Определение №962 от 21.10.2011 по гр. дело №993/993 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 962

София, 21.10.2011 г.

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА

изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 993/09 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Й. К. Н. чрез неговия пълномощник адв. К. А. против решение № 436 от 12.03.2009 г. по гр.д. № 2987/08 г. на Пловдивския окръжен съд. С него е отменено частично решение № 86 от 04.07.2006 г. по гр.д. № 7/06 г. на Пловдивския районен съд и в отменената част е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на Й. К. Н., че към 1973 г., когато е одобрен действуващият кадастрален план на [населено място], кв. К., родителите и праводатели на ищцата Н. Й. Д.- Н. К. К. и Й. Н. К., са били собственици на площ от 15 кв.м., означена на комбинираната скица към заключението на в.л. К. на л. 66 от въззивно дело № 206/06 г. на Окръжен съд Пловдив с букви ВАБВ, която площ съгласно този кадастрален план погрешно е заснета в границите на собствения на Й. Н. ПИ № 165, за който е отреден парцел І, вместо в границите на собствения на ищцата ПИ № 166, за който е отреден парцел ХV, като искът по чл. 53, ал.2 ЗКИР е отхвърлен за разликата до 16.50 кв.м.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на съществени процесуални правила и на материалния закон. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства, кредитирал е едни, без да ги съпостави с останалия доказателствен материал, в резултат на което е направил необосновани изводи относно релевантните за спора факти.
Касаторът обосновава допустимостта на касационното обжалване с твърдението, че делото е решено в противоречие с практиката на ВКС, този вид казуси били разрешавани противоречиво и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Позовава се на решение № 21 от 26.01.2009 г. по гр.д. № 5346/07 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 1394 от 16.02.2009 г. по гр.д. № 5013/07 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 1313 от 14.01.2009 г. по гр.д. № 5612/07 г. на ІІ г.о. на ВКС.
Ответникът по касация Н. Й. Д. в писмен отговор изразява становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а по същество – че същото е правилно и законосъобразно.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като взе предвид данните по делото във връзка с наведените в касационната жалба и изложението към нея доводи, намира:
Обжалваното въззивно решение е постановено при повторно разглеждане на делото. След проследяване на регулационния статут на имотите на страните, въззивният съд е приел за установено, че те са били включени в регулация с плана на [населено място] от 1945 г., който е първият такъв, регулиращ земеделски дотогава земи. По този план имотът на ищцата е съставлявал парцел VІ-8, а този на ответника Й. Н. – парцел І-7. Приел е, че тази регулацията от 1945 г. е била приложена. Изводът е мотивиран с това, че ответникът Н. и родителите на ищцата са закупили имотите съответно през 1957 и 1965 г. и в нотариалните актове за покупко – продажба няма данни за неуредени регулационни сметки между собствениците във връзка с придаваемо от имот пл.№ 7 към парцел VІ -8 място. В парцел VІ-8 е била построена стопанска сграда, отстояща на около 1 м от регулационната граница с парцел І – 7. През 1968 г. бащата на ищцата дал съгласие ответникът да построи стопанска сграда на регулационната линия. Ответникът осъществил строителството, построил сградата, като долепил постройката до съществуващата в парцел VІ сграда, премахнал оградата и изградил нова до уличната регулация по протежение на стената на постройката. През 1973 г. бил одобрен нов кадастрален план. В него имотът на ищцата е заснет с пл.№ 166, а този на ответника – с пл.№ 165. Имотната граница между тях не съвпада с регулационната граница по плана от 1945 г., а е изместена навътре в имота на ищцата по б. АБВА. Оттук съдът е заключил, че е налице грешка в кадастралния план от 1973 г., изразяваща се в неправилно заснемане на площта от 15 кв.м. по б. ВАБВ в границите на ПИ № 165.
Повдигнатият от касатора материалноправен въпрос е относно предпоставките, при които дворищнорегулационният план се счита приложен и парцелните граници по него се трансформират в кадастрална основа на новия план. Този въпрос е пряко свързан с изхода по настоящото дело, но даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с практиката на ВКС. В ТР № 3/ 1993 г. по тълк.д. № 2/93 г. на ОСГК е прието, че при изработването на нов дворищнорегулационен план регулационните граници на парцелите по предшествуващия план се считат за имотни, ако този план е бил приложен, респ. ако придадените по регулация места са били заети или дължимото за тях обезщетение е било изплатено. В случай, че предшествуващия план не е приложен, се отива към по- ранния, докато се установи приложен план или положението на имотите към първата регулация. В съответствие с тази практика и дадените в отменителното решение на ВКС указания по приложение на материалния закон въззивният съд е изследвал дали е била приложена първата регулацията от 1945 г. и е дал положителен отговор на този въпрос, като е взел предвид, че наследодателят на ищцата е придобил през 1965 г. правото на собственост върху урегулиран поземлен имот. Ако за него е имало неуредени регулационни сметки по плана от 1945 г., то съгласно разпоредбите на чл. 154 от ЗБНМ/ отм./ и чл. 73, ал.1 ПЗР на ЗПИНМ, след изтичане на предвидената в закона погасителна давност за вземането за обезщетение, собственикът на отчуждения имот се е считал обезщетен и отчуждителното действие на дворищнорегулационния план от 1945 г. се е стабилизирало, поради което в следващия кадастрален план от 1973 г. парцелните граници по него е следвало да бъдат заснети като имотни.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не е налице соченото от касатора основание за това.
Водим от гореизложеното съдът

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 436 от 12.03.2009 г. по гр.д. № 2987/08 г. на Пловдивския окръжен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар