Р Е Ш Е Н И Е
№ 108
гр. София, 29.03.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
при участието на секретаря Т. Кьосева, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 296 по описа за 2009 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК, образувано по касационната жалба на С. И. С., Г. И. Г., К. И. С., П. Г. С., С. К. Г. и В. С. С. от гр. В., всички чрез пълномощника им а. Р. Д. , против въззивното решение от 30.10.2008 год. по гр. д. № 866/2008 год. на Варненския окръжен съд. С него е оставено в сила първоинстанционното решение от 4.03.2008 год. по гр. д. № 1310/2007 год. на Варненския районен съд, с което са отхвърлени исковете им против О. В. за признаване за установено между тях, че са собственици на имот в гр. В., м. „С” /Акчелар/, представляващ имот пл. № 505 по действуващия ПНИ на СО „С” с площ 1.100 дка, при описаните в решението граници, ведно с построената в имота тухлена постройка с дървен навес, на основание наследство и придобивна давност.
Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост с искане за отмяната му и вместо това предявените установителни искове за собственост бъдат уважени. Претендират и присъждане на направените съдебни разноски.
Ответникът – О. В. не е взел становище по касационната жалба.
С определение № 476 от 24.06.2009 год. Върховният касационен съд е допуснал касационното обжалване на въззивното решение по подадената касационна жалба, на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Като прецени данните по делото, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, въззивният съд е приел, че ищците не са установили по несъмнен начин, че към датата на установяване на владението на наследодателите им – 1964 год., когато е сключен частния писмен договор за покупко-продажба, праводателката по него е запазила собствеността си върху спорния имот, представлявал земеделски имот. От данните в заключението на техническата експертиза за статута му като такъв към 1956 год. и 1977 год. и липсата на доказателства за обратен извод, следва, че упражняваното владение в периода до 1996 год. не може да доведе до придобиване по давност, с оглед разпоредбата на чл. 86 ЗС, а от изменението й през 1996 год. до предявяване на иска не е налице необходимия по закон десетгодишен срок за този придобивен способ, с оглед спирането на давността с пар. 1 ЗД на ЗС, в сила от 1.06.2006 год.
Произнасянето по въпроса за пречките за настъпване на правните последици на придобивната давност като способ за придобиване правото на собственост върху имота, при установено владение върху него през 1964 год. със сключването на писмения договор за покупко-продажба, е обусловил и направения от въззивния съд извод за неоснователност на предявения установителен иск. С оглед представената съдебна практика, изразяваща се в приложеното решение на ВКС по гр. д. № 3398/2007 год., в което е прието, че пречката за придобиване по давност е разпоредбата на чл. 29, ал. 1, т. 4 ЗСГ /отм./, която е отпаднала с отмяната на Глава ІІ на ЗСГ през март 1990 год., поради което и от този момент периодът на упражнявано владение е релевантен за настъпване на придобивна давност, е допуснато и касационното обжалване на въззивното решение.
Като прецени данните по делото във връзка с доводите на страните, настоящият състав намира направения от въззивния съд в обжалваното решение извод за правилен, поради което и същото следва да се остави в сила.
Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС давностното владение в посочения срок от десет години е основание за придобиване на право на собственост върху недвижим имот, доколкото не е налице изрична законова забрана за това. В случая имотът е попадал в приложното поле на чл. 29, т. 4 ЗСГ /отм./, с оглед данните за установяване на владение върху него със сключване на договора за покупко-продажбата му през 1964 год. по време на действието на ЗРПВПВННИ /отм./, и тази забрана действително отпада с отмяната й с Д. в. бр. 21 от 31.03.1990 год. След този момент обаче също е налице забрана за придобиване по давност на държавни или общински имоти, съгласно чл. 86 ЗС, до изменението й през 1996 год., а давностният срок за имоти, попадащи в приложното поле за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ започва да тече от влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ / Д. в. бр. 107 от 18.11.97 год./. За разлика от фактите по спора в приложеното решение на ВКС, предмет на настоящия спор е имот, представлявал земеделска земя към 1956 год., попадаща в зона за земеделско ползуване и към 1977 год., установено от неоспореното заключение на техническата експертиза, който подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ. Данните са и за подадено заявление от наследниците на бившия собственик, респ. издадено решение за възстановяване на собствеността. Без значение за статута на имота е обстоятелството, че фактическата власт върху имота е упражнявана от наследодателите на ищците, респ. от последните след тяхната смърт, при липсата на доказателства за запазване на правото на собственост върху този земеделски имот в реалните му граници от праводателя по договора от 1964 год.
Следователно, с оглед събраните доказателства изводът на въззивния съд за статута на процесния имот като земеделски е правилен и обоснован. Липсват представени по делото доказателства за запазване на собствеността от праводателката по частния писмен договор, за да се приеме, че приложението на чл. 86 ЗС и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ е изключено, поради което и релевираният от ищците период на владение на имота до ноември 1997 год. е ирелевантен за настъпване на правните последици на придобивната давност. Затова и същите не могат да се легитимират като собственици на основание този придобивен способ към момента на предявяване на иска, поради което и настоящата инстанция намира, че приетото от въззивния съд становище е правилната съдебна практика. Затова и обжалваното решение следва да се остави в сила, водим от което и на основание чл. 293, т. 1, във връзка с чл. 291, т. 1 ГПК
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 1* от 30.10.2008 год. по гр. д. № 866/2008 год. на ВАРНЕНСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.