Определение №73 от 11.2.2014 по гр. дело №5575/5575 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

5

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 73
София, 11.02. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:

Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5575/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 132 от 12.12.2012 г. по гр. д. № 48/2012 г. на Никополския районен съд е признато за установено, че Н. Т. Л. е собственица по завещание на УПИ УІ-293 от кв. 12 по плана на [населено място], и на построените в него жилищна сграда и стопанска постройка; на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен н. а. № 53/2003 г. и е отхвърлен насрещният иск, предявен от Й. Д. Г., за установяване право на собственост върху същия имот.
Това решение е обезсилено с решение № 303 от 22.05.2013 г. по в. гр. д. № 234/2013 г. на Плевенския окръжен съд, а производството по делото е прекратено.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от Н. Т. Л., която поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока за отговор по чл. 287, ал. 2 ГПК е подадена насрещна касационна жалба от Й. Д. Г., който иска допускане на касационно обжалване при основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Данните по делото сочат, че между същите страни за същия имот, който е предмет и на настоящия спор, има влязло в сила решение № 2244 от 09.12.2010 г. по гр. д. № 5772/2009 г. на Никополския районен съд, потвърдено в тази част с решение № 252 от 19.05.2011 г. по в. гр. д. № 148/2011 г. на Плевенския окръжен съд. С него са отхвърлени предявен от Н. Л. срещу Й. Г. иск за ревандикация, основан на саморъчно завещание от 16.02.2003 г., и искане за отмяна съгласно чл. 537, ал. 2 ГПК на н. а. № 53/2003 г., с който Й. Г. е признат за собственик на имота по давност и завещание.
След влизане в сила на решението по горното дело Н. Л. е предявила положителен установителен иск за собственост на имота в [населено място], като отново се е позовала на завещанието от 16.02.2003 г., оставено й от С. Т., отменило като последващо предходно завещание от 04.09.2002 г. в полза на ответника. Въззивният съд взел предвид влязлото в сила решение по иска по чл. 108 ЗС и заключил, че повторно предявеният иск е недопустим; твърдението в исковата молба, че ответникът не владее и никога не е владял имота, според съда подлага на основателно съмнение правния интерес на ищцата от предявяването на установителен иск; насрещният иск на ответника също е приет за недопустим; с оглед акцесорния им характер исковете за отмяна на нотариалните актове следват съдбата на главните искове. Оттук съдът заключил, че първоинстанционното решение е изцяло недопустимо.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ищцата е поставила следните въпроси: 1. по допустимостта на предявения установителен иск за собственост и по-конкретно налице ли е процесуална пречка по чл. 299 ГПК за предявяване на установителен иск за собственост, когато между същите страни има влязло в сила решение по иск с правно основание чл. 108 ЗС за същия имот, ако по иска няма произнасяне по спора за собственост; 2. преценка за наличие на правен интерес от предявяване на установителни искове за собственост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ответникът по първоначалния иск и ищец по насрещния иск е поставил въпроса: следва ли да се квалифицира като недопустим и да се прекрати производството по предявен от ответника насрещен положителен установителен иск за собственост, кумулативно съединен в процеса, ако основният установителен иск на ищеца е процесуално недопустим.
1. С влязлото в сила решение по чл. 108 ЗС първоинстанционният съд приел, че по делото не е доказано имотът да е бил собственост на С. Т., оставила саморъчно завещание от 16.02.2003 г. в полза на ищцата, с което е отменено предходно такова от 04.09.2002 г. в полза на ответника; от друга страна не е изтекла давността за придобиване на правото на собственост от ответника; при тези данни искът за ревандикация, предявен от Н. Л. срещу Й. Г., е отхвърлен. Въззивният съд потвърдил това решение като правилно по крайния си резултат, но по съображения, че не е установено имотът да се намира във владение или държане на ответника по иска.
Като твърди, че по иска по чл. 108 ЗС няма произнасяне по спора за собственост, жалбоподателката има предвид, че не е постановен отделен диспозитив по установителната част на ревандикационната претенция, а такъв е следвало да има с оглед приетото от въззивния съд, че искът е неоснователен, само защото не е доказано ответникът да владее имота.
Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира, че този пропуск не може да се преодолее чрез предявяване на положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК. Предмет на делото по иска за ревандикация са както правото на собственост, така и фактът на владението. Затова в диспозитива на решението съдът дължи произнасяне както по установителната част на иска – признаване правото на собственост на ищеца, така и по осъдителната – за предаване владението на вещта от владеещия несобственик. В противен случай, с отхвърляне на иска за ревандикация в неговата цялост, ще се отрече и самото притежаване на правото от ищеца. В този смисъл Върховният касационен съд се е произнасял многократно, включително и по реда на чл. 290 ГПК с решения, съставляващи задължителна съдебна практика – напр. р. № 378 от 28.07.2010 г. по гр. д. № 148/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., р. № 227 от 07.10.2013 г. по гр. д. № 439/2012 г. на І-во г. о. Във всички случаи, обаче, силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение по иск с правно основание чл. 108 ЗС се разпростира на основание чл. 298, ал. 1 ГПК и по установителната част на претенцията. Това, от своя страна, прави приложима разпоредбата на чл. 299 ГПК, според която спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван, освен в случаите, когато законът разпорежда друго.
Не може да се приеме тезата, че след като липсва изричен диспозитив по установителната част на ревандикационната претенция, то въпросът за собствеността не е решен, т. е., че не е налице сила на пресъдено нещо по този въпрос. Действително, със сила на пресъдено нещо по спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, се ползва само диспозитивът на решението – т. 18 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Мотивите не са източник на силата на пресъдено нещо, но са елемент на решението, обосновават диспозитива и затова той трябва да е логически извод от тях. И след като в решението по гр. д. № 148/2011 г. въззивният съд е изложил мотиви и по двете части на ревандикационния иск, но в диспозитива е пропуснал да се произнесе по принадлежността на правото на собственост, този пропуск не може да се преодолее с предявяване на иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че правото на собственост принадлежи на ищцата. Надлежното правно средство за защита в този случай е искане за поправка на очевидна фактическа грешка, изразяваща се в пропуска на въззивния съд да отрази в диспозитива на решението си формираната в мотивите правна воля по принадлежността на правото на собственост – чл. 247 ГПК.
Определението от 09.08.2012 г. по ч. гр. д. № 642/2012 г. на Плевенския окръжен съд, с което е отменено предходно прекратяване на първоинстанционното дело поради недопустимост на иска /определение № 150 от 12.06.2012 г. по гр. д. № 48/2012 г. на Никополския районен съд/, не обосновава противоречиво разрешаване на въпроса за допустимостта на иска, тъй като е постановено в рамките на същото инстанционно производство и не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Установителното действие на решението по иска за ревандикация се определя към момента на неговото постановяване, по която причина повторно заведеният иск за същия имот би бил допустим, ако са налице факти с правно значение, настъпили след влизане в сила на решението по чл. 108 ЗС, на които да се основава новопредявеният иск. В случая в исковата молба и в хода на делото не се твърдят такива факти. Затова, като е счел, че е налице процесуална пречка за завеждане на нов иск за собственост, въззивният съд не е процедирал в противоречие с трайната практика на съдилищата, включително и задължителната такава.
Една част от съдебните актове, на които жалбоподателката се позовава, са изцяло неотносими към разглеждания случай – така, опр. № 90 от 23.02.2012 г. по ч. гр. д. № 25/2012 г. и опр. № 89 от 23.02.2012 г. по ч. гр. д. № 41/2012 г., двете на ВКС, І-во г. о., са постановени по предявен отрицателен установителен иск; определението по ч. гр. д. № 248/2012 г. на Ловешкия окръжен съд е по установителен иск за собственост, предявен от ответника по иск за ревандикация; р. № 188/10.08.2011 г. по гр. д. № 1040/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е по отрицателен установителен иск за собственост, предявен от лица с признато по реда на ЗСПЗЗ право на собственост върху на недвижим имот в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ; р. № 90 от 05.05.2011 г. по гр. д. № 846/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. – за наличието на правен интерес по отрицателен установителен иск, предявен от лице, което претендира, че е носител на правото на собственост, и зависи ли правният интерес от такъв иск от поведението на ответника, т. е. дали се претендира, че накърнява правата на ищеца с действия или бездействия.
Друга част от представената съдебна практика е по въпроса налице ли е правен интерес за ищеца от положителен установителен иск за собственост, ако разполага с възможността да предяви осъдителен иск – опр. № 427/27.09.2010 г. по ч. гр. д. № 708/2009 г., решение № 201 от 11.05.2011 г. по гр. д. № 449/2010 г., р. № 665/12.11.2010 г. по гр. д. № 1921/2009 г., на ВКС, І-во г. о., р. № 183 от 04.06.2010 г. по гр. д. № 3887/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. Решаващият мотив на въззивния съд в разглеждания случай не е свързан с вида на предявения иск, а с наличието на отрицателна процесуална предпоставка за допустимост на процеса, каквато е силата на пресъдено нещо, с която спорът между страните е разрешен, и липсата на факти и обстоятелства, които да обосновават допустимост на повторно предявения иск.
Не се разкрива сходство и със случая, предмет на определението от 26.07.2011 г. по ч. гр. д. № 320/2011 г. на Ловешкия окръжен съд. С това определение въззивният съд приел, че въпреки наличието на влязло в сила решение за отхвърляне на иск по чл. 108 ЗС по съображения, че ответникът не владее имота, установителният иск за собственост не е недопустим, защото се основава на фактически твърдения, различни от тези по предходната искова молба.
С решение № 938/09 от 29.12.2009 г. по гр. д. № 4305/2008 г. на ВКС, І-во г. о., по чл. 290 ГПК, за допустим е приет положителен установителен иск, предявен от лица, които са във владение на имота; посочено е, че ищец по този иск може да бъде всеки, който има интерес от установяване на действителното правно положение. В разглеждания случай действителното правно положение не може да се установи по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК поради констатираната отрицателна процесуална предпоставка за допустимост на иска.
В обобщение на всичко изложено, не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК по първия поставен въпрос.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обосновано с това, че по поставения конкретен въпрос няма задължителна тълкувателна и уеднаквена практика на ВКС, и затова въпросът е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Както беше посочено, със задължителна съдебна практика е прието, че съдът следва да постанови решение както по установителната, така и по осъдителната част на иска. А щом това е така, то липсата на отделен диспозитив по първата част на ревандикационната претенция не може да обуслови допустимост на последващ установителен иск за собственост, при наличие на друго правно средство за защита – искане за поправка на очевидна фактическа грешка. В този смисъл поставеният въпрос не е определящ изхода на спора, а при липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК касационно обжалване не може да се допусне /т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
2. Не се констатират предпоставки за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос: преценка за наличие на правен интерес от предявяване на установителни искове за собственост. Освен че е поставен общо и не е свързан с конкретния случай по делото, въпросът е предмет на наскоро приетото Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, което изключва необходимостта от разглеждането му по повод касационната жалба на Н. Л..
Като последица от горното и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК не следва да се разглежда и насрещната касационна жалба на Й. Г..
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение№ 303 от 22.05.2013 г. по в. гр. д. № 234/2013 г. на Плевенския окръжен съд по касационната жалба на Н. Т. Л..
Не разглежда насрещната касационна жалба, подадена от Й. Д. Г. срещу същото въззивно решение.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: