О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1
С., 05.01.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 02.11.2016 две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 2954/2016 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№2908/26.02.2016г.,подадена от Р. Г. М.,С. К. М.,Л. Р. Д.,В. Р. Ц.,В. К. М.,Н. Г. К. и В. Т. М.,чрез пълномощника им адвокат М. В.,против решение №38/07.01.2016г. на Софийски апелативен съд,гражданска колегия,четвърти състав,постановено по в.гр.д.№244/2015г. по описа на същия съд,с което се отменя решението на Софийски градски съд,ГК,І отд.,13 състав,постановено по гр.д.№14607/2010г. по описа на съда и вместо него е постановено:признава за установено по отношение на В. К. М.,Р. Г. М.,Н. Г. К.,Л. Р. Д.,В. Р. Ц.,С. К. М. и В. Т. М.,че М. М. Ел-Х. и С. М. Ел-Х.,са собственици на ? идеална част от дворно място,съставляващо парцел V-180 от кв.11 по плана на [населено място]-Вилна зона,”Киноцентър-ІІ част”,целият с площ от 1100кв.,при описани в решението граници,което е било възстановено на ответниците с решение №8622 от 11.06.2003г. на ОСЗГ О. купел.
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение е неправилно,постановено в нарушение на материалния закон,постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано,като се иска неговата отмяна.
Ответниците по касационната жалба М. М. Ел-Х. и С. М. Ел-Х.,чрез пълномощника си адвокат Я. В.,в депозирания по делото писмен отговор,считат че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и молят същото да не се допуска,а по същество-считат жалбата за неоснователна.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че ищците М. Ел-Х. и С. Ел-Х.,се легитимират като собственици на недвижим имот,придобит по силата на договор за дарение,обективирано с нот.акт №63/19.12.1997г.,по силата на което тяхната баба М. Н. Г. им дарява дворно място,съставляващо парцел V-180 от кв.11 по плана на вилна зона „Киноцентър- ІІ част”,целият от 1124 кв.м,като се позовават и на придобивна давност започнала според тях да тече от месец декемри 1997г.Съдът е посочил,че дарителката на ищците е придобила имота първоначално в съсобственост с други три физически лица,по силата на договор за покупко-продажба,сключен със ТКЗС”В.”-С. нот.акт №192/1964г.,която съсобственост била прекратена с приключила спогодба по съдебна делба и имотът й бил поставен в дял,съгласно одобрения протокол в съдебно заседание ,проведено на 25.04.1964г. по гр.д.№1457/1964г. по описа на Софийски районен съд,Б. район.За ответниците съдът приел,че същите се легитимират като собственици на процесния имот с констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот,придобит на основание ЗСПЗЗ и наследство №189/2005г.,като на част от тях в качеството им на наследници на М. В. С.,понастоящем касатори,е възстановено правото на собственост в съществуващи реални граници по силата на Решение №86222 от 11.06.2003г.,върху ? идеална част от процесния имот,а останалата една втора част от същия е възстановена на останалите ответници,в качеството на наследници на И. П. С., с решение №8623 от 11.06.2003г.,спрямо които първоинстанционният съд е уважил предявения установителен иск за собственост за тази част от имота и като необжалвано решението е влязло в сила в тази му част.Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства,взел е предвид данните по депозираната съдебно-техническа експертиза,относно констатираната идентичност на имота,като е стигнал до извода,че по отношение на процесния имот е била завършена предвидената в разпоредбите на ЗСПЗЗ реституционна процедура и имотът,който е бил внесен в ТКЗС от наследодателите на ответниците им е бил възстановен при наличие основанията на чл.10,ал.13 ЗСПЗЗ,за който имот са издадени скици и удостоверение по чл.13,ал.4,5 и 6 ППЗСПЗЗ.Съдът изрично е отбелязъл,че ищците не се позовават на договора за продажба,сключен с ТКЗС от тяхната праводателка,което е непровопоставимо на реституираните собственици,а на придобиване на имота по давност,която според тях тече след месец юни 1997г.,от когато владеят имота на правно основание,по силата на извършеното им дарение.Съдът е стигнал до извода,че след като ищците не са придобили имота по силата на покупко-продажба от ТКЗС,а като дарение от тяхната баба-основание годно да ги направи собственици и ако са придобили имота от несобственик,ако са били добросъвестни към момента на сключване на сделката-чл.70,ал.1 ЗС,като презумпцията за добросъвестност не била опровергана в производството по делото. След анализ и оценка на депозираните по делото свидетелски показания,съдът е приел,че процесния имот е бил владян от ищците лично и чрез техните родители,което владение е било явно,спокойно и несмущавано чрез действия на други лица,като в случая давностния срок е започнал да тече след индивидуализацията на имота,с влизане в сила на горепосочените решения на ОСЗГ за възстановяване правото на собственост върху същия по реда на ЗСПЗЗ,а именно след месец юни 2003г.,а исковата молба е подадена в съда на 29.10.2010г.,поради което е стигнал до извода,че към тази дата в полза на надарените ищци е изтекъл петгодишния срок за придобиването му по давност,позовавайки на приетото в Тълкувателно решение №10/2012г. на ОСГК на ВКС.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,касаторите заявяват,че/цитирам/:
„Материалноправният въпрос,по който се е произнесъл съда е :
Може ли с кратка придобивна давност дарените да придобият собствеността върху дарен имот,когато дарението е с предмет бъдещо имущество или е дарен чужд имот.
Този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Владението,на което ищците се позовават е на нищожно основание и следователно придобивната давност във всички случаи е десетгодишна-в този смисъл е Постановление №6 от 27.12.1974г. по гр.д.№9/1974г. на Пленума на ВС.”както и се позовават на задължителна практика на ВКС,постановена по реда на член 290 ГПК.
Така формулиранията правен въпрос е неотносим към приетото с решаващите мотиви,тъй като в същите е посочено,че макар да са придобили имота от несобственик,след като са били добросъвестни към момента на сключване на сделката и след като презумпцията за добросъвестност не е опровергана в производството по делото,то ищците в качеството си на добросъвестни владелци са придобили имота с изтичането на кратката петгодишна давност,съгласно член 79,ал.2 ЗС.По отношение твърдението за нищожност на извършено дарение в полза на ищците,същото не се обхваща от предвиденото в хипотезите на член 26 ЗЗД,още повече че такива доводи липсват в отговор на ответниците,поради което не са били и предмет на обсъждане и разрешаване с постановеното с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение.
Следващите два правни въпроси,посочени в изложението на касаторите, са свързани с приетото от съда по отношение установеното владение върху процесния имот от ищците,неговия характер и продължителност,като в тази връзка се правят касационни оплаквания за неправилни изводи на съда,основани само на свидетелски показания.В тази част липсва правен въпрос,формулиран по смисъла на приетот с т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,както и изложените касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,са различни от основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,съгласно разпоредбата на член 280,ал.1 ГПК.Това е така,защото преценката за правилността или не на обжалваното въззивно решение,ще се направи след допускането му до касационно обжалване,в производството по реда на член 290 ГПК.
В заключителната част от изложението си,касаторите поставят процесуалноправен въпрос,решен според тях в противоречие с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС,а именно:
„Трябва ли,когато дадената от първата инстанция квалификация е неправилна,вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти,въззивният съд служебно,без да е сезиран с такова оплакване,да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма,като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на доказателства.”,като излагат доводи,че въззивният съд след като е преценил,че към спора е относима разпоредбата на член 79,ал.2 ГПК е бил длъжен да даде указания за ангажиране на доказателства във връзка с презумпцията на чл.70,ал.1 ЗС.
Касационният съд намира,че даденото от въззивния съд разрешение на въпроса е в съответствие със съдебната практика,като в своите констатации и изводи,относно правната квалификация,съдът не е обвързан от правната квалификация,посочена от ищеца,а следва да изхожда от изложените факти и обстоятелства,посочени в исковата молба,както е направено в случая,а именно наличието на хипотезата на член 79,ал.2 ЗС,относно твърденията в исковата молба за получаване на владението на правно основание от ищците по силата на извършеното дарение,а не завладяване на имота без правно основание.
С оглед изложеното ,касационният съд намира,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На ответниците по касационната жалба М. Ел-Х. и С. Ел-Х.,следва на основание член 78,ал.3 ГПК,да се присъдят поисканите и направени по делото разноски за настоящата касационна инстанция в размер на 2000 лева,представляващи адвокатско възнаграждение,съгласно приложения договор за правна защита и съдействие №619741/25.04.2016г.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния
касационен съд:
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №38/07.01.2016г. на Софийски апелативен съд,постановено по гр.д.№244/2015г.
ОСЪЖДА Р. Г. М.,С. К. М.,Л. Р. Д.,В. Р. Ц.,В. К. М.,Н. Г. К. и В. Т. М.,да заплатят на М. М. Ел-Х. и С. М. Ел-Х. сумата от 2000 лева/две хиляди лева/ разноски по делото за настоящата касационна инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: