Определение №8 от 9.1.2014 по търг. дело №1548/1548 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

7

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 8

гр. София, 09.01.2014 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на трети декември през две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1548 по описа за 2013г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. К. Д. срещу решение № 309 от 16.11.2012г. по в. т. дело № 491/2012г. на Апелативен съд В., търговско отделение, с което е потвърдено решение № 815 от 23.05.2012г. по т. дело № 1151/2011г. на Окръжен съд Варна и въззивникът [фирма] е осъден да заплати на въззиваемия [фирма], [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 100 лв. – разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени исковете, предявени от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 във връзка с чл. 82 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за присъждане на сумата 82 992,28 лв. – обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнение на задълженията на ответника за завършване на строителството и въвеждане на сградата в експлоатация до м. април 2010г. по сключен между страните договор за възлагане на довършителни работи от 10.11.2009г., произтичащи от невъзможността на ищеца да отдава под наем недвижимите имоти, предмет на договора, за периода от 01.05.2010г. до 19.05.2011г., ведно със законната лихва, считано от 19.05.2011г. до окончателното плащане, и ищецът е осъден да заплати на ответника направените съдебно-деловодни разноски за първоинстанционното производство в размер 4 220 лв. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ „Въпросът по отношение приложението на чл. 82 ЗЗД във връзка с обхвата на подлежащите на обезщетяване при неизпълнение на задължение по договор за строителство вреди, в частност пропуснати ползи от невъзможността за ползване на възложените за изграждане имоти, както и да получи изгодна продажна цена по неосъществена в срок уговорена продажба”;
2/ „Настъпили ли са за ищеца по иска вреди, изразяващи се в пропуснатата възможност реално да ползва възложените на ответника за строителство имоти – два апартамента, както и да получи изгодна продажна цена по неосъществена в срок уговорена продажба с трето лице; тези вреди предвидими ли са и налице ли е причинна връзка между забавеното изпълнение и реалната възможност за увеличаване на патримониума на ищеца по исковата молба”;
3/ „Разпоредбата на чл. 9.2 от процесния договор има ли характер на тълкувателна договорна норма, по която страните са приели, че „за изпълнение на задълженията от страна на изпълнителя е меродавно фактическото изпълнение на довършителните работи”, и дерогира ли същата способите, предвидени в чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договора от съда”;
4/ „Следвало ли е решаващият състав да тълкува договора според способите, предвидени в чл. 20 ЗЗД, щом е липсвала еднозначност на посочения текст с други текстове на договора относно изпълнението му”.
По отношение на първите два материалноправни въпроса касаторът поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на противоречие с решение № 60/11.05.2009г. по т. дело № 559/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 691/14.11.2008г. по т. дело № 351/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 495/22.05.2006г. по т. дело № 1092/2005г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. Относно третия и четвъртия правни въпроси излага доводи за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. П. П. оспорва касационната жалба и и прави възражение за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че въпросът дали са настъпили за ищеца вреди е въпрос по същество на касационната жалба, както и че при неговото решаване въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС, обективирана в решение № 156/29.11.2010г. по т. дело № 142/2010г. на ВКС, І т. о. Излага съображения, че искането за уеднаквяване на практиката по конкретна договорна разпоредба на чл. 9.2 от конкретен договор, сключен между частноправни субекти, не обуславя основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросът е конкретен и не се отнася до приложение на материалноправни и процесуалноправни норми. Ответникът претендира присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди инвокираните доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Въззивният съд въз основа на събраните доказателства е приел, че между страните е възникнало правоотношение по сключения между тях на 10.11.2009г. договор за изработка по смисъла на чл. 258 и следващите ЗЗД, по силата на което ответникът по иска като изпълнител е приел да изпълни довършителни СМР на обект офиси, находящи се в [населено място], [улица],[жк], бл. 61. Като е обсъдил разпоредбите на чл. 6, чл. 7, чл. 8 и чл. 9.2 от договора решаващият съдебен състав е установил, че изпълнителят се е задължил със срочна престация, включваща фактическото довършване на конкретните обекти и на сградата в цялост до степен, годна за приемането й и въвеждането й в експлоатация от компетентните административни органи, като фактическото строителство е следвало да бъде извършено в срок до 01.05.2010г. Изводът, че ответникът – изпълнител е допуснал забава досежно изпълнението на дължимата престация за периода от 01.05.2010г. до 04.01.2011г. е направен след обсъждане на представените във връзка с изпълнение на задължението доказателства и установяване на фактическата обстановка.
За да направи извод за неоснователност на предявения иск за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи, решаващият съдебен състав е приел, че ищецът не е доказал наличието на реално и сигурно бъдещо увеличаване на имуществото при изпълнение в срок на поетото задължение. Въззивният съд е посочил, че по делото няма доказателства, че ищецът е бил обвързан с уговорки за отдаване под наем на обектите; обектите не са отдадени под наем и след въвеждане на сградата в експлоатация, а от м. март 2011г. офисите са посочени като адрес на управление на дружества, собственост на К. Д. Ф. В., и в хода на исковото производство всички офиси са апортирани като непарична вноска в капитала на [фирма].
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият, посочен от касатора, материалноправен въпрос по приложението на чл. 82 ЗЗД във връзка с обхвата на подлежащите на обезщетяване при неизпълнение на задължение по договор за строителство вреди, в частност пропуснати ползи от невъзможността за ползване на възложените за изграждане имоти, респективно за получаване на изгодна продажна цена по неосъществена в срок уговорена продажба, е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция по настоящото дело. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 60/11.05.2009г. по т. дело № 559/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 691/14.11.2008г. по т. дело № 351/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 495/22.05.2006г. по т. дело № 1092/2005г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е неоснователен. Към момента на постановяване на въззивното решение съществуваше противоречива практика на ВКС по въпроса „при предявен иск по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, необходимо ли е да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на ищеца или същото се предполага”. След постановяване на посочените от касатора съдебни актове на ВКС и обжалваното въззивно решение съществуващата противоречива съдебна практика е уеднаквена с Тълкувателно решение № 3/2012г. от 12.12.2012г. по тълк. дело № 3/2012г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което при предявен иск по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не се предполага. Неизпълнението на поето задължение за изграждане на обект в уговорения от страните срок лишава кредитора за периода на забавата от възможността да придобие собствеността върху изградения обект и да упражни по отношение на него присъщите на правото на собственост правомощия – владение, ползване и разпореждане. Невъзможност за увеличаване на имуществото на кредитора и съответно пропусната полза ще е налице, когато в резултат от забавата кредиторът е пропуснал възможността да получи граждански плодове от обекта чрез предоставянето му за възмездно ползване на друго лице, да получи доходи чрез използването на обекта за осъществяване на търговска дейност или е пропуснал възможността да се разпореди с обекта при изгодни условия. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК кредиторът следва да докаже твърдените от него обстоятелства, а именно че при точно изпълнение на задължението за изграждане на имота със сигурност би получил увеличаване на имуществото си. Като е обсъдил събраните доказателства, въз основа на които е приел, че ищецът не е доказал наличието на реално и сигурно бъдещо увеличаване на имуществото при изпълнение в срок на поетото задължение, решаващият съдебен състав не се е отклонил от задължителната съдебна практика. Доколко при обсъждане на доказателствата по делото и установяване на фактическата обстановка въззивният съд е приложил правилно правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към правилността на въззивното решение, респективно неговата обоснованост или необоснованост, поради което изложените в тази насока доводи представляват касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Вторият, формулиран от касатора правен въпрос „настъпили ли са за ищеца по иска вреди, изразяващи се в пропуснатата възможност реално да ползва възложените на ответника за строителство имоти – два апартамента, както и да получи изгодна продажна цена по неосъществена в срок уговорена продажба с трето лице; тези вреди предвидими ли са и налице ли е причинна връзка между забавеното изпълнение и реалната възможност за увеличаване на патримониума на ищеца по исковата молба” не е релевантен за спора, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по иск за вреди, изразяващи се в пропусната възможност за реално ползване на възложени на ответника за строителство два апартамента, а е разгледал иск за обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнение на задължения за завършване на строителството в срок на недвижими имоти – офиси. Вероятно касаторът е имал предвид пропусната възможност за реално ползване на възложени на ответника за строителство офиси – предмет на процесния договор за възлагане на довършителни работи от 10.11.2009г. Така уточнен този въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в горецитираното Тълкувателно решение № 3/2012г. от 12.12.2012г. по тълк. дело № 3/2012г. на ВКС, ОСГТК.
Останалите два правни въпроса относно разпоредбата на чл. 9.2 от процесния договор и необходимостта от нейното тълкуване съобразно способите, предвидени в чл. 20 ЗЗД са от значение за спора, но по отношение на тях не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Относно приложението на чл. 20 и чл. 20а ЗЗД е формирана трайноустановена съдебна практика в смисъл, когато клаузите на сключената търговска сделка са неясни или двусмислени, налагащи по необходимост да бъде издирена истинската обща воля на съконтрахентите, решаващият съд следва да приложи общото тълкувателно правило на чл. 20 ЗЗД. Тълкуването на волята на страните, изразена в договора, е дейност на съда, която се осъществява при спазване на критериите, определени в нормата на чл. 20 ЗЗД, и при зачитане на принципа на договорната автономия и на обвързващата сила за страните на предоставените права и поетите задължения по сделката. Конкретният резултат от тълкувателната дейност на въззивния съд намира израз в решението по съществото на спора – отхвърлянето или уважаването на претенцията с оглед доказването или недоказването на релевантните за спора факти и обстоятелства. Грешките на съда при формиране на вътрешното му убеждение, включително и при разкриване на действителната обща воля на страните, представляват основание за отмяна на въззивното решение като неправилно в хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване. В конкретния случай въззивната инстанция съобразно закона и трайноустановената съдебна практика е обсъдила клаузите на чл. 7, чл. 8 и чл. 9.2 от договора, въз основа на което е приела, че изпълнителят се е задължил със срочна престация, включваща фактическото довършване на конкретните обекти и на сградата в цялост до степен, годна за приемането й и въвеждането й в експлоатация от компетентните административни органи, като фактическото строителство е следвало да бъде извършено в срок до 01.05.2010г.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника направените от него разноски за касационното производство в размер 1 000 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 309 от 16.11.2012г. по в. т. дело № 491/2012г. на Апелативен съд В., търговско отделение.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], офис 5 и 6 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк][жилищен адрес] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 000 лв. /хиляда лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.