О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 116
София, 20.02 . 2012 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември, две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело № 974/2011г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С о, срещу въззивно решение от 21.04.2011г. по гр. дело № 1315/2004г. на Софийски градски съд. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са изложени твърдения за това, че необосновано в решението е прието, че старата масивна двуетажна сграда е запазена в размерите на одържавяването и е невъзможно отделянето и от новопостроеното без то да се повреди съществено. Игнорирано е обстоятелството, че обектът е административна сграда, заедно с построените спомагателни постройки и цялото дворно място представлява единен функциониращ обект публична общинска собственост. Сочи се, че деактуването със заповедта на кмета от 1994г. не е предпоставка за настъпване на реституцията, тъй като отписването има вътрешноорганизационен характер, в какъвто смисъл е и съдебната практика. Към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ имотът е бил публична общинска собственост и е изключен от обхвата на реституцията, както от ЗВСОНИ, така и от ЗОСОИ. Предвид субекта, който стопанисва и управлява имота и предназначението на обекта да обслужва и задоволява нуждите на местното самоуправление имотът следва да се определи като публична общинска собственост спрямо която с обратно действие се изключва вещноправният ефект на реституцията с разпоредбата на чл.2,ал.1 ЗОСОИ. В този смисъл са решение №425/2000г. по гр.д.№1311/99г. на ВКС. и решение №110/2003г. по гр.д.№16/2002г. на ІVг.о., ВКС, на които обжалваното решение противоречи. Въпросът за частично уважаване на ревандикационния иск е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Сочи се още, че не са обсъдени всички доказателства, от които е видно, че се касае за публична общинска собственост, поради което е постановено порочно решение.
Ответниците по касация Е. Ц. Х., Е. Ц. Т., Р. А. Т., и Е. П. Т. оспорват касационната жалба в становище по чл.287,ал.1 ГПК. Сочат, че не са налице основанията на чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението поради липса на формулиран релевантен за делото правен въпрос. Твърдят, че въпросът дали имотът има характеристиката на публична общинска собственост се поставя за първи път с касационната жалба.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С решение №321/05.04.2004г. на ВКС, ІVг.о. по касационна жалба на Столична община е отменено въззивно решение от 08.10.2012г. по гр.д.№ 1472/2000г. на Софийския градски съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Прието е, че съгласно ТР№1/1995г., ОСГК, освен присъединяване на пристроената и надстроена част към възстановената е възможно и запазване на собствеността на общината върху новопостроеното, поради което следва да се изслуша допълнителна експертиза за установяване какви са техническите изисквания за самостоятелно съществуване на администартивни сгради, съответно помещения, за да се отговори на въпроса технически възможно ли е обособяването на новопостроените части или на някои от помещенията в тях и отделянето им от одържавената част в самостоятелен обект на собственост без значителни преустройства и без неудобства, по големи от необходимите. По отношение на постройката в северната част на имота са дадени указания да се установи дали старата сграда не е интегрирана в обема на сега съществуващата складова постройка, състояща се от помещения за складове, архив и канцеларии.
При новото разглеждане на делото въззивният съд с обжалваното решение е отменил решение от 23.01.2000г. по гр.д.№ 7609/1998г. на СРС в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.108 ЗС по отношение на дворното място и двуетажната масивна сграда, както и по исковете по чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Вместо това е постановил решение, с което е уважил иска с правно основание чл.108 ЗС, предявен от Е. Х., Е. Т., Р. Т., П. Т. и Е. Т. срещу Столична община за предаване владението на дворно място, цялото с площ 1793 кв.м., съставляващо имот пл.№ 1671, кв.5, парцели ІІІ-289 и ІV-288 по плана на кв.К., СО-район Нови Искър от 1984г., заедно с построената в него двуетажна масивна сграда, разположена в лицевата част на дворното място със застроена площ 422 кв.м., както и исковете по чл.59 ЗЗД за размер от 3000 лева и по чл.86 ЗЗД за размер от700 лева. В останалата част, с която е отхвърлен искът по чл.108 ЗС за другите постройки, решението е оставено в сила.
Въззивният съд е приел, че ищците са наследници на С. Т., едноличен собственик на предприятие „Е.”, [населено място], включващо процесното дворно място с постройките върху него. Притежаваното от предприятието движимо и недвижимо имущество е национализирано на основание ЗНЧИМП /1947г./. С акт №102/1956г. е одържавен процесинят имот – дворно място и масивна двуетажна сграда със склад и няколко постройки. Съставен е констативен акт заа национализирания имот №2501/1994г. Със заповед от 20.12.1994г. на кмета на София е наредено да се отпише от актовите книги за държавни и общински имоти и да се предаде на наследниците на С. Т. имот от около 1793 кв.м., стар пл.№1571, представляващ по плана на [населено място] от 1984г. парцел ІІІ-289 и ІV-288 със старите постройки, съществуващи при национализацията, без съборените и без построените впоследствие. Съставен е А. №1842/1998г. за 322/862 ид.ч. от сграда – масивна, застроена на 423 кв.м., находяща се в имот пл.№1671, кв.5 по плана на [населено място], кв.К.. За да настъпи ефектът на реституцията по чл.2,ал.1 ЗВСОНИ,то към влизане в сила на закона имотът трябва да се намира в собственост на държавата, общините, обществени организации или на техни фирми, респ.Е. по чл.61 ТЗ и да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени. Основният спор по делото е съсредоточен само върху това, дали отчужденият имот съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. След анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, вкл. данните от отчуждителната преписка и заключенията на допълнителните експертизи, назначени в изпълнение указанията, дадени с първото касационно решение по реда на чл.218з ГПК /отм./ и с оглед разясненията в ТР№1/1995г., ОСГК, ВС, въззивният съд като е проследил извършеното строителство след национализацията, е достигнал до извод, че старата двуетажна сграда е запазена в размерите на одържавеното, че не е възможно отделянето на съществувалия преди одържавяването обект, без да бъде повредено съществено новопостроеното. Направената пристройка е интегрирана към старата сграда в положение, в което нито старата сграда, нито новопостроеното могат да съществуват като самостоятелни обекти без да се извършат значителни реконструкции и преустройства. Новопостроеното е интегрирано в сградата без същата да се променя съществено и на основание чл.97 ЗС тази част е присъединена към главната вещ. Извършеното след отчуждаването вътрешно преустройство не е довело до възникване на нов обект на правото на собственост, различен от отчуждения, тъй като ограждащите стени са запазени. Промяната в предназначението на двуетажната сграда в административна и прeустройствата в нея, свързани с тази и функция, нямат правно значение за действието на реституцията. Земята и масивната двуетажна сграда подлежат на реституция. За останалите сгради, предмет на претенцията, е прието, че не съществуват реално до размерите, в които са били отчуждени, поради което и съгласно указанията, дадени с ТР№1/1995г., ОСГК, ВС, не подлежат на реституция.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Посоченият от касатора правен въпрос, определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл.288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. В разглеждания случай посочената в изложението необоснованост на обжалвания акт по отношение извода за присъединяване на пристроената и надстроена част по реда на чл.97 ЗС към възстановената, поради невъзможност за отделяне на новопостроеното и запазване на собствеността на общината върху него, не може да предпостави допускане на касационно обжалване. Изводите са изградени въз основа на събраните по делото доказателства, в т.ч. и експертните заключения. По своята същност изложеното от касатора в тази му част съставлява касационно оплакване по смисъла на чл.281,т.3 ГПК. Необосноваността не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението. Тя не е самостоятелно основание по чл.280,ал.1 ГПК, а е основание по чл.281,т.3 ГПК за касиране на вече допуснато в процедурата по предварителна селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК до касационно обжалване въззивно решение. Изложеното за игнориране на обстоятелството, че обектът е административна сграда, заедно с построените спомагателни постройки и цялото дворно място представлява единен функциониращ обект и че деактуването със заповедта на кмета от 1994г. не е предпоставка за настъпване на реституцията също не представляват релевантни правни въпроси по смисъла на цитираното ТР№1/2009г., ОСГТК, а касационни оплаквания за необоснованост и нарушения на материалния закон, които са основания по чл.281,т.3 ГПК, а не по чл.280,ал.1 ГПК. Следва да се има предвид и това, че в решаващите изводи на въззивиня съд не е прието, че заповедта на кмета за деактуване на имота има конститутивно за реституцията действие или е предпоставка за настъпването и. Останалата част от изложението, касаеща въпроса, дали подлежи на възстановяване по реда на ЗВСОНИ обект публична общинска собственост с оглед чл.2,ал.1 ЗОСОИ, изключващ с обратна сила вещноправното действие на реституцията относно отчуждените по законите и начините по чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ недвижими имоти, които след одържавяването са станали публична общинска собственост, също не може да обуслови допускане касационно обжалване на решението. Това е така, защото изложеното не представлява формулиран правен въпрос, съгласно ТР№1/2009г., ОСГТК, по който да се е произнесъл въззивният съд, който да е бил предмет на спора пред него и да е бил включен в решаващите му изводи. Когато ищецът претендира съществуването на едно материално субективно право, той въвежда правопораждащите факти с иска, а ответникът въвежда правоизключващите, правоунищожаващите, правоотлагащите и правопогасяващите факти с възражения. С тези свои процесуални действия страните очертават предмета на доказване. Възражението на ответника по иска за това, че имотът е имал характер на публична общинска собственост към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ и това му качество е съществувало при приемане на реституционния закон при действие на ЗС и ЗМСМА е направено за първи път в касационната жалба срещу решението след повторното разглеждане на делото от въззивния съд и след първото отменително решение на ВКС от 2004г., с което съгласно чл.218з ГПК/отм./ са дадени задължителни за въззивния съд указания по тълкуване и прилагане на закона и за извършване на процесуални действия при новото разглеждане. По начало в касационното производство се осъществява само контролна дейност и негов предмет е проверка на правилността на въззивното решение, с оглед приетата от него за установена фактическа обстановка. В касационното производство не могат да се обсъждат нови доводи и възражения, които не са били заявени в инстанцията по същество. Поставеният сега от касатора въпрос не е бил включен по надлежния ред в предмета на спора пред въззивния съд и в решаващите му изводи. От една страна въведената от ответника защитната теза е била основана на твърдения за наличие на съсобственост с ищците, с оглед представения акт за общинска собственост от 01.08.1998г. за 322/862 ид.ч. от спорната двуетажна сграда, както и за липса на предпоставките на чл.2,ал.3 ЗВСОНИ за реституция поради несъществуване на имота реално до размерите, в който е отчужден и наличие на извършени съществени преустройства в него, довели до създаване на нов обект на собственост. От друга страна касаторът не посочва в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК доказателства, установяващи тези му твърдения, които да не са били обсъдени от въззивния съд при анализа на предпоставките за реституция. При това положение не може да се приеме, че е налице противоречие с установената съдебна практика, съгласно която съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти като посочи кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се с оглед доказателствата по делото. Приложените решения на ВКС, разглеждащи казуси, различни от настоящия – за действието разпоредбата на чл.2,ал.1 и ал.7 ЗОСОИ, предвиждаща изключението от реституция, спрямо имоти публична общинска собственост, са неотносими след като по настоящото дело не е било безспорно установено дали възстановеният имот или част от него са имали качеството на публична общинска собственост към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят направените разноски, съгласно приложения договор за правна защита от 08.08.2011г. в размер на 300 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 21.04.2011г. по гр. дело № 1315/2004г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА СТОЛИЧНА ОБЩИНА да заплати на Е. Ц. Х., Е. Ц. Т., Р. А. Т. и Е. П. Т. разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 300 лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: