Определение №559 от 14.6.2018 по гр. дело №1389/1389 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 559
София, 14. юни 2018 г.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шестнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 1389 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 66/12.01.2018 на Варненския окръжен съд по гр. д. № 2244/2017, в частта, с която са потвърдени решение № 1765/28.04.2017 и решение № 3310/11.08.2017 на Варненския районен съд по гр. д. № 13465/2016, като е уважен предявеният иск за обезщетение на неимуществени вреди, вследствие трудова злополука в размер на 10.000 лева на основание чл. 200 КТ и е допусната поправка на очевидна фактическа грешка.
Недоволен от решението е касаторът [фирма], представляван от адв. В. В. от ВАК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да извърши проверка за допустимост и да обезсили недопустимото решение, да прецени показанията на разпитаните свидетели и тяхната евентуалната заинтересованост, да обсъди в мотивите на решението всички доказателства и възраженията на страните, за предпоставките за поправка на решението при допусната очевидна фактическа грешка, когато съдът е отстранил и непълноти при формиране на волята си, както и по материалноправните въпроси за наличието на съпричиняване при допусната груба небрежност от страна на пострадалия, без да са нарушени правилата за безопасност и трудовите задължения, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречие с ТР № 3/2005 на ВКС, ОСГК, ППВС №4/1968, ТР № 1/2000 на ВКС, ОСГК, ППВС № 17/1963, и определение № 191 от 2.12.2008 г. по гр. д. № 3349/2008. Счита, че е налице основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като решението е очевидно неправилно.
Ответницата по жалбата Ю. Ж. К., представлявана от адв. М. П. от ВАК, я оспорва като неоснователна и счита, че въззивното решение не следва да се допуска до касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са били в трудово правоотношение, като ищцата, заемала длъжността „кондуктор“, е претърпяла на 21.05.2016 г. злополука, призната за трудова с разпореждане на НОИ – по време на изпълнение на трудовите си задължения на [улица]в [населено място], автобусът е претърпял ПТП, при което същата е получила увреждания – „травма на нервните коренчета на лумбосакралния отдел на гръбначния стълб“. От приетите по делото доказателства – медицинска документация (епикриза и болничен лист) и от заключението на съдебно-медицинската експертиза, съдът е приел за установено, че веднага след инцидента ищцата е била хоспитализирана за периода от 21.05.2016 г. до 25.05.2016 г., като след изписването й според епикризата липсват настъпили усложнения и състоянието й е с клинично подобрение. В периода от 21.05.2016 г. до 24.06.2016 г. (35 дни) ищцата е ползвала отпуск поради временна неработоспособност. Съгласно заключението на допуснатата по делото съдебно-медицинска експертиза, е прието за установено, че описаният в исковата молба механизъм на злополуката е годен да причини отразеното в медицинските документи травматично увреждане, в резултат на което ищцата е преминала болнично медикаментозно лечение в период от четири дни. Според експерта увреждането затруднява движението на крайниците за период от около 2-3 седмици, след който е възможно да има остатъчни болки при по-активни движения за период от около 1-2 месеца, като за преодоляването на тези болки се препоръчва противовъзпалително лечение, рехабилитация и физиотерапевтични процедури, като е налице възможност и в бъдеще ищцата да изпитва периодично болки на мястото на увреждането, които се отстраняват чрез периодично провеждане на рехабилитация или медикаментозно обезболяващо лечение. От заключението на съдебно-психологична експертиза и от изслушването на вещото лице в открито съдебно заседание, e прието за установено, че злополуката се е възприела от ищцата като стресиращо събитие, което се съпътства от невротични и личностни реакции на дистрес с очертани отклонения от нормата, като пострадалата не е могла да функционира нормално в ежедневието; характерът на събитието е възприет като травмиращ, в резултат на което са настъпили разстройства и промяна в социалното и емоционално функциониране; от невротичните реакции най-силно изразени са тревожност и депресия, а от личностовите – на недоверие, съмнение; налице е завишена самокритичност, свързана с несигурност в социалните контакти, както и психопатичност, в смисъл на по-дълбока личностова дестабилизация и дезадаптация; възстановяването е протичало трудно, имайки предвид личностовите особености на ищцата (емоционално лабилна, потисната, тревожна, интровертна) и има основание да се предположи, че пострадалата не се е възстановила напълно – според експерта в някои случаи негативните симптоми могат да се задълбочат и да траят месеци, години, дори да се превърнат в хронични. В показанията си свидетелката В. (втора братовчедка на Ю.К., кондуктор в друга транспортна фирма), посетила ищцата в болницата непосредствено след злополуката, е посочила, че тя била в много тежко състояние, натъртена и с болки в цялото тяло, след което е провеждала с нея телефонни разговори, в които се оплаквала, че изпитва силни болки, посетила и дома й веднъж. Според свидетелката възстановяването на пострадалата продължило повече от два месеца, куцала и изпитвала паника при качване в автобус, като е заявила, че кондукторите нямат задължение да седят на определено място в превозното средство (съдът е отчел възможната заинтересованост на свидетелката по смисъла на чл. 172 ГПК, но цени изложените от нея обстоятелства като достоверни, доколкото фактите относно физическото и емоционално състояние на пострадалото лице житейски биха могли да бъдат възприети най-правдоподобно именно от неговите близки, на които пострадалият има доверие и които са запознати с особеностите на неговата личност). От свидетелските показания на ангажирания от ответното дружество свидетел К. А. (колега на ищцата) е установено, че същият е присъствал в автобуса по време на злополуката, но не възприел непосредствено падането на ищцата, потвърдил е, че кондукторът няма определено място в превозното средство, на което е задължен на седи. Въззивният съд е приел, че предявеният иск е доказан по основание. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът е взел предвид следните обстоятелства: характерът на увреждането (травма на нервните коренчета на лумбосакралния отдел на гръбначния стълб), обусловило силни болки в кръста и затруднено движение на крайниците за период от 2-3 седмици; продължителността и вида на лечението – хоспитализация в клиника по неврохирургия за период от четири дни и последвалата времена неработоспособност за период от 35 дни; психическото отражение на злополуката в съзнанието на пострадалата – претърпяната емоционалната травма, довела до силна фрустрация и негативна промяна в социалното и емоционално функциониране; общият възстановителен период около 1-2 месеца; обстоятелството, че след този период последиците от злополуката не са напълно преодолени – пострадалата е емоционално травмирана и е възможно в бъдеще да изпитва физически болки на мястото на увреждането; подобрението на ищцата още след изписването й от лечебното заведение (не е имала нужда от помощ при придвижването си, не е налице счупване и/или необходимост от оперативно лечение и към настоящия момент не е лишена от възможност за социални контакти и полагане на труд, като е приел, че сумата от 10.000 лв. е справедливо обезщетение за понесените страдания Като неоснователно е прието възражението на ответника за съпричиняване, поради допусната груба небрежност от страна на ищцата и намаляване на определеното по-горе обезщетение за неимуществени вреди, тъй като видно от представените по делото доказателства (инструкция по охрана на труда, правилник за вътрешния трудов ред на [фирма], длъжностна характеристика на длъжността „кондуктор“ и трудов договор № 14 от 13.04.2016 г.) не се установява ищцата да е имала задължение да бъде седнала по време на движение на превозното средство, още повече, че подобно изискване е несъвместимо и с характера на работата, която изпълнява служителят на посочената длъжност (в тази насока са показанията и на двамата разпитани свидетели, заемащи идентична с тази на ищцата длъжност – кондукторът няма определено място в превозното средство, на което е задължен на седи). Съдът не е кредитирал показанията на ангажирания от ответника свидетел, според които злополуката би била предотвратена ако ищцата не била станала от мястото си в автобуса, тъй като същите по същество представляват предположения на свидетеля и доколкото пострадалата не е имала твърдяното задължение за бездействие.
Въззивният съд е приел, че с обжалваното решение по чл. 247 ГПК е поправена допуснатата очевидна фактическа грешка, като поправката не излиза извън предмета на спора – съдът е конкретизирал неимуществените вреди, посочвайки, че същите са претърпени вследствие на нанесени средни и леки телесни повреди, резултат от трудова злополука – обстоятелства, които са установени по делото, освен това в диспозитива на решението е конкретизирана злополуката с посочената дата, на която е настъпило събитието, което изключва възможността за неяснота на съдебното решение.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар поставените въпроси да обуславят решението по делото, тъй като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на ВКС. Недопустимост е налице, когато решението е постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която ответникът е направил и доказал своевременно отвода си, както и ако съдът е бил десезиран. При наличието на някой от тези пороци въззивният съд се произнася служебно, като обезсилва решението в обжалваната част (недопустимото съдебно решение влиза в сила, то поражда сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила и конститутивно действие) – в този смисъл е решение № 57 от 12.03.2012 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 212/2011 г. Въззивният съд следи служебно за валидността на първоинстанционното решение, а за допустимостта му – само в обжалваната част. По правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата съществени нарушения на съдопроизводствените правила и от посочените необосновани фактически констатации. По приложението на материалния закон той се произнася служебно, доколкото във въззивното решение е длъжен да определи вярната правна квалификация на спорните правоотношения.
Въззивният съд е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства и възражения на страните относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. Когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантите, узнали са правнорелевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Съдът обсъжда също и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото (вж. решение № 802/23.02.2011 на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 1783/2009). Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно (вж. решение № 800 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 776/2009 г., IV г. о.).
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по повдигнатия материалноправен въпрос за наличието на съпричиняване при допусната груба небрежност от страна на пострадалия, без да са нарушени правилата за безопасност и трудовите задължения. Съгласно установената практика на ВКС, при трудовата злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност. Съзнаваната небрежност (самонадеяността) в наказателното право и грубата небрежност в гражданското право са несъотносими. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Всяко съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Неспазването на правилата за безопасност е нарушение на трудовата дисциплина, като в зависимост от вида на нарушените правила нарушението може да бъде толкова тежко, че да обоснове дисциплинарно уволнение, но груба небрежност е налице и когато неспазването на правилата за безопасност не е най-тежкото нарушение на трудовата дисциплина, тъй като и съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени (степен на съпричиняване) – в този смисъл е решение № 135 от 8.05.2014 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 4075/2013 г. и то не е в противоречие с приетото в ППВС № 17/1963.
По повдигнатия процесуалноправен въпрос за предпоставките за поправка на решението при допусната очевидна фактическа, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, че по реда на чл. 247 ГПК подлежат на поправка допуснати от съда очевидни фактически грешки, изразяващи се в несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното изразяване в текста на решението. По този ред се отстраняват и несъответствия, изразяващи се в погрешно изписване на имена, номера, граници на спорен имот, размер на присъдена сума. По реда за поправка на очевидна фактическа грешка обаче не може да бъде променена формираната воля на съда, нито да бъдат допълвани мотивите на решението.
Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради очевидна неправилност. При служебната проверка за произнасянето на въззивния съд по правни въпроси, обуславящи валидността на въззивното решение и на неговата допустимост в обжалвана част, такива не може да бъдат изведени служебно нито от изложението, нито от оплакванията в касационната жалба, нито от съдържанието на въззивното решение. Не може да бъдат изведени служебно и правни въпроси, които очевидно обуславят правилността на решението, доколкото касационният съд съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК е обвързан от посочените основания в касационната жалба, с изключение на служебното му задължение да определи вярната правна квалификация на предявения иск, в който случай следва да бъде формулиран служебно материалноправният въпрос по приложението на съответната императивна правна норма; както и когато съдът следи служебно за интереса на някоя от страните (напр. при поставяне или отмяна на запрещение) или за интереса на ненавършили пълнолетие деца (напр. при лишаване от родителски права, по брачни искове, искове за произход, разрешаване на разногласие между родители и др.), в които случаи също следва да бъде формулиран служебно материалноправният или процесуалноправният въпрос, които очевидно обуславят правилността на решението.
Ответницата по жалбата Ю. Ж. К. не претендира разноски в касационното производство.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 66/12.01.2018 на Варненския окръжен съд по гр. д. № 2244/2017.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.