Определение №317 от 3.8.2012 по ч.пр. дело №33/33 на 1-во нак. отделение, Наказателна колегия на ВКС

5
Р Е Ш Е Н И Е

№ 317/2011

СОФИЯ, 03.08.2012 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на 4 октомври 2011 година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЛИДИЯ РИКЕВСКА
БОНКА ДЕЧЕВА

при секретаря Даниела Никова
изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 257/2010 година и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. И. С. като пълномощник на Ф. С. М., П. С. Г. и М. С. М. против решение № 383 от 20.07.2009 г. по в.гр.д. № 1180/08 г. на Благоевградския окръжен съд, поправено с решение № 512 от 28.10.2009 г., с което е отменено решение № 243 от 14.08.2008 г. по гр.д. № 529/07 г. по описа на Районен съд Петрич и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на Ф. С. М., П. С. Г. и М. С. М., че И. Г. М. и М. И. М., починали в хода на делото и заместени от своите наследници Г. И. М., В. И. В., В. И. С. и З. И. Х., са собственици по давност на ? ид. част от УПИ VІІ – 86 в кв. ХV по плана на [населено място] поле и на първия жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда, построена в северозападната част на имота и е отменен нотариален акт № 22, т.І, нот. дело № 34/83 г., издаден по обстоятелствена проверка, в частта, с която С. И. М. е признат за собственик по давност за над ? ид. част от парцел ІІ, кв.4 по плана на [населено място] поле и по отношение на първия жилищен етаж от жилищната сграда.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответницата по касация З. И. Х. изразява становище, че жалбата е неоснователна.
Останалите ответници В. И. В., В. И. С. и Г. И. М. не са взели становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното въззивно решение във връзка с наведените в касационната жалба доводи, приема следното:
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че процесното дворно място е било собственост на Г. С. М., баща на първоначалния ищец И. Г. М.. В имота е имало построена стара кирпичена къща. През 1966 г. на името на Г. С. М. са били издадени разрешение за строеж и протокол за определяне на строителна линия и ниво за построяване на жилищна сграда в североизточната част на парцела. След построяването й в нея се нанесло да живее семейството на И. М.. През 1968 г. на името на Г. С. М. били издадени строителни книжа за построяване на втора жилищна сграда в северозападната част на парцела. Когато била завършена, семейството на И. М. се преместило в новата къща, а в първата останал да живее със семейството си неговият син Г. И. М.. На втория етаж от новата къща се настанил синът С. М. със семейството си, а родителите И. и М. Маркови живяли на първия жилищен етаж. През 1983 г. С. И. М. се снабдил с нотариален акт за собственост на основание давностно владение на ? ид.част от дворното място, съставляващо парцел ІІ в кв.4 по плана на [населено място] поле, ведно с построената в него североизточна жилищна сграда. На същата дата другият брат – Г. И. М. бил признат за собственик по давностно владение на другата ? ид. част от дворното място и на построената в него югоизточна сграда.
Към момента на предявяване на иска процесното дворното място е съставлявало УПИ VІІ- 86 в кв. 15 по плана на селото с площ от 1100 кв.м., а след това в хода на делото със заповед № І-С-427 от 08.11.2007 г. на Кмета на [община] от него са образувани два нови имота- УПИ VІІ- 86 с площ 550 кв.м., в който се намира процесната сграда, и УПИ ІХ-86 с площ 550 кв.м.

След преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели въззивният съд е направил извод, че от 1968 г. до предявяване на иска ищците И. и М. Маркови са владяли първия етаж от жилищната сграда като свой и са придобили правото на собственост върху него и върху ? от дворното място по давност. Ответниците са осъществявали владелчески действия по отношение на втория етаж, като правата им в него не са оспорени. Обстоятелството, че са посещавали и посрещали гости на първия етаж, е преценено от въззивния съд като нещо обичайно предвид близките родствени отношения на страните и това, че съжителстват в една сграда, а не като израз на намерение да своят имота за себе си.
По правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване, настоящият състав приема следното:
В решение № 1198 от 05.02.2009 г. по гр.д. № 4955/07 г. на ВКС, І г.о., е прието, че когато в исковата молба недвижимият имот е бил индивидуализиран съобразно действащия към момента на предявяване на иска регулационен план, а в хода на делото е настъпила промяна в неговата индивидуализация, тази промяна следва да намери отражение в диспозитива на съдебното решение. Настоящият състав намира тази практика за правилна. Когато предмет на иск за собственост е урегулиран недвижим имот, той трябва да бъде индивидуализиран в исковата молба с номера, площта и границите си съобразно актуалния му регулационен статут. Ако това е направено, но в хода на делото е извършена регулационна промяна, тя не рефлектира върху редовността на исковата молба. Касае се за настъпил след предявяване на иска факт, който следва да бъде съобразен от съда съгласно чл. 235, ал.3 ГПК, като в диспозитива на решението имотът бъде описан и съобразно актуалния към момента на постановяване на решението регулационен статут.
На основание чл. 235, ал.3 ГПК следва да бъде съобразено и настъпилото по време на висящността на делото приемство в процеса, когато страната умре или юридическото лице престане да съществува.
По основателността на касационната жалба:
Изводът на въззивния съд, че И. и М. М. са упражнявали фактическа власт върху първия етаж от сградата с намерение за своене, не кореспондира със събраните по делото писмени и гласни доказателства. Вярно е, че според разпитаните по делото свидетели И. и М. Маркови живеели на първия етаж, а семейството на техния син С. М. – на втория етаж, но това не е достатъчно да се направи извод, че между тях е имало уговорка за разпределяне на владението на сградата по етажи и всеки е владял отделен етаж като свой. Обстоятелствата, че С. М. е продължил да ползва и първия етаж, пристроил към двата етажа баня и тоалетна, сочат, че той е считал цялата къща за своя. Тези действия са били доведени до знанието на неговите родители, които в продължение на повече от 30 години до предявяване на иска за собственост, не са се противопоставили и не са демонстрирали, че са придобили по давност собственически права върху първия етаж. Неубедителна е тезата, че И. М. е узнал за издадените през 1983 г. нотариални актове по обстоятелствена проверка, с които всеки от синовете му Г. и С. бил признат за собственик на жилищна сграда и на 1/2 ид. част от дворното място, едва преди предявяване на иска през 2007 г. Всички разпитани по делото свидетели сочат, че родителите и семейството на сина С. М. са живяли в едно домакинство, а отношенията между тях винаги са били много добри, основани на взаимна помощ, привързаност и коректност, което прави малко вероятно синът да се е възпозвал от престоя на баща си в болница и да се е снабдил с нотариален акт за собственост, като при това е държал в тайна това обстоятелство в продължение на повече от 20 години. Освен показанията на разпитаните по делото свидетели, които установяват, че синовете са се снабдили с нотариален акт за собственост по настояване на своя баща, основание да се приеме, че И. и М. М. са знаели за това и не са противопоставили, тъй като не са считали себе си за собственици на първия етаж и на част от дворното място, е и обстоятелството, че не са подавали данъчни декларации за имота по ЗМДТ и не са плащали данъци за него.
С оглед на изложеното настоящият състав приема, че И. и М. М. не са придобили по давност правото на собственост върху първия етаж от жилищната сграда, тъй като не са упражнявали фактическа власт върху имота с намерение за своене. Събраните по делото доказателства в своята съвкупност оборват установената в чл. 69 ЗС презумпция за владение. Изводът на въззивния съд в обратен смисъл е необоснован и в нарушение на материалния закон. Поради това въззивното решение следва да бъде отменено и тъй като не се налага извършването на други съдопроизводствени действия, спорът бъде решен от настоящата инстанция, като предявеният установителен иск за собственост бъде отхвърлен като неоснователен.
Водим от гореизложеното съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 383 от 20.07.2009 г. по в.гр.д. № 1180/08 г. на Благоевградския окръжен съд, поправено с решение № 512 от 28.10.2009 г., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от И. Г. М. и М. И. М., починали в хода на делото и заместени на основание чл. 120 ГПК/ отм./ от техните наследници В. И. С., В. И. В., Г. И. М. и З. И. Х., против Ф. С. М., П. С. Г. и М. С. М. установителен иск за собственост на ? ид. част от УПИ VІІ – 86 в кв. ХV по плана на [населено място] поле от 1988 г., идентичен с УПИ VІІ-86 и УПИ ІХ-86 в кв. 15 съобразно одобреното със Заповед № І-С-42 от 08.12.2007 г. на Кмета на [община] изменение на ПУП-Пр, ведно с първия етаж от построената в новообразуваниия УПИ VІІ- 86 двуетажна жилищна сграда.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: