6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 535
С., 27.06. 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми май, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 765 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба вх. № 36055 от 06.12.2018 г. от И. В. Б. от [населено място], Пловдивска област, чрез пълномощника си адв. С. Ш. от АК-П., против въззивно решение № 1288 от 26.10.2018 г., постановено по в.гр.д. № 1641/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, VІІІ граждански състав, с което като частично е отменено решение № 896 от 15.03.2018 г. на Пловдивския районен съд, ІІІ гр. с-в, постановено по гр.д. № 14823/2017 г. в отхвърлителната му част, е уважен предявеният иск от И. И. Д. от [населено място] срещу И. В. Б., с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, в размер на сумата от 6 500 лв., представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди от деликта на 26.06.2014 г. Касационната жалба срещу въззивното решение, в частта му, с която като е потвърдено първоинстанционното решение, е присъдена на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 300 лв., представляваща обезщетение за причинените в резултат на деликта имуществени вреди, изразяващи се в разликата между брутното трудово възнаграждение, получавано от И. Д. и изплатените обезщетения за временна неработоспособност, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК като процесуално недопустима следва да бъде оставена без разглеждане.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД и е присъдено обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 6 500 лв., съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, с твърдението, че са обусловили изхода на делото и които са свързани с приложното поле на чл. 45, чл. 55 и чл. 52 ЗЗД, както и по процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, за които твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и че разрешаването на които е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Прилага съдебна практика – решение № 12 от 06.02.2013 г. по гр.д. № 449/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 43 от 15.03.2011 г. по т.д. № 414/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 59 от 12.05.2016 г. по гр.д. № 3340/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответницата по касационната жалба И. И. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. Л. от АК-П., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна, като изразява становище за липсата на основанията за допускането й до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – иск за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 45 ЗЗД, с обжалваем интерес над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с решение № 54 от 28.02.2017г., постановено по ВНАХД № 112 по описа за 2017 на Пловдивски окръжен съд е отменено решение № 1799 от 11.11.2016г. по н.а.х.д. № 2471/2016г. на Пловдивски районен съд, с което е признат обвиняемият И. В. Б. за невиновен по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 133, във вр. с чл. 129, ал. 2 от НК, като вместо него е признал обвиняемия за виновен в това, че на 26.06.2014г. в [населено място], област П., по непредпазливост е причинил другиму – И. И. Д., средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на лявата предмишница на ляв горен крайник, поради което и на основание чл. 133, във вр. с чл. 129, ал. 2 от НК, във вр. с чл. 78а НК го е освободил от наказателна отговорност, като му е наложил административно наказание „глоба“ в размер на 1000 лева. Въззивният съд е приел, че извършването на противоправно деяние е установено със задължителна сила за съда и страните по в.н.о.х.д. № 112/2017г. по описа на Повдивския окръжен съд/чл. 300 ГПК/, като в случая е налице фактическият състав на чл. 45 ЗЗД – наличие на противоправно поведение от страна на дееца, вреди, които са резултат от това поведение, причинна връзка между тях и наличие на вина у извършителя. Приел е, че от събраните по делото доказателства – писмени и гласни, както и от заключението съдебно-медицинската експертиза, е установено, че в резултат на противоправното деяние, осъществено от ответника на 26.06.2014 г., изразяващо се в счупване на лявата предмишница в долната й част и причиняване на охлузвания в лявата половина на лицето, пръстите на лявата ръка, левия лакът и глезен и кръвонасядане в лявата седалищна област, пострадалата ищца е претърпяла неимуществени вреди/болки и страдания/, за възмездяването на които въззивният съд е определил сумата от 6 500 лв., в какъвто размер е уважен този иск, съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК/приложима ред. Д.В., бр.86 от 27.10.2017г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – т. 1 и/или да е рeшен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейски съюз – т. 2, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая като основание за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. По отношение на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, в действащата към момента на подаване на касационната жалба/06.12.2018 г./ редакция на тази разпоредба/ Д.В., бр. 86 от 27.10.2017 г./ – противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз, не са изложени каквито и да е доводи, които да обосновават необходимост от обсъждане на това основание.
Поставеният от жалбоподателя материалноправен въпрос, уточнен и конкретизиран от настоящата инстанция, с оглед разрешението дадено в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно – относно съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е обусловил изхода на делото, но той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и разрешаването му не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото по см. на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по приложението на чл. 52 ЗЗД е налице задължителна и установена съдебна практика, в т.ч. и част от тази, посочена от касатора, която в случая е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение. Това е така, тъй като въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди в резултат на деликт е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решението на съда се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички допустими и относими по спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания в резултат на деликта, размерът на обезщетението е определен съобразно тях. В този смисъл е и задължителната съдебна практика, съдържаща се в т. 11 на ППлВС № 4/1968 г., която сочи на същия подход при определяне размера на обезвредата за морални вреди и при постановяване на решението си въззивният съд я е приложил като е посочил конкретно обстоятелствата, които обуславят причинените неимуществени вреди, както и значението им за определяне на техния размер. Доколкото в случая съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалата, на която в резултат на деликта е причинена средна повреда и няколко леки телесни повреди, за сравнително продължителен период от време тя е изпитвала силни болки и страдания, лявата й ръка е била обездвижена за период от около месец и половина, през който пострадалата е имала затруднения при обслужването си в ежедневието, е приел, че обезщетение в размер на сумата от 6 500 лв. е адекватно на причинените на пострадалата в резултат на непозволеното увреждане на 26.06.2014 г. неимуществени вреди.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по поставения процесуалноправен въпрос за задължението на съда да изследва и прецени всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Този въпрос се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази установена съдебна практика на ВКС въззивният съд в обжалваното решение я е съобразил, а именно, че в мотивите на решението следва да обсъди всички доказателства относно правнорелевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. В тази връзка въззивният съд е приел, че в конкретния случай извършването на противоправното деяние от страна на ответника е установено със задължителна сила за съда и страните по в.н.о.х.д. № 112/2017г. по описа на Повдивския окръжен съд/чл. 300 ГПК/, реализиран е фактическият състав на чл. 45 ЗЗД – наличие на противоправно поведение от страна на касатора ответник, вреди за пострадалата ищца, които са резултат от това поведение, причинна връзка между тях и наличие на вина у извършителя. Приел е, че от събраните по делото доказателства – писмени и гласни, както и от заключението съдебно-медицинската експертиза, е установено, че в резултат на противоправното деяние, осъществено от ответника на 26.06.2014 г., на пострадалата ищца са причинени средна и леки телесни повреди и тя е претърпяла неимуществени вреди/болки и страдания/, за възмездяването на които въззивният съд е определил сумата от 6 500 лв., което паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на непозволеното увреждане.
Тъй като по поставените правни въпроси от материално и процесуално естество е налице задължителна и установена съдебна практика на ВКС, която в случая е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не намира приложение, а освен това то е заявено само бланкетно от касатора без обосновка
При този изход на делото пред касационната инстанция, на ответницата по жалбата следва да се присъдят направените разноски в размер на 300 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1288 от 26.10.2018 г., постановено по в.гр.д. № 1641/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, VІІІ граждански състав, в частта му, с която е уважен предявеният иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 6 500 лв., по касационна жалба с вх. № 36055 от 06.12.2018 г. на И. В. Б. от [населено място], Пловдивска област.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх. 36055 от 06.12.2018 г. на И. В. Б. от [населено място], Пловдивска област, срещу въззивно решение № 1288 от 26.10.2018 г., постановено по в.гр.д. № 1641/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, VІІІ граждански състав, в частта му с която като е потвърдено решение № 896 от 15.03.2018 г. на Пловдивския районен съд, ІІІ гр. с-в, постановено по гр.д. № 14823/2017 г., е осъден И. В. Б. да заплати на И. И. Д. сумата от 300 лв., представляваща обезщетение за причинените в резултат на непозволеното увреждане на 26.06.2014 г. имуществени вреди, изразяващи се в разликата между брутното трудово възнаграждение, получавано от И. Д. и изплатените обезщетения за временна неработоспособност, на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА И. В. Б. от [населено място], Пловдивска област да заплати на И. И. Д. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 300 лв.
Определението в частта му, с която касационната жалба на И. В. Б. от [населено място], Пловдивска област е оставена без разглеждане, може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването му на касатора пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд, ГК, а в останалата му част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: