1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1139
ГР. С., 17.10.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 9.10.12 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №482/12 г.,
Намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Р. С. срещу въззивното решение на Окръжен съд Русе /ОС/ по гр.д. №2/12 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното решение са отхвърлени исковете на касаторката срещу [фирма], [населено място] по чл.344, ал.1 от КТ, с които е оспорена законността на уволнението на ищцата от длъжността „раздавач инструменти и материали” при ответника, на осн. чл.328, ал.1,т.2, пр.2 от КТ.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1 от ГПК с всичките й хипотези, но обосновава само тези на т.1 и 2. Поставя като значими за спора въпросите от предмета му: налице ли е реално съкращаване на щата за длъжността на ищцата и кой е компетентният за извършването му орган; спазена ли е закрилата по чл.333, ал.2 от КТ, от която ищцата се ползва; има ли въззивният съд задължение да допусне събиране на доказателства, които не са събрани от първоинстанционния , въпреки направеното от ищцата искане; следвало ли е въззивният съд да извърши самостоятелна проверка на събрания доказателствен материал и да изложи собствени мотиви по всички възражения и доводи в процеса, в т.ч. и във въззивната жалба на ищцата. Намира, че поставените въпроси са решени в противоречие с цитираната и представена задължителна и трайна практика на ВКС.
В. съд е приел, че длъжността на ищцата е единствена и е съкратена от щата с решение на Съвета на директорите на ответното дружество. Съкращаването е реално, тъй като е премахната тр. функция за длъжността със същественото й съдържание. Така даденият от въззивния съд отговор на първия от материалноправните въпроси / кога е налице реално съкращаване в щата, кой и как взема решение за него/ е съответен на практиката на ВКС в приложените р. №1289/95 г., р. №1291/95 г. на трето г.о. и р. по гр.д. №1880/09 г. на четвърто г.о. – последното по чл.290 от ГПК.
В. съд е приел, че ищцата като трудоустроена се ползва от предварителната закрила по чл.333,ал.1,т.2 от КТ. Работодателят е спазил задължението си да поиска и получи преди уволнението мнение на ТЕЛК – освидетелстване по повод закрилата по чл.333, ал.2 от КТ, за заболяването и отражението на евентуално уволнение върху здравословното състояние на работника , а след това – и разрешение на Д. за уволнението, на осн. чл.333, ал.1 от КТ. Така вторият материалноправен въпрос е решен в съответствие с трайната и задължителна практика на ВКС и съдилищата – цитираното от касаторката р. по гр.д. №1644/09 г. на трето г.о. по чл.290 от ГПК, р. по гр.д. №2294/02 г. на трето г.о. и др.
В. съд не е задължил ответника да представи искани от ищцата доказателства. Приел е, че искането й за тях и пред двете инстанции е неконкретизирано, а делото – достатъчно изяснено от фактическа страна и без представянето им. Това му произнасяне не противоречи на приложеното р. №417/10 г. по гр.д. №788/09 г. на четвърто г.о. и по гр.д. №386/09 г. на трето г.о. по въпроса за задълженията на въззивната инстанция. В решенията е посочено, че въззивният съд е длъжен при нарушение на чл.146 от ГПК, допуснато от първоинст. съд, да повтори опороченото действие; той може да събира и нови доказателства, които първоинст. съд не е събрал поради процесуални нарушения, на осн. чл.266, ал.3 от ГПК. Във всички случаи обаче въззивният съд и първоинст. съд събират доказателствата, които са „относими, допустими и необходими” – чл.146, ал.4, чл.312, т.4 от ГПК. Или на съда е предоставена преценката необходими ли са сочените доказателства за изясняване на делото. Правилността на тази преценка се проверява по жалба срещу крайния съдебен акт / опр. по ч.гр.д. №251/11 г. на второ г.о./ и е довод по чл.281,т.3 от ГПК / за неизясняване на спора по вина на съда/, по който ВКС не се произнася в това производство.
При действията на ГПК от 2007 г. въззивната инстанция остава по същество на спора, но при ограничението на чл.269 от ГПК, когато се произнася за правилността на решението и възможността по чл.272 от ГПК да препрати към мотивите на първата инстанция, правейки ги свои, когато оставя решението в сила. Указанието на т.19 от ТР №1/01 г., на което се позовава касаторката следва да се прилага в съответствие с новия процесуален закон. В случая въззивният съд е констатирал, че оплакванията в жалбата са идентични с тези в исковата молба и е споделил мотивите на РС, правейки ги свои, с изложени по повод на жалбата допълнения / в този см. са например р. по гр.д. №1281/10 г. на трето г.о., по гр.д. №746/10 г. на първо г.о. и др./. Така не е налице противоречие на въззивното решение по поставените процесуални въпрос с актуална при действието на новия ГПК задължителна практика, като осн. по чл.280, ал.1,т.1 от ГПК.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Русе по гр.д. №2/12 г. от 25.01.12 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: