4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 780
София, 14.12. 2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми декември през две хиляди и десета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Татяна Върбанова
ЧЛЕНОВЕ : Камелия Ефремова
Бонка Йонкова
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 537/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. П. И. в качеството на ЕТ „А. И. – 99” – с. С., общ. Бяла С., срещу решение № 77 от 02.03.2010 г. по гр. д. № 81/2010 г. на В. окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 295 от 17.12.2009 г. по гр. д. № 718/2009 г. на Б. районен съд, с което касаторът е осъден да заплати на З. „Е.” – с. С. сумата 10 501 лв. – обезщетение за лишаване от ползване на магазинно помещение, собственост на Кооперацията, за периода 01.12.2007 г. – 31.08.2009 г., да опразни и върне на З. „Е.” магазинното помещение, предмет на прекратен договор за наем от 01.10.2002 г., и да заплати на Кооперацията разноски в размер на 1 120.04 лв., а по сметка на съда – държавна такса в размер на 80 лв., като с оглед изхода на въззивното производство са присъдени разноски на ищеца в размер на 350 лв.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради наличие на основанията по чл.281, т.3 от ГПК и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът се позовава на необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд, че сключеният между страните договор за наем е прекратен валидно поради изтичане на уговорения срок и че ищецът – наемодател се е противопоставил на последващото ползване на имота като условие за възникване на правото на обезщетение. Изразява несъгласие с размера на определеното обезщетение като поддържа, че ако се дължи обезщетение, то същото се съизмерява със средномесечния пазарен наем за имота за времето след прекратяване на наемното правоотношение. В жалбата се съдържат и оплаквания за неправилна преценка на доказателствата по делото и за необсъждане на заявени от касатора защитни доводи и възражения.
Допускането на касационно обжалване е аргументирано с основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, поддържани във връзка със значимия за делото въпрос относно размера на обезщетението, което наемателят следва да заплаща за ползването на вещта, обект на наемно правоотношение, след изтичане на срока на договора за наем. Касаторът твърди, че произнасянето на въззивния съд не съответства на изразеното в решение от 01.10.1999 г. по в. а. д. № 58/99 г. на АС при БТПП и решение № 2112/29.11.1995 г. по гр. д. № 1363/95 г. на ВС, V г. о., становище, според което обезщетението по чл.236, ал.2 от ЗЗД се съизмерява с наемната цена, заплащана по силата на прекратения наемен договор. Наред с това сочи, че въпросът за размера на обезщетението се решава противоречиво от съдилищата и е от значение за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба З. „Е.” – с. С., общ. Бяла С., не изразява становище по жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените доводи във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, В. окръжен съд е приел, че съществувалото между З. „Е.” и А. И. в качеството на ЕТ „А. И. – 99” наемно правоотношение, възникнало от сключен на 01.10.2002 г. договор за наем на магазинно помещение в с. С., е прекратено на 01.10.2007 г. с изтичане на срока на наемния договор, от който момент ответникът – наемател дължи връщане на наетия имот на основание чл.233, ал.1 от ЗЗД и обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД за ползването на имота. Позовавайки се на чл.272 от ГПК, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение и съдържащите се в тях изводи за прекратяване на правоотношението на 01.10.2007 г. – датата на изтичане на срока на договора за наем; за изрично противопоставяне на ищеца – наемодател срещу продължаването на ползването на имота от наемателя след 01.10.2007 г.; за ползване на магазинното помещение от наемателя, въпреки противопоставянето на наемодателя, през исковия период 01.12.2007 г. – 31.08.2009 г. и за претърпени като последица от това вреди от наемодателя, съизмеряващи се с неполучения за посочения период наем за магазинното помещение, уговорен в сключен с трето лице – наемател договор за наем от 01.12.2007 г. Обезщетението по чл.236, ал.2 от ЗЗД е определено от решаващата инстанция на базата на така уговорения и неполучен наем – 501 лв. месечно или 10 501 лв. за периода 01.12.2007 г. – 31.08.2009 г., по съображения, че тази сума съставлява реалната вреда от лишаването на наемодателя от ползването на имота след 01.10.2007 г.
Допускането на въззивното решение до касационен контрол е обвързано с основанията, визирани в чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК.
Касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК и не е обосновал допълнителни предпоставки по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по отношение на частта от решението, с която е осъден на основание чл.233, ал.1 от ЗЗД да върне имота, предоставен му за ползване по силата на договора за наем от 01.10.2002 г. При тези обстоятелства следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационен контрол в частта относно иска по чл.233, ал.1 от ЗЗД.
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпрос за размера на дължимото обезщетение в хипотезата на чл.236, ал.2 от ЗЗД съответства на предвиденото в чл.280, ал.1 от ГПК общо изискване за достъп до обжалване, тъй като разрешаването му от въззивния съд е обусловило уважаването на предявения срещу касатора иск с правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД в пълния претендиран размер.
Независимо от значимостта на въпроса, решението не следва да се допуска до касационно обжалване и в частта относно иска по чл.236, ал.2 от ЗЗД поради отсъствие на допълнителните предпоставки, специфични за предвидените в чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК основания.
По въпроса за размера на дължимото обезщетение в хипотезата на чл.236, ал.2 от ЗЗД и начина на определянето му е формирана задължителна съдебна практика, обективирана в постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на Върховен касационен съд – решение № 90 от 08.07.2009 г. по т. д. № 3/2009 г. на І т. о.; решение № 68 от 21.04.2009 г. по т. д. № 697/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 18 от 05.03.2010 г. по т. д. № 527/2009 г. на І т. о., решение № 164 от 28.10.2010 г. по т. д. № 1079/2009 г. на ІІ т. о. и др. Според възприетото разрешение, обезщетението по чл.236, ал.2 от ЗЗД следва да бъде определено съобразно размера на настъпилите от неоснователното ползване на вещта вреди, които могат да се изразяват както в претърпени загуби, така и в пропуснати ползи, като във всички случаи размерът на вредите подлежи на изрично доказване от ищеца по иска с правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД.
При разрешаване на спора по конкретното дело въззивният съд не се е отклонил от посочената задължителна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Обезщетението по чл.236, ал.2 от ЗЗД е предназначено да замести ползите, които наемодателят пропуска да реализира като последица от отказа на наемателя да върне наетата вещ след изтичане на срока на договора за наем. Логично е да се презумира, че пропуснатата полза се съизмерява със средномесечния пазарен наем, който наемодателят би могъл да получи, сключвайки нов договор за наем на вещта. Поради това съдебната практика се е ориентирала към средномесечния пазарен наем като база за изчисляване размера на обезщетението, дължимо от наемателя по силата на чл.236, ал.2 от ЗЗД. В случай, че пропусната полза надвишава средномесечния пазарен наем, не съществува законова пречка наемодателят да претендира и получи обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД в размер, съответстващ на нереализираната полза, стига да докаже нейната действителна стойност. Въззивният съд не е изследвал средномесечния наем за магазинното помещение за исковия период, последващ прекратяването на наемното правоотношение поради изтичане на срока на наемния договор, но е определил обезщетението по чл.236, ал.2 от ЗЗД на база претърпяната от наемодателя действителна вреда във формата на пропусната полза, която се съизмерява с месечния наем за имота, уговорен в договора за наем от 01.12.2007 г. и неполучен от наемодателя единствено поради продължилото въпреки противопоставянето му ползване на имота от ответника. Даденото в този смисъл разрешение съответства на задължителната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл.236, ал.2 от ЗЗД, което сочи на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно обжалване.
Предвид наличието на задължителна съдебна практика по обусловилия изхода на делото правен въпрос, неоснователно се явява искането за достъп до касационен контрол на другите две основания – чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 77 от 02.03.2010 г., постановено по гр. д. № 81/2010 г. на В. окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :