Определение №258 от 9.4.2015 по търг. дело №1788/1788 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

Върховен касационен съд Стр. 5

Върховен касационен съд Стр

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 258
София, 09.04. 2015 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на пети март през две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА

при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 1788 по описа за 2014 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Х. Б. Ц. чрез адвокат Д. Т. срещу решение № 375/27.12.2013 г. на Варненски апелативен съд /ВАС/, Търговско отделение по в.т.д. № 481/2013 г., с което е потвърдено решение на Варненски окръжен съд /В./, осъждащо настоящия касатор да заплати на [фирма] сумата 26000 лв. на основание чл.240 ал.2 ТЗ и сумата 1000 лв. лихва за забава върху тази сума за посочен период от време, двата иска предявени като частични, ведно със законните последици.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост, а като основание за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] оспорва допускането на жалбата по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
ВАС е приел, че с исковата молба – първоначална и уточнителна е изложено от дружеството, че ответникът е бил член на съвета на директорите на дружеството и изпълнителен директор, като през същия период дружеството е наредило превод по банков път на сумата 97792 лв. по клиентска сметка по реда на чл.39 ЗА с титуляр адвокат И. К. и същата сума на 10.04.2006 г. е изплатена в брой на настоящия касатор в качеството му на изпълнителен директор на дружеството от титуляра на сметката И. К.. Сумата не е била върната в дружество, поради което с предявените искове то претендира причинените щети от невърнатите средства, както следва: 26000 лв. като част от общо дължимите 97792 лв. като главница и 1000 лв. част от лихва за забава общо от 71576.98 лв. върху посочената главница. Според ВАС при така изложените твърдения и обстоятелства в исковата молба дружеството в достатъчна степен е конкретизирало и сочи на предявен иск по чл.240 ал.2 ТЗ. Според ВАС ищецът е навел твърдение за притежаване на определено качество от страна на ответника, в което именно е получил процесната парична сума като законен представител на дружеството, но не е отчел тази сума пред дружеството, за което се претендира обезщетение. Според ВАС задържането на сумата, получена от настоящия касатор в качеството му на изпълнителен директор и член на СД на [фирма] и невнасянето й в касата на дружеството, представлява поведение в нарушение на задълженията по чл.237 ал.2 ТЗ. В причинна връзка със същото е настъпването на вреда за ищеца – намаляване на имуществото му със сумата от 97792 лв. По оплакванията на ответника – въззивник и настоящ касатор относно дадената правна квалификация на предявения иск от В., ВАС е посочил, че същата се дава от съда и представлява подвеждане на твърденията по исковата молба и обстоятелствата под приложимата към спора правна норма. Според ВАС възражението на ответника и настоящ касатор, че с процесната сума е погасен дълг на дружеството спрямо трето лице по договор за заем е направено след преклузивния срок за даване отговор на исковата молба, но е и недоказано. ВАС е изложил съображения относно преценка на представените доказателства – договор от 28.09.2001 г., разписка от 11.04.2006 г., събраните гласни доказателства, включително допълнително заключение на ССЕ, с оглед на които е приел, че възражението на ответника за изплащане на задължение на дружеството към трето лице е разколебано – в счетоводството на дружеството не е отразено нито получаване на заем от 50000 щ.д., нито изплащане на задължение в размер на 104000 лв.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
Според настоящият състав на ВКС няма основание за вероятна недопустимост на въззивното решение, за която съдът следи служебно /т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКСД/, свързана с дадената от ВАС правна квалификация на предявените искове. Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението /ТР № 2/2011 г. от 29.02.2012 г. но ОСГТК на ВКС/. Доколкото в настоящия случай не е налице произнасяне от ВАС извън определения от страните предмет на делото с посочените в исковата молба и възраженията факти и обстоятелства, както и извън обхвата на търсената от ищеца защита, няма основание да се приеме вероятна недопустимост на въззивното решение, а доводи на касатора за неправилност на правната квалификация. Касаторът в изложението си е формулирал следните въпроси: 1. „Дали посоченото в петитума на исковата молба основание на претенцията има значение за определяне предмета на спора и правната квалификация на иска или тя се определя само от посочените в обстоятелствената част обстоятелства, като формулираното от ищеца основание за претенцията в петитума е без правно значение” 2. „Следва ли да се счита за преклудирано правото на ответника да направи нови възражения, след като съдът определя предмета на спора и правната му квалификация едва с доклада по делото и то по начин, различен от този, определен от ищеца. В случай, че определената от съда квалификация се различава от посочената с исковата молба (и възприета от ответната страна) и предполага различни възражения, допустимо ли е въвеждането на нови такива, съобразени с променената квалификация. Може ли в тези случаи да се приеме, че са налице особени, непредвидени обстоятелства даващи възможност за инвокиране на нови възражения.” 3. „При наличието на преки писмени доказателства за съществуването на едно задължение или за погасяване на задължение, липсата на счетоводно отразяване на задължението или погасяването му съставлява ли доказателство оборващо тези доказателства и обосноваващо извод за несъществуването на тези юридически факт.”
Така формулираните въпроси са все във връзка с твърдяната недопустимост на въззивното решение, свързана с неправилна квалификация на предявения иск и произнасяне в този смисъл по непредявен иск. По разрешението им няма противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора съдебна практика: ТР № 1/2001 г. на ВКС, ТР № 1/2012 г. на ВКС и решения на тричленни състави на ВКС, а тенденциозна интерпретация на част от изложените в тях съображения, извадени от общия смисъл на съответния съдебен акт, което не обуславя допълнителен критерий за селекция по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 или т.2 ГПК. Така по първия въпрос е цитирано ТР № 1/2001 г. на ВКС т.1 относно индивидуализиращите белези на претендираното с исковата молба материално право, което се сочи от ищеца с основанието и петитума на иска и тяхната неразривна връзка, но е направен извод за недопустимост на въззивното решение с оглед пренебрегнатата от съда, дадена от ищеца квалификация – това съобразно цитираната съдебна практика не води до недопустимост, доколкото е в рамките на посочените обстоятелства и факти – така и посоченото по-горе ТР, в което няма изискване страната да посочва правната квалификация на своя иск и тя задължително да се възпроизведе от съда, каквото изискване няма и в закона. Както е посочил ВАС правната квалификация се дава от съда въз основа на изложените от страната факти и обстоятелства. Формулираният втори въпрос не е обуславящ изхода на спора, доколкото съдът е посочил, че е налице преклузия по отношение на възражението с допълнителния отговор на исковата молба, но е разгледал същото и доказателствата за него. Щом това е така, няма основание да се приеме, че този въпрос като разрешение е обуславящ изхода на спора и то при наличие на допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Третият въпрос е във връзка с представените по делото доказателства и тяхното обсъждане. Касае се за дейност на решаващия съд по обсъждане и съпоставка на представени доказателства по делото, но в производството по чл.288 ГПК, ВКС не разполага с правомощия да ревизира правилността на изводите на въззивната инстанция, свързани с установяване на фактическата обстановка и обсъждане на доказателствата – т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. В случая изводите на ВАС за неоснователност на възражението на настоящия касатор за погасяване на задължение на дружеството към трето лице по договор за заем са свързани не само с липсата на счетоводно отразяване на определен факт – заключение на ССЕ, но и с обсъждане и съпоставка на всички представени писмени и гласни доказателства – договор, разписка, свидетелски показания и заключение на ССЕ. Независимо от това следва да се посочи, че приложената от касатора съдебна практика на ВКС за твърдяно противоречиво разрешение от ВАС по този въпрос е по обективно неидентични казуси, съвсем различни доказателства, доводи и възражения във връзка с разрешението им – р. № 102/08.10.2009 г. на ВКС – по молба на основание чл.625 ТЗ и р. № 2/20.01.2011 г. на ВКС – по иск по чл.224 ал.1 КТ.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на ВАС.
Независимо от изхода на спора, съдът не присъжда разноски на ответната страна, тъй като не са претендирани такива, нито има доказателства за сторени разноски от тази страна пред настоящата инстанция.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 375/27.12.2013 г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение по в.т.д. № 481/2013 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.