Определение №191 от 40585 по ч.пр. дело №1045/1045 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 191
С., 11.02. 2011 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б., Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди и единадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА

изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 1045/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „А. Б.” А. Е. /АД/ със седалище в Р. Г.,[населено място] – чрез процесуалния представител адв. Д. С., срещу определение № 412 от 10.09.2010 г. по в. ч. т. д. № 485/2010 г. на В. апелативен съд. С обжалваното определение е потвърдено определение № 1460 от 13.05.2010 г. по т. д. № 701/2009 г. на В. окръжен съд, с което на основание чл.129, ал.3 вр. с ал.4 от ГПК е прекратено производството по делото в частта относно предявените от [фирма] против [фирма] и [фирма] искове за парични вземания, претендирани като дължими по договор за кредитна линия № 423/15.03.2007 г., допълнително споразумение № 1/2007 г. и анекс № 2, в размер на 5 562 436.62 евро – част от главница, ведно със законна лихва от 19.02.2010 г. до окончателното плащане, 82 396.17 евро – наказателна лихва за периода от 21.07.2008 г. до 16.10.2008 г., 218 269.85 евро – наказателна лихва за периода от 17.10.2008 г. до 16.02.2009 г., и 420 евро – такси за поддържане на заемна сметка.
Частният жалбоподател поддържа, че в нарушение на закона въззивният съд е приел за недопустимо преминаването от установителен иск по чл.422 от ГПК към осъдителен иск и е квалифицирал изменението на вида на търсената защита като предявяване на нов иск, върху който е изискал събиране на недължима държавна такса. Позовава се на внесената в производството по чл.417 от ГПК държавна такса в размер на 2 % върху стойността на претендираните вземания и твърди, че същата следва да бъде взета предвид при изчисляване на таксата за водене на осъдителния иск относно вземанията, към който е преминал по реда на чл.214 от ГПК.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с предвиденото в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК основание, поддържано по отношение на следните процесуалноправни въпроси : Дали платената от клон на търговец държавна такса за издаване на заповед за изпълнение ползва самия търговец, когато последният завежда установителен иск по чл.422 от ГПК и довнася дължимата държавна такса по чл.415, ал.1 от ГПК; Дали при предявен в рамките на заповедното производство иск по чл.422 от ГПК ищецът може да използва възможността по чл.214 от ГПК и да премине към осъдителен иск в случай, че в хода на производството заповедта за изпълнение е обезсилена; Дали при обезсилване на заповед за незабавно изпълнение внесената в заповедното производство държавна такса се зачита за разглеждане на осъдителния иск, към който заявителят е преминал след обезсилване на заповедта. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се сочи, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по същите няма съдебна практика .
Ответниците [фирма] -[населено място] и [фирма] -[населено място] оспорват частната касационна жалба като изразяват становище за отсъствие на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да потвърди постановеното от В. районен съд определение, с което е прекратено производството по т. д. № 701/2009 г. в частта относно предявените от [фирма] против [фирма] и [фирма] искове за заплащане на посочени в определението парични суми, В. апелативен съд е приел, че ищецът не е отстранил констатираната от първоинстанционния съд нередовност на исковата молба, тъй като не е довнесъл дължимата държавна такса върху исковете в размер на размер на 229 361.07 лв. При формиране на изводите си въззивният съд е съобразил, че производството пред В. районен съд е инициирано с искова молба на [фирма], с която е предявен иск по чл.422 от ГПК срещу [фирма] и [фирма] за установяване съществуването на вземания, предмет на издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, като в съответствие с разпоредбата на чл.415, ал.1 от ГПК ищецът е внесъл държавна такса в размер на 2 % върху стойността на вземанията. Взето е предвид обстоятелството, че след предявяване на иска по чл.422 от ГПК заповедта по чл.417 от ГПК и обективираното в съдържанието й разпореждане за незабавно изпълнение са обезсилени с влязло в сила определение № 141/02.02.2010 г. по ч. т. д. № 496/2010 г. на ВКС, І т. о., което е довело до недопустимост на установителния иск и е послужило като основание за промяна по реда на чл.214 от ГПК на вида на търсената защита чрез преминаване към самостоятелен осъдителен иск за вземанията. Въззивният съд е възприел изцяло съображенията на първоинстанционния съд, че като последица от недопустимостта на търсената по реда на чл.422 от ГПК съдебна защита и поддържането на осъдителен иск, несвързан с приключилото заповедно производство, ищецът дължи довнасяне на останалите 2 % от държавната такса върху претендираните с осъдителния иск парични вземания. Отказът на ищеца да довнесе таксата е квалифициран като основание по чл.129, ал.3 вр. с ал.4 от ГПК за частично прекратяване на делото.
Допускането на въззивното определение до касационно обжалване е обвързано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, с които частният жалбоподател е обосновал искането си за достъп до обжалване.
По отношение на първите два процесуалноправни въпроса, формулирани в изложението по чл.274, ал.3, т.1 от ГПК, не би могло да се допусне касационно обжалване поради отсъствие на въведената с чл.280, ал.1 от ГПК обща предпоставка – да са обуславящи за изхода на делото. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд не е обсъждал и не се е произнасял по въпроса дали внесената от клон на търговец държавна такса за заповедното производство има правнорелевантно значение за предявения от самия търговец установителен иск по чл.422 от ГПК, от което следва, че въпросът е извън предмета на спора. В мотивите към определението не е отречена, а е призната възможността заявителят да премине към осъдителен иск за вземанията си, предмет на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, в рамките на съдебното производство по иска с правно основание чл.422 от ГПК, ако след завеждане на делото заповедното производство приключи с обезсилване на заповедта и на разпореждането за незабавно изпълнение. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК и в съответствие с указанията т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК не следва да се обсъжда допълнителната предпоставка, поддържана по повод основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК не е налице и по отношение на третия процесуалноправен въпрос – за „зачитането” на държавната такса от 2 %, внесена в заповедното производство, в производството за разглеждане на осъдителния иск, към който заявителят – кредитор е преминал чрез изменение на иска по чл.422 от ГПК след обезсилване на заповедта за незабавно изпълнение. При формиране на решаващите си изводи въззивният съд е приел, че след обезсилване на заповедта по чл.417 от ГПК и на разпореждането за незабавно изпълнение първоначално образуваното производство по установетелния иск с правно основание чл.422 от ГПК е процесуално недопустимо и че осъдителният иск, към който кредиторът е преминал чрез изменение на вида на търсената защита, е предмет на самостоятелно производство, различно и несвързано със заповедното производство. Отричането на връзката между заповедното производство и производството по осъдителния иск лишава поставения въпрос от обуславящо значение за изхода на делото, а това е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационен контрол.
Независимо от изложеното, дори последният въпрос да се приеме за обуславящ, същият не може да бъде подведен под основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Разпоредбата на чл.415, ал.1 от ГПК постановява ясно и точно в кои случаи държавната такса, внесена за образуване на заповедно производство, се съобразява от съда в исковия процес – само когато исковият процес е иницииран с предявен от заявителя иск за установяване съществуването на вземане, предмет на оспорена чрез възражение по чл.414 от ГПК заповед за изпълнение. Приложението на разпоредбата на чл.415 от ГПК не създава затруднения в съдебната практика, която константно и непротиворечиво се придържа към становището, че внесената в заповедното производство държавна такса по чл.12 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е релевантна единствено и само за разглеждането на установителния иск на кредитора – заявител по чл.422 от ГПК. При наличие на ясна и точна законова уредба, съпроводена с константна и непротиворечива съдебна практика, отговорът на поставения от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, вложен от законодателя в нормата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК и изяснен с т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложените съображения, определението по ч. т. д. № 485/2010 г. на В. апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 412 от 10.09.2010 г., постановено по ч. т. д. № 485/2010 г. на В. апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :

Оценете статията

Вашият коментар