– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 474
гр. София 19.10.2016 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 14.09.2016 четиринадесети септември две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 3488 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2, изр. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 5255/24.06.2016 година, подадена от [община], срещу протоколно определение от 20.06.2016 година, постановено по гр. д. № 1413/2013 година по описа на Апелативен съд Пловдив, втори граждански състав.
С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Пловдив на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК е спрял производството по висящото пред него гр. д. № 1413/2014 година до приключване с влязло в сила решение на производството по т. д. № 1802/2016 година по описа на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-6 състав. Съдът е приел, че производството пред Софийски градски съд е от значение за правилното разрешаване на повдигнатия пред него спор между М. и. [населено място] и [община] за принадлежността на правото на собственост върху недвижим имот, тъй като се отнася за спорния между страните въпрос за правоприемството между изповеданието и съществувалите на територията на общината мюсюлмански вероизповедни общини. В частната си жалба [община] излага доводи за това, че не са налице предвидените в чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК предпоставки да спиране на производството по гр. д. № 1413/2014 година по описа на Апелативен съд Пловдив. Твърди се, че предявеният пред Софийски градски съд иск по § 4, ал. 2 от ПЗРЗВ е недопустим тъй като е налице хипотезата на чл. 233, изр. 2 от ГПК. Освен това се излагат доводи, че М. и. [населено място] не може да черпи права от собственото си бездействие. След като правото на иск по § 4, ал. 2 от ПЗРЗВ не било реализирано до този момент била изтекла придобивната давност по § 5, ал. 4 от ПЗРЗВ по отношение на всички имоти и затова искането за спиране е неоснователно. Според частния жалбоподател трябвало да се отчете и факта, че производството вече е било спирано по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК по отношение на въпроса за правоприемството, поради което повторното спиране било неоснователно. Същото би довело и до нарушаване на прогласеното с чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС право за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. С оглед на тези твърдения [община] е поискала обжалваното определение на бъде отменено и делото да бъде върнато на Апелативен съд Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия.
Ответникът по частната жалба М. и. [населено място] е подал отговор с вх. № 6338/24.07.2016 година, в който е изложил съображения, че същата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея определение на Апелативен съд Пловдив да бъде потвърдено.
[община] е била уведомена за обжалваното определение на 20.06.2016 година, а подадената от нея частна жалба е с вх. 5255/24.06.2016 година предвид, на което е спазен предвидения в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Жалбата е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това жалбата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения:
Предмет на спора, първоначално по гр. д. № 3903/2012 година по описа на Окръжен съд Пловдив, а впоследствие и по гр. д. № 1413/2013 година по описа на Апелативен съд Пловдив е правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор № *****.***.*** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-52/16.11.2011 година на изпълнителния директор на ИА „ГКК” [населено място], а административен адрес [населено място], [улица], заедно с построената в имота сграда-джамията „К.” или „К. д.”, с идентификатор № *****.***.***.*. М. и. [населено място] е твърдяло, че е собственик на имота в резултат на реституция на същия по реда на § 5 от ПЗРЗВ, която е осъществена в негова полза, тъй като се явява правоприемник на съществувалата преди това на територията на [населено място] мюсюлманска вероизповедна община, от която имотът бил отнет в края на 1960 година, без за това да е имало законово основание. За да установи факта на твърдяното от него правоприемство М. и. [населено място] се е позовало на решение от 04.06.2013 година, постановено по ф. д. № 1659/2003 година по описа на Софийски градски съд, с което е признато за установено на основание § 4 от ПЗРЗВ, че то е правоприемник на описаните в решението мюсюлмански религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 година, учредени и действали при режима на Временните правила за духовно развитие на мюсюлманите, утвърдени и обнародвани по силата на Указ № 63 на княз Ф. в ДВ бр. 210/26.09.1885 година, Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, одобрен и обнародван по силата на Указ № 12/23.06.1919 година в ДВ бр. № 65/25.06.1919 година и Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен от Министерството на външните работи и изповеданията на 22.11.1945 година, действал до 1951 година, което е прието като доказателство от състава на Апелативен съд Пловдив в проведеното на 14.02.2014 година открито съдебно заседание. Предвид на това, че посоченото решение е било обжалвано с определение № 664/04.04.2014 година производството по гр. д. 1413/2013 година по описа на Апелативен съд Пловдив е било спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК до приключване с влязло в сила решение на производството по т. д. № 964/2014 година по описа на Софийския апелативен съд, търговско отделение, трети състав.
С решение № 966/12.05.2014 година, поправено с решение №1190/05.06.2014 година, на Софийския апелативен съд, търговско отделение, трети състав, постановени по т. д. № 964/2014 година решение от 04.06.2013 година, постановено по ф. д. № 1659/2003 година по описа на Софийски градски съд е било обезсилено изцяло. Прието е, че предвиденото в § 4 от ПЗРЗВ производство по установяване на правоприемство е исково такова, а не охранително. Предвид на това правоприемството не е могло да се установява в производството по вписване, което е охранително такова и тъй като решение от 04.06.2013 година, постановено по ф. д. № 1659/2003 година по описа на Софийски градски съд е било постановено в такова производство то е било недопустимо. Решението на Софийския апелативен съд не е било допуснато до касационно обжалване с определение с определение № 74/28.01.2016 година, постановено по т. д. № 2451/2015 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Въз основа на това съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че пречките за продължаване на производството по гр. д. № 1413/2013 година са отпаднали, поради което с определение № 273/17.05.2016 година е възобновил производството по делото. След постановяване на определението за възобновяване на производството са представени доказателства, от които е видно, че М. изповедание [населено място] е предявило пред Софийски градски съд иск по § 4 от ПЗРЗВС за установяване на твърдяното от него правоприемство, по повод на който е образувано т. д. № 1802/2016 година по описа на този съд. С оглед на тези доказателства съставът на Апелативен съд Пловдив е счел, че спорът по т. д. № 1802/2016 година по описа на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-6 състав е преюдициален по отношение на висящия пред него спор и затова е постановил обжалваното в сегашното производство определение.
Видно от разпоредбата на § 4 от ПЗРЗСВ правоприемството между съществуващото към сегашния момент вероизповедание и съществували религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до 1949 година, каквото се твърди в настоящето производство, се установява по предвидения в разпоредбата начин, а именно чрез предявяването на иск пред Софийски градски съд, чието решение ще подлежи на вписване в регистъра по чл. 18 от ЗВ. Налице е специално исково производство за установяването на този факт, което изключва възможността същият да се установява във всеки отделен случай в образуваното по отношение на конкретния спор исково производство. Поради това този въпрос не може да бъде разрешен в производството по гр. д. № 1413/2013 година по описа на Апелативен съд Пловдив. Същият обаче ще обуслови крайния извод на съда по съществото на спора за принадлежността на правото на собственост, поради което има преюдициален характер по отношение на този спор. Именно тази връзка между делата и преюдициалността на спора по § 4 от ПЗРЗВ обуславя наличието на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК за спиране на производството по гр. д. № 1413/2013 година по описа на Апелативен съд Пловдив до приключване с влязло в сила решение на производството по т. д. № 1802/2016 година по описа на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-6 състав. При това е без значение обстоятелството, че производството е било спирано на същото основание по повод на друго съдебно производство. Видно от разпоредбата на чл. 229, ал. 3 от ГПК ограничение за броя на спиранията е налице само по отношение на хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 1 от ГПК, но не и по отношение на останалите хипотези на чл. 229, ал. 1 от ГПК. С оглед на това обжалваното определение е правилно и като такова трябва да бъде потвърдено. При това не следва да бъдат разглеждани твърденията на частния жалбоподател [община], че предявеният пред Софийски градски съд иск по § 4, ал. 2 от ПЗРЗВ е недопустим тъй като с оглед на вече водено исково производство е налице хипотезата на чл. 233, изр. 2 от ГПК, доколкото по силата на чл. 14, ал. 2 и чл. 118, ал. 2 от ГПК преценката за допустимостта на преюдициалния иск се извършва от съда разглеждащ спора и такава не се извършва при постановяване на спирането по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК или в производството по обжалването на вече постановеното такова. По същите съображения твърдението, че тъй като правото на иск по § 4, ал. 2 от ПЗРЗВ не било реализирано до този момент била изтекла придобивната давност по § 5, ал. 4 от ПЗРЗВ по отношение на всички имоти не е основание за евентуално уважаване на частната жалба. Чрез него частният жалбоподател цели да обоснове твърдението си, че разпоредбата на § 5, ал. 4 от ПЗРЗВ определяла десетгодишен времеви период-до 31.12.2012 година за предявяването на искове за собственост на основание тази разпоредба след изтичането на който не можело да се иска установяване на правоприемство по реда на § 4 ПЗРЗВ. Подобно ограничение обаче не е налице. Разпоредбата на § 5, ал. 4 от ПЗРЗВ определя само началната дата, от която започва да тече придобивна давност за имотите по ал. 1 на същата, а не ограничава срока за предявяването на правата по отношение на тези имоти. В случаите, когато по предявени искове за имоти по § 5 от ПЗРЗВ ответникът е направил възражение за изтекла в негова полза придобивна давност въпросът дали същата е изтекла или не е въпрос по съществото на спора и трябва да бъде разрешен от съда с решението му. Това обаче не ограничава ищеца от възможността да доказва всички твърдени от него предпоставки за уважаване на предявения иск чрез използване на допустимите за това средства, включително и предявяване на искове за спорни преюдициални въпроси, когато това е предвидено с изрична законова разпоредба. Дали възможността за предявяването на такъв иск е преклудирана с изтичането на даден срок е въпрос на допустимост на иска по преюдициалния спор, който трябва да се разреши от съда, пред който делото е висящо, а не от съда по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. Наред с това евентуалната възможност спирането на производството да доведе до нарушаване на прогласеното с чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС право за разглеждане и решаване на делото в разумен срок не дава възможност на съда да откаже на страната признатата й от закона възможност да установи твърдението си по установения за това в закона (в случая § 4 от ПЗРЗВ) ред.
С оглед на това подадената срещу протоколно определение от 20.06.2016 година, постановено по гр. д. № 1413/2013 година по описа на Апелативен съд Пловдив, втори граждански състав, с което производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК до приключване с влязло в сила решение на производството по т. д. № 1802/2016 година по описа на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-6 състав., частна жалба с вх. № 5255/24.06.2016 година е неоснователна, а атакуваното с нея определение е законосъобразно и като такова трябва да бъде потвърдено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение от 20.06.2016 година, постановено по гр. д. № 1413/2013 година по описа на Апелативен съд Пловдив, втори граждански състав, с което производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК до приключване с влязло в сила решение на производството по т. д. № 1802/2016 година по описа на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-6 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.