна на обедняването. В цените, дори анализните, не е доказан разходът по повод извършеното проектиране и строителство.
По нататък съдът е посочил, че по делото са събрани доказателства относно стойността на материалите и труда, вложени при извършването на СМР и други обичайни разходи във връзка със СМР, вкл. ДДС, но без печалба. Отговорността на ответника по разпореждане на чл.59 ал.1 ЗЗД ще е между по-малката от двете суми на обогатяването и обедняването. Като няма доказателства, каква е стойността на обедняването, не може да се направи сравнение и всъщност основанието на иска не е доказано. Не става въпрос за служебно задължение на съда по чл.195 ГПК, защото ищецът, въпреки дадените указания, не е ангажирал доказателства с колко се е намалило имуществото му.
Настоящият съдебен състав намира следното:
Решението не е очевидно неправилно, поради това, че докладчикът по делото не се е отвел от разглеждането му, доколкото обстоятелствата по чл.22 ГПК не са установими от съдържанието на атакувания съдебен акт. Отделно от горното, в свое определение от 19.11.2018 г. съставът на въззивния съд е взел отношение по тези оплаквания, като е посочено, че евентуалните основания за отстраняване на съдията – докладчик са отпаднали в началото на 2015 г. с приключването на гр.д.№ 685/2012 г.
Наведените от касатора нарушения на материалния закон също не могат да обосноват наличие на основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. В тази хипотеза, съобразно трайната практика на ВКС, ТК, е необходимо да е приложена несъществуваща /респ. отменена или изменена/ правна норма, или съществуващата такава да е приложена в обратния й смисъл, което не се установява. Необосноваността на съдебния акт като форма на неправилност от своя страна следва да се изразява в грубо нарушение на правилата на формалната логика, а не да произтича от неправилната преценка на доказателствата или тяхното необсъждане.
В случая съдът намира, че решението е очевидно неправилно на последното основание. Въззивният съд от една страна е приел, че по делото са събрани доказателства относно стойността на материалите и труда, вложени при извършването на СМР и други обичайни разходи във връзка със СМР, вкл. ДДС, но без печалба /по-горе сам се е позовал на решението по т.д.№ 2245/2015 г. на I т.о., съгласно което обедняването се определя именно от стойността на материалите и труда, вложени в извършването на СМР и другите обичайни разходи, свързани с тях, включително ДДС /ако такъв се начислява/, но без печалба/. Едновременно с това е приел, че ищецът не е ангажирал доказателства за намаляването на имуществото му и не се установява колко е стойността на труда и материалите, т.е. обедняването. Двете съждения си противоречат и се изключват взаимно, т.е. не съответстват на правилата на формалната логика и са достатъчни да обусловят допускане на исканото касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, по отношение произнасянето на въззивния съд по иска с правно основание чл.59 ЗЗД. При това положение, не подлежат на изследване селективните основания по чл.280 ал.1 ГПК, поддържани от касатора, относно решението в посочената част.
В останалата обжалвана част не са налице изискуемите предпоставки за достъп до касация. Няма данни, че представените съдебни решения са влезли в сила, респективно, че въпроси № 2 и № 3 се решават противоречиво от съдилищата и затова имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Във връзка с тях е налице и практика на ВКС по чл.290 ГПК, която е посочена и съобразена от въззивния съд. Освен това вторият въпрос няма значение за изхода по делото, доколкото противоречия относно допустимостта на иска по чл.61 ЗЗД липсват. Първият въпрос също не отговаря на общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК, т.к. въззивният съд е формирал воля, че в случая недоказан е не размерът на иска, а неговото основание, поради което служебна намеса на съда не се изисква. Отделно от горното, решението на ВКС, с което се обосновава основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, е неотносимо към разрешаването на този въпрос.
Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато единствено в частта, с което е отхвърлен искът с правно основание чл.59 ЗЗД. Касаторът следва в едноседмичен срок да представи доказателства за предварително внесена държавна такса за разглеждане на жалбата му, в размер на 545 лв.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2288 от 04.09.2018 г. по в.т.д.№ 1751/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 9 състав, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 2067 от 03.11.2017 г., постановено по т.д.№ 2162/2016 г. по описа на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД и акцесорния иск с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2288 от 04.09.2018 г. по в.т.д.№ 1751/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 9 състав, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 2067 от 03.11.2017 г., постановено по т.д.№ 2162/2016 г. по описа на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявените искове с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД, чл.62 вр. чл.61 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД.
ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ на касатора Ф-СТРОЙ ГРУП ЕООД в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер на 545 лв., в противен случай касационното производство ще бъде прекратено.
При изпълнение на указанията за внасяне на дължимата такса в срок, делото да се докладва на Председателя на II-ро Търговско отделение при ТК на ВКС за насрочване в публично съдебно заседание на ………………..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: