О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№446
София, 03.06.2010 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на трети май през две хиляди и десета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 24 по описа за 2010 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от “В” А. , гр. Ш. чрез процесуалните му пълномощници адв. Р срещу въззивно решение № 181/19.10.2009 г. по в. т. д. № 213/2009 г. на Варненски апелативен съд, с което по реда на чл. 208 ГПК /отм./ е отхвърлен като неоснователен предявеният от жалбоподателя срещу “Д” Е. , с. Л. иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 56 188,67 лв., представляваща стойността на приети, но незаплатени СМР на обект ”Е” и сумата 4 336,69 лв. – мораторна лихва за периода от 11.10.2007 г. до 12.02.2008 г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК, като е формулирал въпроси, свързани със значението на издадената от ищеца и осчетоводена от ответното дружество фактура в счетоводните му книги; за значението на двустранно подписаните протоколи обр. 19; за възможността в настоящото производство да се обсъждат действия и бездействия на трети лица по отношение на договорната връзка, както и за значението на направено пред въззивната инстанция признание.
Според жалбоподателя, по цитираните въпроси апелативният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, а по отношение на въпроса, свързан с признанието, се сочи приложно поле по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Приложени са решение № 349/16.05.2005 г. по т. д. № 349/2004 г. на ВКС, ТК; Решение № 446/16.05.2005 г. по т. д. № 740/2004 г. на ВКС, ТК, както и Решение № 73/ 23.06.2008 г. на ВтАС; Решение № 286/03.10.2005 г. на ВтАС; Решение от 12.02.2009 г. по гр. д. № 1476/2008 г. на СГС /несъдържащо означение, че е влязло в сила/.
Ответникът по касационната жалба, в писмено възражение, взема становище за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Допустимостта на касационното обжалване по приложно поле е визирана от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. т. 1 – 3 на цитирания регламент. Материалноправният или процесуалноправен въпрос по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания съдебен акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд.
Формулираните от жалбоподателя въпроси от изложението не са решаващи за крайните правни изводи на въззивната инстанция и по отношение на същите не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК.
За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД Варненски апелативен съд е приел, че в тежест на изпълнителя /жалбоподател и ищец/ е да докаже извършената от него работа по обекта по вид, количество и стойност, поради което извършените дейности по актове – обр. № 4 до № 10 от 10.09.2007 г., осчетоводени по две фактури № 353 и № 355 на стойност 56188,67 лв., са недължими.
Следователно, искът не е бил уважен, тъй като представените доказателства за възложена и извършена работа по вид и обем не са били съответни на договореното между подизпълнителите по проекта. Изводите на съда относно основателността на предявения иск е свързана с преценка на истинността на фактическите твърдения чрез съпоставка и обсъждане с представените доказателства. Именно върху преценката на доказателствата съдът изгражда своите констатации, че определени факти са се осъществили, а други не, и като подвежда тези констатации под приложимата правна норма, достига до извода, че спорното право съществува или не съществува. Тази дейност съдът извършва по свое вътрешно убеждение, разбира се при съобразяване процесуалното изискване на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм/.
Въззивното решение не съдържа правни изводи, които са в противоречие с формираната практика на ВКС, приложена към изложението. Не е налице противоречие с даденото разрешение в Решение № 349 /16.05.2005 г. на ВКС, ТК, тъй като не би могло да се приеме, че е налице аналогичност на отделните казуси, които са били разрешени, предвид отсъствие на фактическа обстановка, въз основа на която да се проследи формираният извод за основателност на иска.
Що се отнася до преценката по чл. 264 ЗЗД, същата се извършва на база на съвкупното обсъждане на представените по всяко едно дело доказателства, при отчитане на тяхното евентуално оспорване, проверка от експертиза и пр. и отразява решаващата роля на съдилищата по съществото на спора. Същото се отнася и до решение № 446/16.05.2005 г., в което е прието, че протокол обр.19 има характер на частен документ, може да бъде оспорен и ответникът е могъл да установи, че отразените в него СМР не са извършвани в действителност.
Изводите на ВКС по отношение на фактурирането на извършените работи и осчетоводяването са намерили израз и в двете цитирани решения, но преценката дали фактурирането и осчетоводяването е достатъчно, за да се приеме, че е налице изпълнение на договорно задължение и възникване на задължение за плащане на уговорена цена, е конкретна, съобразно доказателствения материал по всеки отделен случай.
Същото се отнася и до приложената практика на ВтАС, в която въззивната инстанция е преценявала доводите и възраженията на страните по повод изпълнени и неизпълнени работи, както и дейности в отклонение от поръчаното, които са били фактурирани.
Правните изводи на решаващия съд за неоснователността на исковата претенция в посочения размер не са в резултат от разрешаването на посочените въпроси, а произтичат от цялостната и конкретна преценка на събрания по делото доказателствен материал, при отчитане на приложимите по отношение на търговските сделки правила и на конкретните договорни уговорки, свързани с договора за изработка.
Възприетата от съда фактическа обстановка и изводите за приложение на материалния закон не могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване. Доводите на касатора в тази насока са относими към поддържаните основания за неправилност и е недопустимо да се преценяват в производството по чл. 288 ГПК.
Не може да се възприеме и твърдението за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на процесуалноправния въпрос за направено пред въззивната инстанция съдебно признание от ответното дружество за дължимост на част от исковата парична претенция, тъй като съдебната практика, свързана с признание на факти или признание на иска е непротиворечива, последователна и не се нуждае от тълкувателна преоценка. Отделно от това, не би могло да се приеме, че е налице съдебно признание на дължимост на определена сума, както счита жалбоподателят, а става дума за защита срещу иска, чрез оспорване на определени факти и излагане на аргументи във въззивната жалба, в която изрично е упоменато, че се обжалва цялото първоинстанционно осъдително решение. Ноторно известно е, че признанието на иска не обвързва съда и той го преценява по свое вътрешно убеждение, като същото се отнася и до признанието на факти /чл. 127, ал.2 ГПК (отм.)./ и съставлява доказателствено средство, което съдът преценява. Процесуалният закон и нормите, уреждащи материята, свързана с договор за изработка, както и текстовете от Наредба № 3/2003 г. са с установено по тълкувателен ред съдържание, и по отношение на тяхното прилагане не се налага преминаване към тълкуване, различно от възприетото до този момент. Наред с това, отсъства и вторият критерий по тази точка, а именно – точното прилагане на закона да е от значение за развитието на правото.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение №181/19.10.2009 г. по в.т. д. № 213/2009 г. на Апелативен съд гр. В..
О. не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: