6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 553
София, 23.07. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на четиринадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 25/2011 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол и на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] и „В. И.” S.A.R.L със седалище Република Франция срещу решение № 379 от 12.07.2010 г. по гр.д.№ 1870/2009 г. на Софийски апелативен съд. С последното въззивният съд е отменил решение № 74 от 19.01.2009 г. по гр.д.№ 1566/2004 г. на Софийски градски съд в частта, с която „В. И.” S.A.R.L ,Франция е осъдено да заплати на Агенцията за следприватизационен контрол сумата 287 673,14 лв., представляваща обезщетение за забава в плащането на неустойка за неизпълнение на програмата за трудова заетост за отчетната 2001 г. по приватизационен договор от 20.12.1996 г. и споразумение към него от 07.10.1997 г. и постановил вместо него друго, с което отхвърлил предявения по чл.86 ЗЗД иск в посочения размер. В останалата му част, с която [фирма] и „В. И.” S.A.R.L са осъдени солидарно да заплатят на ищеца неустойка за неизпълнение на програмата за трудовата заетост за 2001 г. в размер на 950 400 лв., дължима по сключен приватизационен договор от 20.12.1996 г. в качеството им на купувачи на 182 335 бр. поименни акции, представляващи 76% от капитала на [фирма], а искът по чл.92 ЗЗД за разликата до 984 400 лв., както и искът по чл.86 ЗЗД срещу [фирма] за сумата 301 562.07 лв. са отхвърлени като неоснователни, решението на първоинстанционния съд е оставено в сила.
Касаторът Агенция за приватизация и следприватизационен контрол обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част, постановено по иска с правно основание чл.86 ЗЗД с оплаквания за постановяването му в нарушение на материалния закон. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по материалноправния въпрос следва ли по аналогия на чл.34 КМЧП да се приеме, че чуждестранното дружество е редовно уведомено за начислената му неустойка, ако поканата за доброволно изпълнение е връчена на адреса на пълномощника на това дружество в Република България или тя следва да се изпрати на посочения в договора адрес за съобщения.
Касаторите [фирма] и „В. И.” S.A.R.L обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен предявения срещу тях при условията на солидарност иск с правно основание чл.92 ЗЗД..
Касаторът [фирма] в касационната си жалба излага доводи за постановяване на решението в нарушение на материалния закон. Поддържа, че споразумението към договора от 07.10.1997 г., с която се приема нова програма за трудова заетост не е подписано от В. В. като представител на дружеството и то не е произвело правно действие. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допустимостта на касационното обжалване е аргументирана с произнасянето от въззивния съд по въпроса за характера на приватизационната сделка в противоречие с ТР № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС, а с това и за приложимостта на разпоредбата на чл.301 ТЗ.
Касаторът „В. И.” S.A.R.L е въвел в касационната си жалба оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт, който порок е обоснован с настъпилото в хода на въззивното производство сливане на Агенцията за приватизация и на Агенцията за следприватизационен контрол и липсата на надлежно конституиране на новия правен субект по реда на чл. 120 ГПК (отм.) – касационно основание по чл. 281, т. 2 ГПК.
В депозираното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационното обжалване на първо място е обосновано със служебното задължение на касационната инстанция да се произнесе по същество, когато съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, по аргумент от т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това като значим за делото се поставя въпроса следва ли ищецът задължително да е изправна страна, за да възникне в негова полза вземане за неустойка, както и дали в хипотезата на изначална неизправност на ищеца е необходимо да се установи наличието на корелативна връзка между насрещните неизпълнения, за да може успешно да бъде упражнено правоотблъскващото възражение на ответника, за които се поддържа, че са разрешавани противоречиво от съдилищата и обосновават приложното поле на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК.
Касаторите взаимно си оспорват достъпа до касационен контрол по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:
Касационните жалби са подадени в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежните страни в процеса, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими, но независимо от формалното им съответствие с изискванията на процесуалния закон за редовност, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Вярно е, че касационният съд е служебно задължен да следи за спазване на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на постановения съдебен акт, предмет на предприетото обжалване и това задължение според т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е правно важимо и за производството по чл. 288 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Следователно наличието на данни за вероятна недопустимост на обжалвания въззивен съдебен акт е достатъчно, за да обоснове допускане на касационното обжалване, но разглежданият случай не попада в сочената хипотеза.
Съгласно § 23, ал.2 от ЗИДЗПСК /ДВ, бр. 81 от 2010 г., в сила от 5.03.2010 г./ висящите съдебни и арбитражни дела и изпълнителни производства към датата на влизането в сила на този закон се продължават от Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол до тяхното приключване във всички инстанции. Цитираната норма е аналогична на нормата на § 15 от ПЗР на ЗПСП в редакцията й, обнародвана в ДВ бр. 84/2003 г., по приложението на която е налице трайна съдебна практика, според която възникналият нов правен субект ех lege замества праводателя си в процеса, поради което доводите на касатора „В. И.” S.A.R.L във връзка с релевираната недопустимост на обжалвания въззивен акт не могат да бъдат споделени.
Процесуалното правоотношение между страните е надлежно възникнало и по изрично разпореждане на закона е продължено в лицето на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол, което обуславя извод, че въззивното решение е допустимо. Със същото е прието, че според новата програма за трудова заетост, приета с подписаното от двамата купувачи споразумение от 07.10.1997 г., за отчетната 2001 г. в приватизираното дружество е предвиден средносписъчен състав на 500 лица, докато според доказателствата по делото заетите по трудов договор за посочената година били 280, факт, който обусловил извода на въззивния съд, че неизпълнението на задължението за поддържане на 220 работни места през 2001 г. е основание за ангажиране на солидарната отговорност на ответниците за заплащане на договорената с приватизационния договор неустойка.
І. По касационната жалба на [фирма]:
Неоснователно се поддържа от касатора, че въпросът за характера на приватизационния договор е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № /2010 г. на ОСТК на ВКС. Въпросът е поставен във връзка с релевираното в процеса възражение, че споразумението от 07.10.1997 г., на което е основано решението, не е породило правно действие, тъй като законен представител на дружеството е П. В., а подписалият го В. В. не е бил овластен да го представлява. Доводът, че като е приложил разпоредбата на чл.301 ТЗ, въззивният съд е придал на приватизационния договор характеристиката на търговска сделка е неоснователен. Вярно е, че при обосноваване на правния си извод за действителност на споразумението, съдът е посочил нормата на чл.301 ТЗ, но по същество аргументите му се свеждат до потвърждаване на действията на „мнимия представител” от законния представител на дружеството П. В.. Потвърждаването като действие според съда е обективирано в представения от П. В. от името на дружеството отчет пред Агенцията за приватизация (писмо вх. № 26-00-254/31.01.1998 г.) за изпълнение на задълженията по приватизационния договор, в т.2 от който законният представител изрично се позовал на допълнителното споразумение от 07.10.1997 г. Изложеното позволява да се приеме, че действителността на споразумението е обоснована с нормата на чл.42 ЗЗД, а не с тази на чл.301 ТЗ, в каквато насока са развитите от касатора доводи. За правна прецизност следва да се изтъкне, че презумптивното саниране на търговското представителство при извършване на действия без представителна власт /чл.301 ТЗ/, се основава на липсата на противопоставянето им веднага след узнаването за тях, т.е. на бездействието на търговеца, за разлика от общата норма на чл.42 ЗЗД, според която потвърждаването се извършва с действия, какъвто е и разглеждания случай.
Следователно от решаващите мотиви на обжалвания съдебен акт се налага правен извод, че формулираният от касатора материалноправен въпрос не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил крайния правен резултат по делото, а липсата му е достатъчно основание, за да се откаже касационния контрол.
ІІ. По касационната жалба на „В. И.” S.A.R.L :
Формулираният в изложението на касатора материалноправен въпрос е поставен поради релевираното в хода на процеса възражение за неизправност на продавача по приватизационния договор, изключваща правото на неустойка, което е счетено за неоснователно от решаващия състав по съображения за липса на причинна връзка с неизпълнението на касатора на програмата за трудова заетост.
Настоящият състав намира, че не са налице въведените основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Законът в чл.92 ЗЗД и съдебната практика обвързват заплащането на неустойката с виновното неизпълнение на задълженията на страните по договора, но въпросите за изпълнението и неизпълнението, респ. за вида неизпълнение (пълно, неточно, забавено) и за наличието на основания за освобождаване на длъжника от отговорност се решават от съда съобразно с приетите за установени факти и обстоятелства по спора. В този смисъл, въведеното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК представлява оплакване за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК.
ІІІ. По касационната жалба на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол:
Касаторът не е формулирал материалноправен въпрос, решен в противоречие с императивна норма или с трайно установила се съдебна практика, както и не е аргументирал значението на изложените в жалбата твърдения за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изводите на въззивния съд за ненадлежно връчване на поканата за заплащане на неустойка са основани на данните по делото, че същата е изпратена на адрес, различен от адреса за връчване на съобщения, посочен в чл.39.2 от приватизационния договор.
Постоянна е съдебната практика по приложението на чл.20а ЗЗД, според която договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили и след като страните са приели, че за валидни се считат посочените в чл.39.2 адреси за съобщения, тази договорна клауза ги обвързва и задължава да се съобразят с волята, която са постигнали в съответния текст на договора. Освен че по посочения въпрос е налице съдебна практика, с която съдът изцяло се е съобразил, аналогията с нормата на чл.34 КМЧП е неуместна не само поради процесуалния й характер, а и предвид обстоятелството, че посоченият адрес за съобщения за купувачите, вкл. и за „В. И.” S.A.R.L не е по седалището на последното в Република Франция, а е общ и е по адреса на управление на [фирма] в [населено място].
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице въведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 379 от 12.07.2010 г. по гр.д.№ 1870/2009 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: