О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1232
гр. София, 17.12.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ:ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 863/10г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Д. А. и Т. И. А. от[населено място] срещу въззивно решение № 321 от 15.03.10г., постановено по гр.д.№ 453/09г. на Варненския окръжен съд с оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е оставил в сила решение № 3327 от 26.11.08г. по гр.д.№ 4891/06г. на Варненския районен съд, Х с-в, в частта, с която Г. Д. А. и Т. И. А. са осъдени на основание чл.108 ЗС да предадат на Р. Николова Т. и О. Н. С. владението върху 600 кв.м. идеални части от недвижим имот, находящ се в[населено място], СО ”П.”, съставляващ ПИ № 684 по КП на СО “П.” от 1999г. с площ от 992 кв.м., ведно с изградената върху него полумасивна жилищна сграда с площ от 12 кв.м. и е отменен нот.акт № 35/05г. в частта, с която Г. Т. А. е признат за собственик по давност на 600 кв.м. идеални части от посочения имот.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че процесният имот е бил предоставен за ползване по реда на ПМС № 21/1963г. на наследодателя на ищците в първоинстанционното производство Н. П. С., който е починал през 1983г. През 1993г. предоставената на същия земя с площ от 600 кв.м. е оценена и заплатена от ищците. В имота е изградено дървена сезонна постройка, а в северната му част се намира метален модул. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че предпоставките на § 4а ПЗРЗСПЗЗ са били налице и ищците са придобили правото на собственост върху 600 кв.м. идеални части от процесния имот. Във връзка с възражението на ответниците, че са придобили имота по давност решаващият съд е приел, че същите са го завладели едва през 2002 г. и че до предявяването на ревандикационния иск през 2006г. десетгодишният давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС не е изтекъл. В допълнение е посочено, че дори същите да са започнали да упражняват фактическа власт върху имота през 1991г., по отношение на него, като подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, е приложима разпоредбата на чл.5, ал.1 З. и владението до 21.11.07 г. е правно ирелевантно.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по различни правни въпроси, а именно: при развитие на производството пред въззивния съд по реда на ГПК от 1952 г.(отм.), на основание разпоредбата на § 2 ПЗРГПК, длъжен ли е въззивният съд да разгледа всички правоизключващи възражения на ответника по иска – въззивник пред втора инстанция, в това число и тези, направени за първи път пред въззивната инстанция, и следва ли въззивният съд да допусне във връзка с тях събирането на поисканите от въззивника нови доказателства, особено когато решението по спора ще има преклудиращо действие по отношение на тези възражения; дължи ли въззивният съд произнасяне в решението си по всички правоизключващи възражения на ответника по иска-въззивник пред втора инстанция, и следва ли в своето решение съдът да посочи мотивите си по всички правоизключващи възражения, и да обсъди в мотивите си същите, както и следва ли в решението да посочи и обсъди събраните по делото нови доказателства за тях; следва ли въззивният съд да се произнесе изрично в решението по откритото от него производство по реда на чл.154 ГПК (отм.) и да постанови дали приема за успешно проведено оспорването на документа или не и дали зачита неговата доказателствена сила и как тя се отнася към спора; дължи ли въззивният съд изрично произнасяне по реда на косвения съдебен
контрол при направено такова искане от въззивника, за констатиране на нищожност на административни актове, въз основа на които ищците са обосновали правото си на ползване и правото си на собственост по реда на § 4а ПЗРЗСПЗЗ; следва ли съдът да зачете обвързващата доказателствена сила на приетите по делото официални документи – удостоверения, МПС и А. за процесния имот, погасяващи правото на ползване на наследодателя на ищците, и длъжен ли е съдът да обсъди и прецени същите при обсъждане на наличието на първата предпоставка за уважаване на иск по чл.108 ЗС — правото на собственост на ищците, произтичащо от права на наследодателят като ползвател на процесния имот преди издаването на тези официални документи, които са решени в противоречие със задължителна и незадължителна практика на ВКС.
Наред с това се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл и по въпросите при изследване на предпоставките за придобиване на правото на собственост по реда на § 4а ПЗРЗСПЗЗ следва ли съдът, ако установи да е предоставено право на ползване по силата на посочените от закона актове, отнето от ползвателя по законов ред, както и дали то е упражнявано лично от него, респ. неговите наследници и към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ; запазил ли е качеството си на ползвател с решение от 1963 г. по реда на ПМС № 21/31.01.1963 г. наследодателят на ищците и притежава ли той правата по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, след като с последващо ПМС № 12/13.04.1971 г. и решение на ИК на ОНС по протокол № 15/09.10.1971 г. , раздел XII, т.З, в изпълнение на това постановление раздадените за лично ползване места са отнети и предоставени на граждани с договори за наем, и може ли след това такова лице, за което дори липсва такъв договор за наем, да закупи по реда на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ земята; могат ли наследниците на лице, на което е било предоставено право на ползване по реда на ПМС 21/1963 г., да преотстъпват сами на трети лица след смъртта на наследодателя си и преди влизане в сила на ЗСПЗЗ даденият за лично ползване на наследодателят им имот, и след като наследниците на бивш ползвател, починал през 1983 г., не са ползвали никога лично имота, разполагат ли тези наследници с право да закупят този имот по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ; в случай, че ползвателят е починал през 1983г., законосъобразно ли е да се изготвя през 1993 г. оценителен протокол по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ на името на този починал ползвател, или следва оценката да бъде изготвена на името на неговите наследници, в случай, че същите ползват лично имота; ако оценителния протокол е изготвен за починало значително по-рано лице, преди датата на самия протокол и преди влизане в сила на ЗСПЗЗ, а оценката на земята е заплатена от само един от неговите наследници, правото на ползване трансформирало ли се е в право на собственост по отношение на целия имот или само по отношение на частта на наследника, който е заплатил земята, и придобили ли са право на собственост всички наследници, независимо, че те нямат оценителен протокол и не са заплащали земята по предвидения в закона ред; ако в имота е имало построена от ползвателя сграда преди 01.03.1991 г., която сграда е отговаряла по характеристики на изискванията на ЗСПЗЗ, следва в оценителния протокол, изготвен по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ след 01.03.1991 г., да бъде отразено и наличието на тази сграда в имота и нейната оценка, след като в него изрично са посочените и оценени дори трайните насаждения в имота; ако липсва посочване в оценителния протокол на оценена сграда, но има посочване само на трайни насаждения, и при установяване, че такава сграда не е отразена в нито един кадастрален план за процесния имот, и при изготвена СТЕ, от която се вижда, че сградата не отговаря на законоустановените изисквания за такава към 01.03.1991 г. и към момента, може ли съдът сам да приеме без да изложи мотиви за това, че за бившия ползвател, респ. за неговите наследници е налице втората предпоставка по § 4а от ПЗР ЗСПЗЗ; ако в оценителния протокол през 1993 г. изрично се посочва номер на имота по план за посочената в самия оценителен протокол местност, и по делото безспорно се установи, че процесния имот е получил за първи път едва през 1999 г. такъв номер, идентичен с този по оценителни протокол, налице ли е идентичност между имота по оценителния протокол и процесния имот; ако оценителният протокол не е изготвен , утвърден и подписан от комисия за изготвяне на оценки на земите на ползвателите на основание чл.265 от ППЗТСУ, а от частна фирма, налице ли е валидно извършена оценка на земята на ползвателя; при уважаване на ревандикационен иск само за част от целия претендиран имот, длъжен ли е съдът в решението си да установи идентичността на имота на ползвателя с процесния имот и да посочи за коя точно част от процесния имот се уважава иска като определи границите на ревандикираната част от имота и във връзка с това длъжен ли е съдът да събере надлежни доказателства за това къде точно върху процесния имот е попадал имота на ползвателя, за който наследниците му претендират собственост при липса на влязъл в сила ПНИ за имота; при липса на отреждане в ПНИ за имот на ползвателя и липса на заповед по реда на § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, следва ли да се счита, че е завършена процедурата по придобиване на правото на собственост от бившия ползвател, респ. от неговите наследници, и неговото право на ползване трансформирано ли е окончателно в право на собственост върху процесния имот, респ. върху определената за ревадникация част, и ако не е – допустим ли е ревандикационен иск на наследници на бивш ползвател без посочване на точни граници на претендирания имот; при завършена процедура по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ и трансформация на правото на ползване в право на собственост през 1994 г., изтекла ли е в полза на ответника, който владее имота от 1986 г. придобивната давност спрямо собственик по § 4а от ПЗР ЗСПЗЗ към датата на завеждане на исковата молба през 2006 г. и придобил ли е ответникът по давностно владение имота в периода от 1994 г. до 2006 г. от собственика по § 4а, или за него следва да се прилагат разпоредбите за давността по отношение на реституирани собственици, на които се възстановява правото на собственост върху стари имоти – приложима ли е в тази хипотеза разпоредбата на чл.5, ал.1 от З. давността да започне да тече от 21.11.1997 г., които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а по отношение на въпросите дали постройката в имота представлява сграда по смисъла на § 1в, ал.3 ПЗРППЗСПЗЗ, респ. налице ли е втората предпоставка за приложението на §4а, ал.1 ПЗРЗСПЗЗ и следва ли съдът следва да посочи граници на ревандикираната част, като изследва идентичността на предоставения за ползване имот с имота на ответника постановеното решение противоречи на съдебната практика.
Ответниците по жалбата считат, че същата не следва да се допуска до разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая поставените от жалбоподателите процесуалноправни въпроси не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като те са свързани с преценката на доказателствата и по своята същност представляват общи касационни оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, по които ВКС не дължи произнасяне в производството по чл.288 ГПК, още повече, че в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не посочено конкретно кои възражения не са обсъдени от съда и по кое открито производство липсва произнасяне за да може да се прецени тяхната относимост към делото, респ. на допустимостта и относимостта на поисканите доказателства и дали е налице и противоречие с представената задължителна (ППВС № 7/65г и ТР № 1 от 04.01.01г на ОСГК на ВКС) и незадължителна съдебна практика на ВС и ВКС.
По отношение на въпроса дали постройката в имота представлява сграда по смисъла на § 1в, ал.3 ПЗРППЗСПЗЗ, респ. налице ли е втората предпоставка за приложението на §4а, ал.1 ПЗРЗСПЗЗ следва да се отбележи, че същият е по съществото на спора и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, още повече, че представената във връзка с него незадължителна съдебна практика на ВКС се отнася до различни от настоящата хипотези. Въпросът дали съдът следва да посочи граници на ревандикираната част, като изследва идентичността на предоставения за ползване имот с имота на ответника не обуславя изхода на настоящия спор, тъй като ревандикационният иск е уважен за идеална, а не за реална част от имота, а и представеното в тази връзка по гр.д.№ 3935/07г. на ВКС няма отношение към него. Същото се отнася и за следващия поставен по-горе въпрос. Ето защо релевираните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК не са налице.
Точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая по част от поставените от касаторите въпроси въззивният съд не се е произнесъл, а друга част не обуславят изхода на спора, нито са налице посочените по-горе допълнителни предпоставки, поради което следва да се приеме, че касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане и на това основание.
С оглед на казаното подадената от Г. Т. А. и Т. И. А. касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане.
Разноски в полза на ответника по жалбата за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 321 от 15.03.10г., постановено по гр.д.№ 453/09г. на Варненския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: