Определение №479 от 17.8.2015 по търг. дело №14/14 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№. 479

София, 17.08.2015 година

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ

при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 14/2014 година

Производство по чл.288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма] със седалище [населено място] срещу решение от 05.08.2013 г. по гр.д.№ 5948/2012 г. на Софийски градски съд, ІV-Д състав, с което е отменено решение от 24.01.2012 г. по гр. д. № 120/2009 г. на Софийския районен съд, 74 с – в и при условията на чл.271 ГПК е отхвърлен предявения от касатора срещу [фирма] със седалище [населено място] правно основание чл. 266 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 23 069. 40 лв. представляваща вземане по фактура № 1331/21.08.2008 г.
В касационната жалба са въведени доводи за необоснованост на въззивното решение и за постановяването му в нарушение на процесуалния и материални закон, а допускането му до касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК.
Ответникът [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на жалбата по съображения, подробно изложени в отговора му по чл.286, ал.1 ГПК. Претендира разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Предмет на делото е предявен от касатора иск по чл.266, ал.1 ЗЗД срещу [фирма] за сумата 23 069.40 лв., представляваща стойността на СМР, изпълнени по устно сключен договор за полагане на асфалтови настилки неплътна и плътна смес на обект на ответника в [населено място], при уговорено възнаграждение в размер общо на 47 079.40 лв., за която издал фактура № 1331/21.08.2008 г.
Първоинстанционния съд по искане на касатора допуснал съдебно-техническа експертиза, според заключението на която положеното асфалтово покритие на процесния обект е с много добро изпълнение и в момента същият се експлоатира въз основа на Разрешение за ползване № ДК 0731 на РДНСК Л. от 25.06.2007 г. Прието е и заключение на ССЕ, която при извършената проверка е констатирала, че процесната фактура е осчетоводена само при ищеца, но с оглед поведението на ответника, който не представил указаните му по реда на чл.190 ГПК документи, върнати му след издаване на Разрешението за ползване от задълженото по чл.192 ГПК трето на процеса лице, упражнявало строителен надзор на обекта, районният съд приел, че следва да приложи санкцията на чл.161 ГПК като приеме за доказани фактите, относно които ответникът е създал пречки за събиране на допуснати доказателства, а именно че ищецът е положил асфалтовата настилка, посочена в количество и при цена съгласно заключението на вещото лице от СТЕ, поради което уважил предявения иск.
С обжалваното решение въззивният съд приел за неправилен направеният от районния съд извод за валидно възникнало между страните правоотношение по договор за изработка, по което ищецът да има вземане към ответника по процесната фактура. Според съда от ангажираните от ищеца доказателства – договор, сключен между него като възложител и трето на спора лице като изпълнител с предмет извършване на асфалтови работи на процесния обект, фактура № 1331/21.08.2008 г., на стойност 23 069, 40 лв. за извършени СМР, фактура № 1329/20.08.2008 г. за стойност 24 000 лв. с ДДС и № 420/01.08.2008 г., както и акт за завършване на натурални СМР от 11.09.2008 г., всички неподписани от ответника и оспорени с отговора му по чл.131 ГПК не се установява, че последният е възложил на ищеца извършването на процесните СМР, нито че е постигнато съгласие за тяхната цена. Прието е, че чл. 190 ГПК е приложим само ако страната, която иска представяне на документи, обясни значението им за спора, което обаче не е сторено от ищеца, поради което не са споделени изводите на районния съд, че непредставянето им в случая е основание за прилагане последиците на чл. 161 ГПК. В заключение е направен извод, че твърдяното правоотношение по договор за изработка, на който се основава исковата претенция, не е доказано от ищеца при условията на пълно и главно доказване, поради което тя следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация.
От поставените в изложението на касатора въпроси от значение за изхода на делото са първия, четвъртият и петият и в този смисъл отговарят на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но те не са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика на ВКС.
С Решение № 97 от 03.07.2013 г. на ВКС по т.д.№ 533/2012 г., ІІ т.о. е прието, че писмената форма не е условие за действителност, а само форма за доказване на договора за изработка. С обжалваното решение не е отречена възможността правоотношение с такова съдържание да възникне и по устно сключен договор, но е прието, че както възлагането на работата, така и съгласието между страните по съществените му елементи следва да се докаже при условията на пълно и главно доказване, което в случая не е сторено с представените от ищеца, но неподписани от ответника фактура и акт, с който като възложител ищецът е приел част от процесните видове, извършени от трето на процеса лице.
По въпроса за доказване наличие на правоотношение между страните чрез конклудентни действия /установена от възложителя фактическа власт върху изработеното/ касаторът не доказва твърдянато противоречие с цитираното Решение № 40 от 30.05.2013 г. на ВКС по т.д.№ 1158/2011 г., ІІ т.о. Даденото с него разрешение се отнася за допълнително изпълнени и незаплатени СМР, но при липса на спор за обвързаността на страните от сключен между тях договор относно обекта, на който те са извършени, какъвто не е настоящия случай.
Касаторът не доказва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за приложението на чл.161 ГПК с оглед извършеното от него позоваване на определение по чл.288 ГПК, което няма характера на задължителна съдебна практика, а селективният критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е посочен бланкетно, без обосновка за неговото наличие.
Останалите въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК поради неотносимостта им към спора, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК на ответната страна следва да се присъдят направените разноски по делото в размер на 1140 лв. – адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 16.12.2013 г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 05.08.2013 г. по гр.д.№ 5948/2012 г. на Софийски градски съд, ІV-Д състав.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище [населено място] да заплати на [фирма] със седалище [населено място] направените разноски пред настоящата инстанция в размер на 1140 лв. /хиляда сто и четиридесет лева/.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: