Определение №510 от 13.6.2017 по гр. дело №138/138 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

6
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 510

С., 13.06. 2017 г.

Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 31 май две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Димитрова
ЧЛЕНОВЕ: К. Юстиниянова
Д. Стоянова

като разгледа докладваното от съдията К. Юстиниянова
гр. д. № 138/2017 година, за да се произнесе взе пред вид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Столична община [населено място] чрез пълномощник адв. А. Д. против въззивно решение № 6880 от 23.08.2016г. по в. гр. дело № 16561/2015г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 48-116 от 07.09.2015г. по гр. дело № 49144/2014г. на Софийски районен съд, с което Столична община е осъдена да заплати на Д. С. П. на основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД сумата 4000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нападение от улични кучета на 04.05.2014г. в [населено място],[жк], ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба 09.09.2014г. до изплащане на задължението и сумата 142,58 лв. представляваща мораторна лихва за периода 04.05.2014г.- 08.09.2014г., както и да заплати сумата 34,98 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди за закупуване на лекарства в резултат на нападението от улични кучета на 04.05.2014г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба 09.09.2014г. до изплащане на задължението и сумата 1,11 лв. представляваща мораторна лихва за периода 18.05.2014г. – 08.09.2014г. до изплащане на задължението.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че с обжалваното решение в противоречие с представена съдебна практика са разрешени правните въпроси – безспорно създадена от Общината система от мерки за надзор върху безстопанствените кучета намиращи се на нейна територия и реализираното изпълнение на заложените в програмата мерки, може ли да обуслови ангажиране отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД за виновно неизпълнение на нормативно установени задължения да осигурява безпрепятствено придвижване на хора по улиците на общината незаплашвани от агресивни безстопанствени кучета; дали въззивният съд е изпълнил задълженията си да постанови акта си след критична преценка на всички ангажирани по делото доказателства при положение, че не е съобразил пределите на обвързващата го доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи, относно представената медицинска документация; какво доказване следва да бъде проведено по отношение на твърдението, че безстопанствени кучета са причинили увреждането на ищцата и проведено ли е такова; отчетени ли са релевантните обстоятелства установени по делото за определяне на справедливо обезщетение. Жалбоподателят се позовава на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване.
Ответницата Д. С. П., чрез пълномощник адв. С. А. в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че поставените правни въпроси с обжалваното решение не са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС. Изложени съображения и по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение. Направено е искане за присъждане на съдебни разноски за настоящето производство.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледани искове по чл. 49 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставените в изложение правни въпроси не обуславят основание за допускане на касационно обжалване.
По материалноправния въпрос – безспорно създадена от Общината система от мерки за надзор върху безстопанствените кучета намиращи се на нейна територия и реализираното изпълнение на заложените в програмата мерки, може ли да обуслови ангажиране отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД за виновно неизпълнение на нормативно установени задължения да осигурява безпрепятствено придвижване на хора по улиците на общината незаплашвани от агресивни безстопанствени кучета, жалбоподателят представя съдебна практика, според която отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД следва да бъде ангажирана при доказано бездействие на нейните органи и служебни лица, във връзка със задължението им за изолиране на безстопанствените кучета в определени за това места. (гр. дело № 1155/2009г., четвърто г. о., ВКС); решения по гр. дело №899/2010 г., четвърто г. о., ВКС и гр. дело № 2045/2015г., четвърто г. о., ВКС). Не постигне ли резултата, каквито и действия да е предприело, лицето отговаря за вредите от неизпълнението. Предмет на договорното задължение може да бъде и извършването на определени действия; ако те бъдат извършени надлежно длъжникът не отговаря, в случай че не бъде постигнат целеният резултат.
При деликта, когато едно лице действа и от това действие последват вреди, то дължи обезщетение, ако действието му е противоправно, като вината се предполага. Когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат.
Държавните органи, в т.ч. общините, са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така те постигат целта на закона – добро управление на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение.
Въпросът е поставен с твърдение, че общината е изпълнила нормативно установите задължения по овладяване популацията на безстопанствените кучета и поставянето им под надзор, с което да гарантират безопасното им поведение спрямо хората. Тези твърдения са опровергани от приетото за установено с обжалваното решение. Съдът е посочил, че самото реализиране на вредоносното събитие – проявена непредизвиката агресия на безстопанствени кучета на територията на общината довела до нараняването на ищцата доказва, че общината чрез своите органи не е изпълнила законовите си задължения за надзор, визирани в разпоредбите на чл. 40 и чл. 47 от Закона за защита на животните, вменяващи задължение на общинските власти да вземат под надзор всички безстопанствени кучета чрез залавяне, кастриране, обезпаразитяване, ваксиниране срещу бяс, настаняването им в изградени стопанисвани от тях приюти, като само по изключение се допуска кучетата да бъдат връщани на местата, от които са взети – мерки които гарантират безопасното им поведение спрямо хората.
Обсъждайки възражението на касационния ответник, че общинските органи са предприели мерки и програми по овладяване на популацията на безстопанствените кучета с дължимата грижа и това изключва деликтно поведение, заложено в поставения правен въпрос, с обжалваното решение е прието, че тези мерки не са били приложени адекватно, съответно на популацията от бездомни кучета, по столичните улици са останали агресивни кучета, като конкретните животни нападнали безпричинно ищцата, а това сочи на неизпълнение на предвидените в закона задължение и съставлява основание за ангажиране на отговорността му от непозволено увреждане за причинените вреди. Тези изводи не влизат в противоречие с представената от жалбоподателя съдебна практика, тъй като правните изводи на съда за отговорността на ответника не са изгладени само на установения факт на непредизвиканата проява на агресия от безстопанствените кучета спрямо ищцата, но почиват на неефективността на приложените от ответника мерки при изпълнение програмите по нормативно вменените му задължения за ограничаването и контрола на популацията на безстопанствените кучета, което сочи на неположена дължима грижа при изпълнение на тези задължения и затова ответникът дължи обезщетение.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване й по останалите правни въпроси, които касаят разпределяне на доказателствената тежест между страните, обсъждането на правно – релевантните за изхода на делото доказателства и определяне размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, с оглед принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Доказателствената тежест между страните с обжалваното решение е разпределена при спазване на принципа, че всяка страна носи доказателствената тежест относно фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. В съответствие с представената съдебна практика съдът е приел, че по иска за обезщетение ищцата е доказала пълно наличието на вреда, причинната връзка между увреждането настъпило вседствие на бездействието на служители на ответника и претърпените болки и страдания, докато ответникът не е доказал, какви конкретни мерки е предприел за ограничаване на агресивното поведение на безстопанствените кучета в изпълнение на общото задължение да полага грижа за опазване живота и здравето на гражданите, така че те да са били достатъчни и ефективни да предотвъртят инциденти подобни на установения по делото.
Жалбоподателят се позовава на съдебна практика по приложението на чл. 143 ГПК (отм.), чл. 179 ГПК от 2008г., относно доказателствената сила на официалните свидетелстващи документи, според която официалният свидетелстващ документ доказва с обвързваща съда доказателствена сила, че фактите предмет на удостоверяване от длъжностното лице, издало акта, са се осъществили така, както се твърди в документа, в което се състои материалната доказателствена сила на документа, която може да бъде опровергана, чрез доказване на тяхната невярност, от което следва, че официалният документ е задължителен за съда, докато не бъдат опровергани фактите, за които е издаден, респ. официалният документ няма да има задължителна за съда материална доказателствена сила, ако документа свидетелствува за факти, които излизат от кръга на удостоверителната компетентност на издателя му (решение по т.д. № 678/2009г., първо т. о., ВКС). В контекст на посочената съдебна практика следва да се посочи, че правните изводи на съда относно вида, характера и начина на причинената на ищцата вреда са направени след съвкупна оценка на представената по делото медицинска документация, обсъдена във връзка със заключението на комплексна съдебно – медицинска експертиза, неоспорена от страните, относно увреждането на ищцата, т. е. изводите на съда не почиват само на „доказателствената сила” на медицинските удостоверения относно механизма на получаване на уврежданията, а на всички събрани по делото доказателства в т. ч. и на свидетелски показания на очевидец на увреждането.
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди с обжалваното решение е определен в съответствие с Постановление № 4/23.12.1968г. на Пленума на ВС, на което жалбоподателят се позовава. Според установената съдебна практика размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя по справедливост, понятието е свързано с преценка на конкретни обективно настъпили обстоятелства и то не е абстрактно. При телесните увреждания (какъвто е настоящият случай) се преценява характера на увреждането, начина на извършването му и обстоятелствата, при които е извършено, състоянието на здравето, неговото влошаване, продължителност на лечението, интензитета на моралните страдания и тяхната продължителност, има ли трайни последици и други претърпени негативи. Когато съдът е съобразил всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице болки и страдания, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в съответствие с принципа за справедливост.
При определяне размера на обезщетението въззивният съд не се е отклонил от посочената съдебна практика, като е съобразил вида и тежестта на физическото увреждане, продължителността на възстановителния процес, преживения стрес и породен страх, последвалата психическа нестабилност на ищцата, интензитета на претърпените болки и страдания, сравнително ниската й възраст към деня на увреждането, от което е видно, че принципът за справедливост е приложен в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС. След като размерът на обезщетението е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които за всеки отделен случай са различни, конкретната сума не е признак, по който може да се изведе противоречие на обжалваното решение с цитираната от жалбоподателите съдебна практиката на Върховния касационен съд постановена по реда на чл. 290 ГПК.
Предвид изложеното по поставените правени въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
При този изход на делото жалбоподателят ще следва да заплати съдебни разноски на ответника по касацията в размер на 840 лв. адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и представени три броя фактури за изплатено възнаграждение.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6880 от 23.08.2016г. по в. гр. дело № 16561/2015г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Столична община [населено място] да заплати на Д. С. П. съдебни разноски за настоящето производство в размер на 840 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ

ЧЛЕНОВЕ