5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 839
С., 11.11.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2146 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Застрахователно акционерно дружество „А. Б.“ срещу Решение № 6 от 16.01.2013г. по въззивно гр.д.№ 762/2012г. на ОС Сливен. С него е потвърдено решението по гр.д.№ 2399/2012г. на Сливенския РС за отхвърлянето на установителния иск на касатора срещу [фирма], [населено място] по чл.124 във вр. с чл.415 и чл.422 ГПК и чл.213,ал.1 КЗ за признаване съществуване на регресното вземане в полза на ищеца, възникнало с плащане на застрахователно обезщетение на застрахованото дружество [фирма] по застраховка „загуба вследствие на неплащане на лизингови вноски” от лизингополучателя [фирма] за сумата 11 583.35лв., ведно със законната лихва от завеждането на иска.
Поддържаните в касационната жалба основания са за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на въззивното и потвърденото с него решение и постановяването на друго за уважаването на иска със законните последици.
В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/В случаите на имуществена застраховка „срещу разни финансови загуби“ по т.16, раздел Втори от Приложение № 1 към КЗ, когато те произтичат от неплащане на лизингови вноски по договор за финансов лизинг, връщането в държане на лизингодателя на отдадената на лизинг вещ, осуетява ли възникването на застрахователно събитие неплащане на вноските, респ. невръщането на вещта задължителна предпоставка ли е за възникването му; 2/В описаните по-горе хипотези, лизингополучателят-трето увреждащо лице, неплатило лизинговите вноски, може ли да черпи права и да прави възражение срещу застрахователя при иск по чл.213,ал.1 КЗ въз основа на договорното правоотношение с лизингодателя- застрахованото лице; 3/Връщането на вещта след спиране на плащанията по лизинговия договор, може ли да заличи възникването на вреди от неплащането на лизинговия договор; 4/Как следва се установява и от коя страна в процеса, отказът на лизингополучателя по договор за финансов лизинг на автомобил да върне автомобила и в тази връзка спиране на плащанията на лизинговите вноски влече ли задължението да върне автомобила, като се има предвид клаузата на чл.16 от договора за лизинг.
Допълнителното посочените предпоставки по поставените въпроси са по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК-противоречие с Решение № 109 от 16.11.2009г. по т.д.№ 91/2009г. на Първо т.о, Решение № 138 от19.11.2009г. по т.д.№ 367/2009г. на Първо т.о. и Решение № 191 от 09.03.2011г. по т.д.№ 92/2010г. на ВКС, Второ т.о.; по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК-противоречие с приложените без надлежно удостоверяване за влизането им в сила решение по гр.д.№ 190/2012г. и гр.д.№114/2012г. на РС Велики Преслав, решение по т.д.№ 73/2012г. на Врачанския ОС и решение по т.д. № 239/2012г. на ОС Добрич. Подържа се и основанието по т.3 на чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
От насрещната страна [фирма], [населено място] е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основанията за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. Претендира се заплащането на разноски по приложения договор за правна защита и съдействие.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
В исковата си молба, подадена след депозирани възражения на длъжника срещу заповед за изпълнение на парично задължение, ищецът се е позовал на извършено от него плащане на застрахователно обезщетение / в размер на 44 643.35лв./ като застраховател на лизингодателя по застраховка „загуби вследствие на неплащане на лизингови вноски“ и встъпване в правата на удовлетворения застрахован срещу лизингополучателя. Предмет на иска е тази част от платеното застрахователно обезщетение, надхвърляща получената от застрахователя продажна цена / 33 060лв./ на автомобила, предмет на лизинговия договор.
По делото е било безспорно сключването на договор за лизинг между [фирма] и ответника [фирма] от 23.02.2005г. с предмет лек автомобил с дължими 47 месечни лизингови вноски от 28.03.2005г. до 28.01.2009г. и застраховането на финансовия риск на лизингодателя от неплащането на вноските за срока на действие на лизинговия договор в ищцовото застрахователно дружество. На 17.05.2006г. застрахователят е бил уведомен, че лизингополучателят не е издължил вноските, дължими от месец декември 2005г. до май 2006г. /от десета до петнадесета/, а на 30.06.2006г. лизингодателят е уведомил ответника за забавата му и че при непогасяването на задължението, счита договорът за прекратен. На 11.04.2007г. застрахователят е платил на лизингополучателя обезщетение в размер на 44 634.35лв., включващо вноски с настъпил падеж 13 321.54лв., непадежираните вноски до края на срока на лизинговия, съотв. на застрахователния договор в размер на 20 878.13лв., лихви и други. На 27.01.2008г. лизингополучателят е върнал автомобила.
Окръжният съд е приел, че искът за установяване съществуването на регресно вземане по чл.213 КЗ е неоснователен, тъй като не е осъществен съставът на предвиденото в полица 1640/03/218/000003 застрахователно покритие по т.1.1“в“: „неплащане на вноските и отказ на лизингополучателя да върне автомобила, при отправено поискване в законова форма“, съответстващо на предвиденото покритие в раздел Втори, т.1.4 от ОУ: “неплащане на дължими лизингови вноски, при условие, че застрахованият е поискал, но не е получил лизинговата вещ обратно“. Изложил е съображения, че застрахованият по риск „загуби вследствие на неплащане на лизингови вноски“ лизингодател не е предприел действия да поиска връщането на автомобила от лизингополучателя /налице е било само уведомление, връчено на 30.06.2006г. за прекратяване на договора/, поради което не е изпълнен в пълен обем фактическият състав, при който застрахователят е в риск. Обосновал е, че съгласно уговореното между страните, липсата на една от кумулативните предпоставки-неплащане на дължими вноски и невръщане на автомобила от лизингополучателя след писмена покана, дисквалифицира събитието като покрит риск. Посочил е, че отправената покана до лизингополучателя е след плащане на застрахователното обезщетение на застрахования, и в резултат на нея имущественото е върнато на 27.01.2008г. без възражения. С оглед на това е обоснован решаващият извод, че плащането на 11.04.2007г. на застрахователно обезщетение до размера на всички останали вноски за срока на действие на лизинговия договор – до 28.01.2009г., при липса на отправено преди това искане от застрахования за връщане на лизинговата вещ, е недължимо- застрахованият не е имал право да получи застрахователното обезщетение, поради което и искът, основан на суброгационното право срещу причинителя на вредата, е неоснователен.
При тези изводи на въззивната инстанция, искането за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси е неоснователно. Първият и третият въпрос са хипотетични, защото въззивият съд не е основал правните си доводи с разрешаването им. Искът е отхвърлен не защото е мотивирано, че връщането на вещта при неплатени лизингови вноски осуетява настъпването на застрахователното събитие и заличава последиците от неизпълнението на това основно задължение на лизингодателя. Решаващият аргумент на въззивната инстанция е, че съгласно уговореното в застрахователната полица, застрахователят е в риск и дължи обезщетение при кумулативното наличие на двете предпоставки- забава в плащане на дължими лизингови вноски и неполучаване на автомобила след отправено искане. Въпросът за фактическото връщане на вещта, който не е обсъждан от въззивната инстанция като предпоставка за възникване на отговорността за застрахователно плащане, касаторът смесва с приетото за релеватно за носенето на тази отговорност обстоятелство – отправено искане за връщане на лизинговата вещ.
Вторият въпрос е изцяло неотносим към разрешения спор, тъй като възраженията на ответника са основани не на договора му с лизингодателя, а на застрахователния договор -отговорът на исковата молба е с изрично позоваване на ненастъпването на нито един от покритите рискове по т.1.1 б.“а“-„в“ от полицата.
Четвъртият въпрос не е правен, а е фактологично обусловен, а и касаторът не е твърдял в процеса, че връщането на лизинговия автомобил е поискано преди датата на плащане на застрахователното обезщетение. Предвиденото в чл.16 от договора за лизинг право на лизингополучателя е възможността „да получи обратно автомобила“, която не е уговорена като възникваща автоматично с неплащането.
Не са налице и допълнително въведените от касатора основания- в цитираните решения на ВКС /практика по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК/ не е обсъждан въпросът за последиците от неотправяне на искане за връщане на автомобила в хипотеза на клауза в ОУ, аналогична на тази по настоящия спор. Разрешените с тях правни въпроси са при друга договореност между страните в общите условия на застраховката по риск от неплащане на лизинговите вноски и при въведено възражение за неотправено известие за прекратяване на договора при неплащане на вноските. Даденото тълкуване в Решение №191 по т.д.№ 92/2010г. на Второ т.о. е, че уговореният в конкретния договор изключен риск –връщане на лизинговото моторно превозно средство от лизингополучателя означава, че застрахователят не дължи плащане на застрахователно обезщетение за съответните лизингови вноски за периода от връщането, до крайния срок на договора.
Приложените решения на окръжни и районни съдилища /за които няма данни за влизането им в сила/ макар и постановени по идентични казуси не съдържат произнасяне по въпроса за покрития риск при неотправено искане от лизингодателя за връщане на автомобила. Наличието и на влезли в сила съдебни решения за уважаване на предявени от касатора искове срещу други лизингополучатели, вследствие на суброгацията му в правата на лизингодателя, в които не е обсъждан въпросът, обусловил отхвърлянето на иска с решението, предмет на настоящото касационно обжалване, не е основание по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК.
При липсата на основната предпоставка по чл.280,ал.1 ГПК, неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.
Касаторът следва да заплати на ответника поисканите и доказани разноски за настоящото производство-сумата 650лв. по представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено плащането й в брой.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 6 от 16.01.2013г. по въззивно гр.д.№ 762/2012г. на ОС Сливен. .
Осъжда [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 750 лв. разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.