1
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 81
гр.София, 22.01.2016г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N6148 описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 18.05.2015г. по гр.д.№ 642 / 2015г., с което АС София е отхвърлил искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателите – Ж. К. Т. и Т. М. Т., чрез процесуалния си представител, поддържат, че с решението е даден отговр на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиви и са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответницата П. Н. Г., чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържат, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд следва да се допусне.
С обжалваното решение, въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от Т. и Ж. Т. срещу П. Г. искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 34 ЗЗД за заплащане на сумата от 46000 лв., представляваща дадено по унищожен договор за покупко-продажба от 19.03.2008г., както и иск по чл. 86 ЗЗД за сумата от 32 000 лв., мораторна лихва върху главницата за периода от 19.03.2008г. до 13.05.2014г., като неоснователни
Установено е по делото, че между ищците Т. и Ж. Т. от една страна, в качеството им на купувачи, и М. Банкова (наследодателка на ответницата по иска и по жалба П. Г.), в качеството й на продавач, на 19.03.2008г. е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот: апартамент № *, находящ се вгр.С. за сумата от 92000 лева, като наследодателката М. Б., починала на 12.02.2009г., си е запазила пожизнено правото на ползване върху имота, с нот.акт № **, том **, рег.№ **** по д.№ 204/2008г. Установено е, че в нотариалният акт, в т.1 – продавачът М. Б. е заявила, че е получила напълно и в брой от купувачите при подписването на настоящия нотариален акт сумата от 92 000 лева, а н т.3 от същия купувачите /ищците по делото/ са заявили съгласие с отразеното в т.1 и т.2, и едновременно с това, че сумата от 92 000 лева е била платена от тях преди подписване на нот.акт.
Установено е също така по делото, че с влязло в сила решение от 27.12.2011 г., по описа на ГС С., по гр.д. № 2146/09 г., договорът е унищожен на осн.чл.31, ал.1 ЗЗД до размера на 1/2 ид.ч., колкото притежава ищцата по делото П. Г., тъй като прехвърлителката на имота М. Б. е страдала от психическо заболяване, в резултат на което не е можела да разбира свойството и значението на действията си и да ръководи постъпките си, както и ищците Т. и Ж. Т., са сключили граждански брак на 17.09.1978г., като няма данни същият е прекратен към датата на унищожената сделка.
Съдът е приел, че вследствие на ограничената дееспособност на продавача по сделката не следва да се възприема като валидно, а оттук и обвързващо изявлението на продавачката за получаване на сумата от 92000 лв. като цена на продадения недвижим имот. Прието е, че това изявление, като волеви акт, има същия порок на волята, като съгласието да продаде недвижимия си имот – тя не е могла адекватно да възприема значението и последиците от подписването му, нито волево е могла да отстрани или да се предпази от вече настъпилите неблагоприятни за нея последици.
Съдът е приел, че с писмените и гласни доказателства, както и от заключението на съдебно – счетоводна експертиза се опровергана доказателствената стойност на нотариалния акт в частта му, имаща характер на разписка по отношение на получаване на уговорената цена по сделката. Установено е било, че от сметките на починалата М. Б. за времето от 01.07.2007г. до 12.02.2009г. са теглени суми, част от които (на обща стойност от 320 лв. и 200 щ.д.) от купувача Т. Т. въз основа на издадено от Б. пълномощно. За посочения период от време общо по сметките са били налични 550 лв. и 330 щ.д., като няма данни сумата от 92 000 лв. да е постъпвала по банковите сметки на починалата.
При тези данни съдът е счел, че сумата от 92 000 лв. реално не е платена от страна на купувачите в полза на продавачката и е отхвърлил предявние иск с правно основание чл.55 ЗЗД. С оглед неоснователността на главния иск съдът е отхвърл като неоснователен и акцесорния иск по чл.86 ЗЗД.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателите, чрез процесуалния си представител поддържат, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: унищожаемостта на сделката поради недееспособност на страна по нея засяга ли автоматично изявелението й за получаване на цената, каква е доказателствената стойност на нотариалния акт, в който е вписано обстоятелството, че продажната цена е платена и в чия тежест е доказването на противното, може ли решаващия съд да ползува мотивите на други влязли в сила решения и събрани в други производства доказателства и длъжен ли е съдат да обсъди всички доказателства и доводи на страните. Поддържат, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Представя решение от 18.07.2011г., по гр.д.№1240/2009г., Іг.о. на ВКС за доказателствената сила на официалния документ, решение от 19.11.2012г. по гр.д.№159/2012г., ІІІ г.о. на ВКС по приложението на чл.165 ГПК, решение от 17.01.2012г. по гр.д.№449/2011г., ІІІ г.о. на ВКС , в което е прието, че който твърди, че не е получил цената по договор за покупка на недвижив имот носи тежестта да го докаже, решение от 08.07.2014г. по гр.д.№5665/2013г., ІІІ г.о. на ВКС за забраната съдът да се позовава на докумен, който не е приобщен по надлежния ред, решение от 30.04.2013г. по гр.д.№805/2011г., ІІ т.о. на ВКС и решение от 03.07.2013г. по гр.д.№1084/2011г., ІІІ г.о. на ВКС за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните. Позовават се и на ППВС№1/1953г. за съдържанието на съдебния акт и на ТР№1/2000г. ОСГК на ВКС за правомощията на въззивния съд.
Настоящият състав намира , че не са налице сочените основаниея за допускане на касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси. На същите съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС, намирила израз и в постановено по реда на чл.290 ГПК решения, представени от самите жалбоподатели. В същата се приема, че при прецанка за основателност на предявения иск съдът следва да отчете значението на всички ангажирани по делото доказателства /писмени документи, свидетелски показания, експертизи, обяснения на страните/, съобразно изискванията на чл.235 и сл.от ГПК. Приема се, че частен документ/ какъвто характер има нотариалния акт в частта, отразяваща получаването на сумчите/ съгласно чл.180 ГПК (чл.144 ГПК (отм.)), се ползва само с формална доказателствена сила – материализираното в него писмено изявление е направено и то изхожда от лицето, сочено за негов автор. Посочва се, че затова оспорването на истинността на такъв документ по реда на чл.193 ГПК (чл.154 ГПК (отм.)) се отнася до оспорването на авторството му, а оспорването на съдържанието му не представлява оспорване на истинността. При оспорване на истинността на такъв частен документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, съгласно чл.193, ал.3,изр.2 ГПК (чл.154,ал.3,изр.2 ГПК (отм.)) тежестта за доказване истинността пада върху страната, която го е представила, а верността на съдържанието следва да се преценява като това на всеки частен документ – по вътрешно убеждение и съвкупно с останалите доказателства (чл.12 ГПК (чл.188 ГПК отм.)). В практиката , изразена и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 25.01. 2012г., по гр.д.№ 1332/2010 г. , І г.о. на ВКС , се приема също така, че при условията на ограничения въззив, съдът се произнася за правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, както и служебно по валидността на решението изцяло и по допустимостта му в обжалваната част, а също и за спазването на императивни разпоредби на материалния закон. Посочва се, че въззивният съд и при действието на ГПК от 2007г. е съд по съществото на спора, което значи, че извършва самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал и по вътрешно убеждение и според разпореденото в закона прави своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. Въззивният съд в съответствие с така посочената практика е достигнал до извод за неоснователност на предявените искове.
Тази практика не е неправилна и не се налага да бъде коригирана като бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответницата по жалба следва да се присъждят 3600 лева разноски пред ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 18.05.2015г. по гр.д.№ 642 / 2015г., на АС София.
ОСЪЖДА Ж. К. Т. и Т. М. Т. да заплатят на П. Н. Г. сумата 6300 лева разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: