fbpx

Определение №1223 от 15.12.2011 по гр. дело №899/899 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

2

определение по гр.д.№ 899 от 2011 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1223

София, 15.12.2011 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на седми декември две хиляди и единадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 899 по описа за 2011 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 106 от 28.03.2011 г. на Добричкия окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1053 от 2010 г., с което е отменено решение № 111 от 28.10.2010 г. по гр.д.№ 166 от 2009 г. на Районен съд-гр.Генерал Т. и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения от [фирма] срещу ЗК „Калето”-гр.Т., ТД на НАП-гр.В. и [община] иск за установяване, че към момента на извършване на продажбата и възлагането от публичния изпълнител с постановление № 13977/2002/021442 от 07.07.2005 г., публ. в ДВ бр. 60 от 22.07.2005 г. Земеделска кооперация „Калето”-гр.Т. /в ликвидация/ като длъжник по изп.д.№ 13977 от 2002 г. по описа на бившата АДВ-РД-гр.В., И.-гр.Д. не е била собственик на следните имоти: сондаж, басейн и две помощни постройки, находящи се в УПИ X., кв.62 по ПУП на [населено място], както и евентуално предявения от [фирма] срещу Министерството на правосъдието иск за заплащане на обезщетение за нанесени на дружеството вреди от неправомени действия на съдебен изпълнител в размер на 1000 лв. като част от сумата 9 335 лв., представляваща 1/3 от сумата 28 065 лв., събрана от ищцовото дружество като продажна цена за описаните по-горе имоти при възлагането им с постановление от 28.11.2003 г. по изп.д.№ 38 от 2001 г. на СИС при Тервелския районен съд.
В касационната жалба се твърди, че решението на Добричкия окръжен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допустимост на касационното обжалване по същество се сочат чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Твърди се, че е налице противоречие между обжалваното решение и посочена от касатора практика на съдилищата в страната /решение от 27.03.2007 г. по в.ч.гр.д.№ 950 от 2006 г. на Добричкия окръжен съд и решение от 21.12.2009 г. по в.гр.д.№ 562 от 2009 г. на Добричкия окръжен съд/ по следния правен въпрос: какво подлежи на установяване по предявен от третото лице по изпълнението срещу длъжника и взискателя в изпълнителното производство отрицателен установителен иск за собственост: правото на собственост върху имота- предмет на изпълнението на третото лице или липсата на право на собственост върху този имот на длъжника. Освен това, касаторът счита, че тъй като липсва съдебна практика, от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК би било произнасянето на ВКС по следните въпроси: 1. При какви обстоятелства и до кое положение на изпълнението третото лице разполага с иска по чл.269 от ДОПК, 2. В кой момент е приложима хипотезата на чл.246, ал.10 от ДОПК, 3. Искът по чл.269 от ДОПК кореспондира ли с жалбата по чл.435, ал.4 от ГПК, тоест от това, че на владелецът се отдава предпочитателно право при липса на сигурни данни за собствеността, следва ли, че за третото лице е достатъчно, за да защити своето владение, да оспори успешно правото на собственост на длъжника по изпълнението, без да е длъжно да доказва свое право на собственост, 4. При предявен отрицателен установителен иск по чл.269 от ДОПК при формиране на извода си дали длъжникът е собственик на процесния имот съдът следва ли да съобрази всички установени в хода на производството и релевантни за наличието или за липсата на право на собственост у длъжника, или може да се ограничи само с установяване на това, дали третото лице- ищец по делото е придобило правото на собственост върху процесните имоти от длъжника.
В писмени отговори от 22.07.2011 г. и от 04.07.2011 г. пълномощниците на ответниците по жалбата ТД на НАП-гр.В. и ЗК „Калето оспорват същата.
Ответниците по жалбата [община] и Министерство на правосъдието не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационната жалба счита следното: За да постанови обжалваното решение за отхвърляне на предявените искове, въззивният съд е приел, че ответникът по иска и длъжник по изпълнителното дело ЗК „Калето” е бил собственик на процесните имоти към датата на възлагателното постановление от 07.07.2005 г., тъй като с постановлението за възлагане по предходното изпълнително дело в полза на ищеца [фирма] от 28.11.2003 г. тези имоти не са били възложени на ищеца- с това постановление на ищцовото дружество са били възложени само ремонтна работилница /комбайни/ с Р. от 745 кв.м. и ремонтна работилница /оранжерии/ с Р. от 745 кв.м., ведно с правото на строеж върху терена и нищо друго. На същия не е било възложено правото на собственост върху терена, върху който са изградени сградите. Макар че процесните сгради и съоръжения са били включени в оценката на ремонтната работилница /оранжерии/, тъй като те не били нито фактически, нито функционално свързани с тази работилница, а са били предназначени да обслужват съществувалите по време на бившето ТКЗС оранжерии в имота и имат характера на помощни съоръжения, трайно прикрепени към терена, то по отношение на техния статут не може да се приложи правилото на чл.98 от ЗС- същите не са принадлежност към възложените на ищцовото дружество ремонтни работилници, а са останали собственост на собственика на терена, върху който са трайно прикрепени. Освен това е прието, че тъй като ищцовото дружество не се е възползвало от предвидената в чл.45а, ал.1 от ППЗСПЗЗ възможност да закупи целия терен, към 07.07.2005 г. то не е било собственик на терена и на трайно прикрепените към него процесни сгради и съоръжения.
Прието е още, че проверката за вещните права на ответника ЗК „Калето” върху процесните сгради и съоръжения следва да се ограничи само до въведеното от ищцовото дружество основание- поради придобиването на правото на собственост от друго лице, по-конкретно от ищцовото дружество на основание възлагателно постановление по изпълнителното дело, водено срещу бившия собственик ЗК „Калето”. Проверка на титулярството на правото на собственост на ЗК „Калето” изначално и изследването на въпроса по силата на какъв придобивен способ кооперацията е станала поначало собственик на процесните обекти, не следвало да се извършва от съда, тъй като такава проверка би излязла извън предмета на делото и заявените от ищеца обстоятелства по предявените искове по чл.269 от ДОПК. Ищецът не бил оспорил изначално съществуването на правото на собственост върху имотите в патримониума на земеделската кооперация, а и същият нямал правен интерес от такава генерална проверка поради факта, че сам претендирал да е носител на права върху тези имоти, произтичащи от правата на кооперацията. Противното би означавало да отрече сам правата си и върху вече придобитите по изпълнително дело № 38 от 2001 г. на СИС при Т. имоти от имуществото на ЗК „Калето”. Напротив, ищцовото дружество твърдяло, че ЗК „Калето” е било собственик на процесните обекти, но е загубило собствеността върху тях след придобиването й от ищеца. Горното налагало изследване по делото единствено на правата на ищеца, придобити по силата на постановлението за възлагане от 28.11.2003 г. и разглеждане по същество единствено на въпроса дали ответника ЗК „Калето” е загубил правото на собственост върху тези обекти поради отчуждаването им в полза на ищеца.
По евентуалния иск за осъждане на Министерството на правосъдието за обезщетение е прието, че сочените от ищеца изпълнителни действия на съдебния изпълнител по изп.д.№ 38 от 2001 г. на СИС към Т., не са незаконосъобразни, тоест не е налице елементът противоправност на деянието, от което произтича щетата. Въпросната оценка на вещото лице, изготвена по горепосоченото изпълнително дело, с която в цената на ремонтната работилница /оранжерии/ била включена и цената на сондажа, басейна и помощните постройки, които не са били предмет на изпълнението, е могла да бъде обжалвана от ищцовото дружество, което е било взискател по това изпълнително дело. По същия ред ищцовото дружество е могло да атакува и постановлението за възлагане в частта на определената цена на възложените две работилници. Такива жалби не са били подадени, респективно горните действия на съдебния изпълнител по изп.д.№ 38 от 2001 г. не са били отменени като незаконосъобразни по реда на обжалването, поради което следва да се третират като извършени в съответствие с процесуалния закон и законосъобразни. А за да възникне отговорността на МП за обезщетяване на ищеца за причинени имуществени вреди от действия на съдебния изпълнител, е нужно да се докаже противоправност на тези действия, което не било сторено в настоящия процес.
Посочените от касатора решение от 27.03.2007 г. по в.ч.гр.д.№ 950 от 2006 г. на Добричкия окръжен съд и решение от 21.12.2009 г. по в.гр.д.№ 562 от 2009 г. на Добричкия окръжен съд са постановени по жалби на трето лице по изпълнението срещу действия на съдебен изпълнител и в тях не е решен правен въпрос, относим към настоящото дело: По тези дела е решено дали действията на съдебния изпълнител по конкретни изпълнителни дела са правилни въз основа на събраните по всяко от делата доказателства, но не е взето становище по въпроса какъв е предмета на доказване по предявен от трето по изпълнението лице установителен иск за собственост срещу длъжника и взискателя по изпълнението. Поради това не е налице противоречие между тези решения и обжалваното решение на Добричкия окръжен съд, тоест не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1,т.3 от ГПК по въпроса: какъв е предмета на доказване по установителния иск по чл.269 от ДОПК- правото на собственост на третото лице по изпълнението- ищец по иска или правото на собственост на длъжника по изпълнението-ответник по иска. По този въпрос има многобройна съдебна практика, касаеща иска по чл.336 от ГПК /отм./, който е аналогичен на иска по чл.269 от ДОПК. Обжалваното решение не противоречи на тази съдебна практика: в съдебната практика се приема, че предмет на доказване по този иск е дали ответникът-длъжник по изпълнителното дело е бил собственик на имота, спрямо който е насочено принудителното изпълнение. Същото по същество е прието и в обжалваното решение: въззивният съд е изследвал въпроса дали ответникът-длъжник по изпълнението е собственик на процесните сгради и съоръжения, но с оглед диспозитивното начало в процеса се е ограничил до разглеждане само на посочените от ищеца основания за загубване правото на собственост на ответника върху процесните имоти. Не на последно място, от постановяването на горепосочената съдебна практика не са настъпили такива промени в обществените отношения или в законодателството, които да обуславят необходимостта от нейната промяна.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК и по другите посочени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси поради следното: Въпросите при какви обстоятелства и до кое положение на изпълнението третото лице разполага с иска по чл.269 от ДОПК и в кой момент е приложима хипотезата на чл.246, ал.10 от ДОПК не са въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не са обусловил решаващите изводи на съда в обжалваното решение- в него не е прието, че искът е недопустим поради предявяването му след определен срок или поради липса на посочените в чл.269 от ДОПК или в чл.246, т.10 от З. предпоставки. Напротив, прието е, че искът е допустим и са налице процесуалните предпоставки за предявяването му от трето лице по изпълнението срещу длъжника и взискателя по това изпълнение.
Решението по евентуалния иск също не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като касаторите не са посочили материалноправен или процесуалноправен въпрос, касаещ решаващите изводи на съда по този иск. Не са посочили и съдебна практика, на която решението по този иск да противоречи.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 от ГПК във връзка с чл.78 от ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски по настоящото дело, както следва: 536,44 лв. юрисконсултско възнаграждение на ТД на НАП-гр.В., определено съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и 700 лв. адвокатско възнаграждение в полза на ЗК „Калето”.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 106 от 28.03.2011 г. на Добричкия окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1053 от 2010 г.

ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на ТД на НАП-гр.В. с адрес за призоваване [населено място], [улица] на основание чл.78 от ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 536,44 лв. /петстотин тридесет и шест лева и четиридесет и четири стотинки/.

ОСЪЖДА [фирма] с горепосочения седалище и адрес на управление да заплати на ЗК „Калето”- [населено място] /в ликвидация/ на основание чл.78 от ГПК разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 700 лв. /седемстотин лева/.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Scroll to Top