Определение №451 от 24.7.2017 по тър. дело №1050/1050 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 451
С., 24.07.2017 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четиринадесети юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова

при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора..………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1050 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 4800 от 17.ІІІ.2017 г. на С. Е. В. от С., подадена чрез процесуалните й представители по пълномощие от софийското адвокатско д-во „Т. и съдружници” против решение № 275 на Софийския апелативен съд, ГК, VІІ-и с-в, от 1.ІІ.2017 г., постановено по гр. дело № 4143/2016 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 4331/27.V.2016 г. на СГС, ГК, с-в І-14, по гр. д. № 16985/2012 г. С последното – като неоснователен – е бил отхвърлен осъдителния иск на настоящата касаторка с правно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, предявен срещу ответния „Център за превенция и противодействие на корупцията и организираната престъпност” при Министерския съвет, чиито предмет е било присъждане на претендираната сума от 34 630 лв. (тридесет и четири хиляди шестстотин и тридесет лева), представляваща неизплатено възнаграждение по сключен между страните по спора на основание чл. 13 от Наредбата за възлагане на специални обществени поръчки (в сила от 1.Х.2004 г.) договор № 8/22.V.2012 г., като дължимо за втория етап на изпълнение по сделката /чл. 2.1.2 и чл. 3.2/, ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от датата на завеждане на делото (18.ХІІ.2012 г.) и до окончателното й изплащане.
Поддържайки общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно решение В. претендира касирането му и присъждане на извършените от нея „деловодни разноски и адвокатско възнаграждение за всички инстанции”. Инвокирани са доводи, че съставът на САС погрешно е приел, че предадената на възложителя работа е негодна, както за договорното, така и за обикновеното й предназначение, а също и че ответникът по касационната жалба своевременно бил направил възраженията си в тази връзка и съответно – правомерно е било упражнено правото за разваляне на договора между страните.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата подателката й обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение САС се е произнесъл по следните три правни въпроса:
1./ „Допустимо ли е възложителят по договор за изработка да направи възраженията си за явни недостатъци пред изпълнителя не незабавно – при предаване на работата, а в по-късен момент?”; 2./ „Има ли възложителят право да развали договора за изработка с едностранно волеизявление – без да е извършена преценка дали твърдените недостатъци са съществени, вкл. дали са неотстраними, дали създават сериозни затруднения или отстраняването им е технически невъзможно или икономически нецелесъобразно?”; 3./ „Допустимо ли е експертното заключение да се базира на свидетелски показания, даващи отговор на поставената пред вещото лице задача?”
Първите два правни въпроса били решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в две, постановено по реда на чл. 290 ГПК, решения на състави от второто отделение на ТК на ВКС, както следва: Р. № 157/8.ХІ.2010 г. по т. д. № 1135/09 г. и Р. № 202/27.ІІ.2015 г. по т. д. № 412/2013 г. Съответно последният /трети/ въпрос от релевираните в изложението на В. по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата й се явявал такъв от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като била налице „празнота в правото”, изразяваща се в това, че: „описаният въпрос не може да бъде подведен под нито една от хипотезите на правните норми на българското законодателство”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответният по касация „Център за превенция и противодействие на корупцията и организираната престъпност” при Министерския съвет /по-нататък само „ЦППКОП”/ писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му. Инвокирани са доводи, че в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата на В. „не се съдържат материално- или процесуалноправни въпроси, съответстващи на изискванията, заложени в ТР № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, обуславящи допустимост на касационното обжалване пред ВКС”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на С. Е.. В. от С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да потвърди решението на първостепенния съд за отхвърляне осъдителния иск на касаторката с правно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД срещу ответния „ЦППКОП” при МС въззивната инстанция е приела, че вторият етап от изпълнението на процесния договор за изработка е бил частично осъществен /не повече от 20% спрямо етапите и техническото задание на специалната обществена поръчка/, както и той не отговаря на изискванията на същата специална поръчка: няма пълноценен продукт, качествен и годен за използване в практиката на Центъра, а оттам – анализирайки предмета на сключения договор, САС е намерил, че фактическото предаване на материалите от изпълнителката В. съгласно процесния приемо-предавателен протокол от 5.VІ.2012 г. „не може де се приравни на правно приемане на работата”.
Съгласно т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
На плоскостта на това разяснение в процесния случай по необходимост се налага извод, че последният правен въпрос не е бил предмет на произнасянето на САС с атакуваното решение, а се отнася до неговата правилност, по-конкретно в аспекта на обсъждане на събраните по делото доказателства при съобразяване на съдопроизводственото правило на чл. 202 ГПК. Предвид несъстоятелността на тезата на касаторката В. за „празнота в правото”, проявяваща се в „невъзможността описаният въпрос да бъде подведен под нито една от хипотезите на правните норми на българското законодателство”, ще следва да се посочи Р. № 166/19.V.2010 г. на ІІІ-то н.о. на ВКС, постановено по н. д. № 75/2010 г., в мотивите към което – макар и на плоскостта на съответното процесуално правило в НПК – дословно се приема, че „използването на данните от показанията на свидетелите, …и всички събрани доказателствени източници за подпомагане изводите на експертите е допустимо”.
В процесния случай не се констатира и наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като се касае за договор за изработка с уникален предмет, чието сключване точно поради това е било подчинено на правния режим на т. нар. „специални” обществени поръчки, установен с влязлата в сила на 1.Х.2004 г. Наредба за възлагане на специални обществени поръчки. В чл. 9, ал. 1, т.т. 3 и 5 на този приложим към разрешаване на случая „материален закон” изрично е установено в тежест на бъдещия изпълнител, че с офертата си, изготвена съгласно изискванията на възложителя, той да представи „доказателства за техническата възможност за изпълнение на поръчката”, наред със своето „техническо и ценово предложение и условия за изпълнение на поръчката”, а според разпоредбата на чл. 6, т. 8 от същата Наредба, решението за откриване на процедурата съдържа освен описание на предмета на специалната обществена поръчка (т. 1), още и „условия и размер на гаранцията за изпълнение”. Ноторно е, че такива специални правила дерогират приложението на общите правила в чл. 258 и сл. ЗЗД и, в частност, концентрират базисното задължение на изпълнителя по чл. 261, ал. 1 ЗЗД /за качество на изработеното/ единствено до годността на работата за „предвиденото в договора” нейно предназначение. Ето защо съчетаването в конкретния случай на неточно както в количествено /само 20% от предвиденото за втория етап на реализиране на сделката/, така и в качествено отношение, изпълнение е дало основание на въззивния съд да извърши обоснована преценка, че става въпрос за пълно неизпълнение на специалната обществена поръчка, а оттам и че извънсъдебното разваляне на двустранния договор за реализирането й, сключен на 22.V.2012 г., е било извършено законосъобразно от възложителя ЦППКОП при МС.
На плоскостта на тези констатации в какво реално е било съсредоточено произнасянето на САС с атакуваното решение, не се установява по настоящето дело наличие на твърдяното от касаторката В. противоречие между този съдебен акт и постановеното по реда на чл. 290 решение № 202/27.ІІ.2015 г. на състав на ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 4123/2013 г., което е по процесуалноправния въпрос, че: „При иск за присъждане на възнаграждение за изпълнени строително-монтажни работи /СМР/ по договор за извършване на такива, сключен по реда на ЗОбП, съответно по реда на НВМОП (отм.), съдът не е длъжен да следи служебно за нищожност на договора или договорни клаузи поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, предложение 1 ЗЗД, а се произнася по възражение, направено от ответника в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК или по предявен инцидентен установителен иск”. В заключение, идентитет по отношение на решаващ за изхода на делото пред САС правен въпрос не разкрива обаче и съпоставката между атакуваното от В. въззивно решение и соченото от нея като задължителна съдебна практика на ВКС решение № 157/8.ХІ.2010 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 1135/09 г., което е по приложението на общите правила за договора за изработка в чл. 258 и сл. ЗЗД и, в частност, представлява произнасяне по релевантния материалноправен въпрос, че „за да се приеме, че недостатъците са съществени, е необходимо да се извърши преценка не само дали правят изработеното негодно за договорното му или за обикновеното му предназначение, но и дали същите са неотстраними, дали създават сериозни затруднения или отстраняването им е технически невъзможно или икономически нецелесъобразно”.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 275 на Софийския апелативен съд, ГК, VІІ-и с-в, от 1.ІІ.2017 г., постановено по гр. дело № 4143/2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1

2