ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 143
гр. София, 05.05.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова частно гражданско дело № 1626 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 2342/13.02.2017 г. на П. В. С. против определение № 284/27.01.2017 г., постановено по ч.гр.д. № 5614/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 08.11.2016 г. по гр.д. № 10823/2016 г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството по делото на основание чл. 132, ал. 1 КРБ и връщане на исковата молба на жалбоподателя.
Частният жалбоподател моли обжалваното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на предявените искове.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. дали разпоредбата на чл. 13 ЕКЗПЧ допуска или изключва правото на иск за присъждане на обезщетение за вреди, причинени от правораздавателен орган /“официални власт“/ при упражняване на служебните му функции; 2. дали ЕКЗПЧ има предимство пред националното законодателство, конкретно пред разпоредбата на чл. 132 КРБ, на основание чл. 5, ал. 4 КРБ.
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Гражданско дело № 10823/2016 г. по описа на Софийски градски съд е образувано по искова молба вх. № 113122/02.09.2016 г. на П. В. С. против В. Б. Аракелян по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер от 50 000 лв. за претърпени имуществени и неимуществени вреди от действия и бездействия на ответната страна, сторени в качеството й на съдия и административен ръководител на АС – Варна. С определение от 08.11.2016 г. съдът е постановил връщане на исковата молба и е прекратил производството по делото, доколкото претенцията е насочена против лице с функционален имунитет. Последното е потвърдено с въззивно определение № 284/27.01.2017 г., постановено по ч.гр.д. № 5614/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд. Съдът е приел, че при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Посочил е, че приложението на нормата на чл. 132 КРБ не противоречи и не се дерогира от разпоредбите на Европейската конвенция за защита правата на човека, в т.ч. чл. 13, който установява, че всеки, чиито права и свободи са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за защита, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти. Въззивната инстанция е приела, че редът за защита на правото на ищеца при накърняване на човешките му права и свободи, включително правото на справедлив процес, е изчерпателно уреден във вътрешното законодателство на Република България чрез разпоредбите на Конституцията на Република България. ЗОДОВ, ЗСВ, ЗЗД и пр., като изборът на начин на защита е предоставен изцяло на увредения, при съобразяване на конкретните изисквания на посочените нормативни актове.
За да бъде допуснато касационното обжалване на основание чл. 274, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1 от ГПК, въззивният съд трябва да се e произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за делото /обусловил е изводите на съда/ и по отношение на който е налице някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, доколкото частният жалбоподател само формално е възпроизвел текста на правната норма, че формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Липсва обосновка, касаеща създадена неправилна съдебна практика или за необходимост от промяна на съдебната практика, нито за противоречие, неяснота или непълнота на нормативната уредба, която да налага тълкуване по поставените въпроси. Същевременно е налице съдебна практика за обхвата на функционалния имунитет по чл. 132 от Конституцията /определение № 502 от 01.10.2009 г. на ВКС по ч.гр.д. № 414/2009 г., I. г.о.; определение № 668 от 02.12.2009 г. по ч.гр.д. № 634/2009 г., I. г.о./, съгласно която функционалният имунитет е въпрос, пряко свързан с допустимостта на предявения иск, като наличието на такъв имунитет е пречка за разглеждане на иск на пострадалия за вреди, насочен срещу лице, което се ползва с такъв, освен ако е извършено умишлено престъпление от общ характер. Касае се за абсолютна процесуална пречка, за която съдът следи служебно, ако тя е налице, т.е. липсва право на иск по отношение на посочения ответник, съдът няма право да решава спора по същество, а следва да прекрати делото.
В случая по заявената искова претенция срещу съдия с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди, въззивният съд е приложил точно закона, съобразно разпоредбата на чл. 130 ГПК, вр. с чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република България, като е съобразил, че се искът е насочен против лице с функционален имунитет и не се касае за вреди, причинени от действия, излизащи извън рамките му. Правилен е изводът на въззивния съд, че предявеният иск е процесуално недопустим, тъй като изключването на гражданската отговорност е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за разглеждането му срещу посочената категория лица, във връзка с техните действия и актове.
По отношение на твърдяното противоречие с чл. 13 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, следва да се посочи, че за защита на своите права, жалбоподателят е разполагал с ефикасни вътрешноправни средства, доколкото няма пречка увреденото лице да се ползва от искова защита, но не чрез пряк иск за деликт срещу магистрата, а срещу съответния държавен орган /работодател/, като в зависимост от конкретния фактически състав, приложимият материален закон е Законът за отговорността на държавата и общините за вреди или Законът за задълженията и договорите.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 284/27.01.2017 г., постановено по ч.гр.д. № 5614/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд, 10-ти състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.