О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 962
гр. София, 25.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 3285 по описа за 2014 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. А. Б. срещу решение № 1533 от 19.07.2013 г., поправено с решение № 1825 от 07.10.2013 г. по гр. дело № 986/2013 г.на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав.
Ответникът – Областен управител на област, [населено място] и ДНСК, [населено място] поддържат становища за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът Община, [населено място] не е взел становище.
Контролиращата страна – Софийска апелативна прокуратура не е взела становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, поправено с решение № 1825 от 07.10.2013 г. в частта, с която състав на Софийски апелативен съд е отменил решение от 09.07.2012 г. по гр. дело № 842/2005 г. на Софийски градски съд в частта, с която първостепенния съд е осъдил Областната администрация на [населено място] да заплати на Д. А. Б. на основание чл. 1 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани /ЗОДВПГ/ в редакцията към момента на завеждане на делото – 05.04.2005 г. сумата 322616 лв., ведно със законната лихва от 05.04.2005 г. до окончателното изплащане и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил иска срещу Областната администрация на [населено място] за заплащане на сумата 322616 лв., ведно със законната лихва от 05.04.2005 г. до окончателното изплащане, като е оставил в сила решението на Софийски градски съд в останалата обжалвана част. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че ищецът е възстановил правото си на собственост върху процесния имот на основание чл. 2, ал. 5 ЗОСОИ по силата на съдебно решение през 2000 г. Съдът е приел съща така, че реституционния ефект при възстановяване на правото на собственост настъпва занапред, позовал се е на ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС и е мотивирал извод, че бившите собственици не могат да претендират нито пропуснати ползи, нито връщане на имота в състоянието, в което е бил към момента на отчуждаването. С оглед на тези съображения решаващият състав е констатирал, че администрацията, отговаряща за реституцията не дължи премахване на завареното сметище и незаконните постройки на самонастанилите се граждани. В мотивите е отразено, че още през 1994 г. част от имота е превърната в сметище, а друга част е била завзета от граждани, които извършили и продължават да извършват незаконно строителство в имота. Въззивният съд е приел, че забавянето на деактуването на имота след влизане в сила на решението по чл. 2, ал. 5 ЗОСОИ няма никаква причинно – следствена връзка с превръщането на процесния имот в сметище и застрояването му с незаконни постройки. Изложен е мотив за това, че обезценката на имота е вреда, която не е причинена от липсата на деактуване на имота. По отношение на претендираните пропуснати ползи въззивният съд е обосновал извод, че ищецът не е доказал съобразно разрешенията в ТР № 3/2012 г. на ОСГКТК на ВКС сигурното и закономерно настъпване на увеличението на имуществото. Обсъдени са твърденията във въззивната жалба, че Общината е забавила реституцията през 1992 г., като е посочено, че такива обстоятелства не са изложени в исковата молба и не са представени доказателства, че правото на собственост е било възстановено по силата на закона още през 1992 г. на основание чл. 1 и сл. ЗВСОНИ. Крайният извод на съда е, че при липсата на предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1 ЗОДВПГ исковете са неоснователни и следва да се отхвърлят.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че въззивното решение е недопустимо, като постановено по непредявен иск. По- конкретно се поддържа, че в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 1 ЗОДВПГ по отношение на [община] решението е постановено по непредявен иск, тъй като въззивният съд бил приел, че искът се основава на твърдението, че „общината е забавила реституцията през 1992 г.”. Изложените доводи са правно несъстоятелни и не обосновават извод за недопустимост на решението. Софийски апелативен съд е обсъдил твърдения във въззивната жалба че „Общината е забавила реституцията през 1992 г.”, но не е разглеждал обстоятелствена част, формираща друг фактически състав на иска, различен от заявения с исковата молба. Решението на съда е недопустимо, когато е постановено по обстоятелства, формиращи правно основание, което не е въведено от ищеца. Правното основание на иска произтича от всички обстоятелства /целия фактически състав/, изложен в исковата молба, като отсъствието или наличието на конкретно твърдение, в случая твърдението, че „Общината е забавила реституцията през 1992 г.” не релевира друг фактически състав, обуславящ друго правно основание на претенцията. С оглед на изложените в исковата молба обстоятелства въззивният съд правилно е приел, че е сезиран с иск по чл. 1 ЗОДВПГ/ в редакцията към 05.04.2005 г./ и е разгледал претенцията на предявеното основание, поради което следва да се приеме, че не е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване с оглед проверка на вероятна недопустимост на въззивното решение /съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1 /.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са въведени следните въпроси, които касаторът е поставил с твърденията, че са налице основания по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК:
„Представлява ли неоснователния отказ на областния управител за деактуване на възстановен имот „незаконосъобразен акт, действие или бездействие при или по повод изпълнение на административна дейност” по смисъла на чл. 1 ЗОДОВ като основание за присъждане на обезщетение за вредите от обезценяването на имота вследствие невъзможността възстановеният собственик да упражнява правата си през времето от отказа до въвода на собственика във владение след отмяната на същия, както и за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи за същия период”;
„Представлява ли неизпълнението на кмета на задълженията му по чл. 195, ал. 6 ЗУТ незаконосъобразно бездействие при изпълнение на административна дейност по смисъла на чл. 1 ЗОДОВ като основание за присъждане на обезщетение на собственика на имота, в който са изградени опасните или вредни строежи, за обезценяването на земята му поради изграждане на същите”.
Първият въпрос няма характеристиката на правен въпрос, тъй като бездействието или незаконосъобразното действие на органи или длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, в настоящата хипотеза мълчаливия отказ на областния управител да деактува имота във връзка с претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение се преценява в зависимост от конкретните особености на случая. Въпросът е фактически, защото е относим към доказването на релевантни за основателността на иска факти, т.е. не предпоставя правни разрешения по тълкуване на разпоредби от ЗОДВПГ, във връзка с предмета на спора. За да са налице основания по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК касаторът следва да изложи по правни въпроси, по които въззивния съд се е произнесъл съществуващата според него неправилна или неактуална съдебна практика, респективно насоките, в които същата ще следва да бъде развита или да посочи разпоредби, които счита за непълни, неясни или противоречиви, при липсата на съдебна практика, за да бъдат тълкувани /арг. т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/. В случая по правни въпроси, по които се е произнесъл въззивния съд жалбоподателят не е посочил и обосновал неправилна или неактуална съдебна практика, насоките, в които същата ще следва да бъде развита и не е посочил разпоредби, които счита за непълни, неясни или противоречиви, съответно не е обосновал наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на правна уредба при твърдение за липсата на съдебна практика.
Вторият въпрос също така няма характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК предвид съдържанието му, което предпоставя доказване и преценка на факти – доколко са били налице основания за издаване на заповед по чл. 195, ал. 6 ЗУТ и дали е налице основание за присъждане на обезщетение на ищеца е въпрос по преценка на установените по спора факти, а не е въпрос по формиране на правни разрешения по тълкуване на конкретни разпоредби. Но дори и да се третира, като правен, по поставения въпрос не са изложени и обосновани допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както се посочи по- горе основанието по тази норма изисква касаторът да изложи съществуващата според него неправилна или неактуална съдебна практика, респективно насоките, в които същата ще следва да бъде развита или да посочи разпоредби, които счита за непълни, неясни или противоречиви, при липсата на съдебна практика, за да бъдат тълкувани /арг. т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/. В конкретния случай жалбоподателят не е въвел такова мотивирано изложение по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, поради което следва да се приеме, че не е обосновал основание за допускане на касационен контрол.
Не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1533 от 19.07.2013 г., поправено с решение № 1825 от 07.10.2013 г. по гр. дело № 986/2013 г.на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: