Определение №146 от 28.3.2019 по гр. дело №1921/1921 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 146
гр. София, 28.03.2019 г.

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 1921/18г. по описа на І г.о. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. В. К., А. П. К., Д. С. К., Б. С. К. и А. С. М. от [населено място] срещу въззивно решение № 1851 от 08.12.2017г., постановено по в.гр.д.№ 2202/2017г. на Варненския окръжен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 3009 от 21.07.2017г. по гр.д.№ 3785/2016г. на Варненския районен съд, 34 с-в, с което по предявения от А. Ф. П., Л. Л. Р., М. Л. Р., Х. Т. Д., Г. Х. Г. и А. Д. Г. против касаторите иск с правна квалификация чл.108 ЗС е признато за установено, че ищците са собственици на 14.9333 % ид.части от недвижим имот, представляващ обособено помещение в подпокривното пространство на север от стълбищната клетка на вх.Б в [жилищен адрес] находящ се в [населено място],[жк],[жк], с площ от 90 кв.м., състоящо се от входен коридор, дневна-хол, спалня, кухня с мивка, баня-тоалет и килер и ответниците са осъдени да им предадат владението върху имота.
По делото е установено, че ищците в първоинстанционното производство са собственици на апартаменти №№ 12, 13 и 15 в посочения вх.Б на [жилищен адрес] като притежават общо и 14.9333 % ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Със заповед № 158/28.05.1979г. на председателя на Корабостроителен комбинат “Г.Д.-В.” ответникът А. С. М. е настанена с 5-членното си семейство в тавански помещения на вх.Б, [жилищен адрес] докато работи в комбината, като на същата са удържани суми за наем за периода м.11.1979г. до м.04.1991г. Със заповед № РД-231/14.06.1991г. на директора на ДФ”В. корабостроителница”, в сила до 30.05.1992г., ответникът А. П. К. е настанена с 4-членното си семейство в таванско помещение в вх.Б, бл.4 – десен апартамент с площ от 38 кв.м., докато същата работи във фирмата, като са й удържани суми за наем за периода м.11.1991г. до м. 07.1994г. Със заповед № 1304/16.08.1992г. на кмета на [община] е наредено да се спре незабавно по-нататъшното настаняване на наематели в подпокривните пространства в блоковете в район “Д., както и да се спре продажбата им. През 2004г. кметът е назначил комисия за изготвяне становище за статута на подпокривните помещения, която на 01.03.2005г. е дала становище, че подпокривните пространства са общи части, неотговарящи на техническите условия за промяна на предназначението им в ателиета или жилища, а управлението им следва да се извършва съгласно ПУРНЕС. От заключението на вещото лице-техническа експертиза е установено, че процесните помещения не представляват самостоятелен жилищен имот.Те не отговарят на техническите изисквания за самостоятелни обекти в сградата /осветеност и височина/ нито към момента на нейното изграждане през 1952г., нито към момента на преустройствата /първите от 1977г. и последващи през 1992г—1995г./, нито на действащите правила понастоящем. Извършените преустройства са без одобрени строителни книжа, засягат конструкцията на сградата и е променено натоварването на подовата конструкция-тавански гредоред.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че обитаваното от ответниците подпокривно пространство е обща част по предназначение съгласно чл.38, ал.1 ЗС и че предпоставките за уважаването на ревандикоционния иск са налице, независимо от обстоятелството, че ищците са само част от собствениците на жилища в [жилищен адрес] притежаващи общо 14.9333 % ид.части от общите части на сградата. Посочено е, че това пространство към нито един момент не е било самостоятелен обект на правото на собственост, включително към нейното възникване през 1991 г., както и че по делото липсват доказателства преди това, в обема на подпокривното пространство на сградата със скатен покрив, да е било изградено процесното жилище по решение на едноличния собственик – държавата въз основа на одобрен архитектурен проект, което не е могло да стане с фактически действия чрез отдаването му под наем. Изложени са и съпътстващи мотиви, че настанявайки работниците в корабостроителницата в подпокривното пространство на сградата под наем е решила временно техните жилищни нужди, а не е променяла неговия статут, което се потвърждава и от последващите действия на компетентните органи и от факта, че не е включен в ценообразуването самостоятелно. След възникването на етажната собственост това е могло да стане с решение на ОС на ЕС, каквото в случая не е налице.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1. Когато етажната собственост е възникнала чрез продажба на жилище от държавния жилищен фонд по реда на Наредбата за държавните имоти (отм.) и възникне спор дали отделни помещения, обособени в подпокривното пространство на сградата, са обща част по смисъла на чл. 38 ЗС, за решаването на спора има ли значение механизмът, по който е била определена цената на жилището; 2. Когато етажната собственост е възникнала чрез продажба на жилище от държавния жилищен фонд по реда на Наредбата за държавните имоти (отм.) и възникне спор дали отделни помещения, обособени в подпокривното пространство на сградата, са обща част по смисъла на чл. 38 ЗС, за решаването на спора има ли значение обстоятелството дали обособения обект отговаря на нормативните изисквания за жилище в подпокривното пространство, действали при момента на преустройството; 3. Когато етажната собственост е възникнала чрез продажба на жилище от държавния жилищен фонд по реда на Наредбата за държавните имоти (отм.) и възникне спор дали отделни помещения, обособени в подпокривното пространство на сградата, са обща част по смисъла на чл. 38 ЗС, за решаването на спора: а) кой е релевантният подлежащ на доказване факт за предназначението, което държавата като едноличен собственик на сградата е придала на обособеното помещение към момента на възникване на етажната собственост и коя от страните следва да го докаже – ищците или ответниците; б) с какви доказателства се установява волята на държавата, като единствен собственик на сградата преди възникване на етажната собственост за промяната на предназначението на процесните подпокривни помещения в жилищни такива, респ. достатъчно ли е тази воля да се установи чрез фактически действия, а именно предоставянето им под наем за жилищни такива; в) при приложените по делото заповеди за предоставяне на помещенията на ответниците за жилища, апартаменти /като самостоятелни обекти/ от държавни предприятия, следва ли да се приеме, че по делото липсват доказателства за решение на едноличния собственик – държавата до възникване на етажната собственост за промяна на предназначението на процесните подпокривни помещения в жилищни такива и за липсата на изявена от държавата воля и следва ли това да се приеме в полза на ищците и вреда на ответниците; г) при предоставяне на процесните тавански помещения за жилищни такива преди възникване на етажната собственост, необходимо ли е решение на едноличния собственик – държавата за промяна на предназначението или е меродавно предназначението, което държавата като единствен собственик на сградата е придала на обособеното помещение към момента на възникване на етажната собственост, респ. към този момент процесното подпокривно пространство било ли е със статут на обща част по естеството си или по предназначение, доколкото държавата го е предоставила за ползване като жилищно такова; 4. За правния статут на таванските помещения в жилищна сграда – етажна собственост, която е възникнала в резултат на продажби на жилища по реда на НДИ от 1975 г./отм./; 5. За съдържанието на доклада на съда по чл.146 ГПК, последиците от недаване на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства във връзка с чл.266, ал.1 ГПК, както и преклудирана ли е възможността да се сочат нови обстоятелства и се искат нови доказателства, извън хипотезите на чл.147 и 266, ал.2 ГПК; 6. Дължи ли въззивният съд даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради неточност на доклада и дадените указания; 7. За приложението на чл.202 ГПК и следва ли съдът да кредитира заключение на вещото лице, дадено по правен въпрос, респ. следва ли въззивният съд да цени заключение на вещото лице по правен въпрос; 8. За доказателствената сила на документи, които не са подписани по надлежния ред и кредитирани от съда; 9. Следва ли въззивният съд да инициира допълване или отстраняване на неясноти в приетото по делото от този съд заключение на експертизата и обвързан ли е решаващият съд от констатациите на вещото лице, по въпроси извън неговата компетентност; 10. За задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните; 11. За задължението на първоинстанционния, както и на въззивния съд да изготви доклад, който да отговаря на изискванията на чл.146 ГПК; 12. За задължението на въззивния съд да постанови решението си в съответствие с общия разум, основните начала на правото, обичая и морала; 13. За задължението на съда да постанови решението си в съответствие с принципите на равенство на страните в процеса, на диспозитивното, състезателното и служебното начало – чл.6, чл.7, чл.8 и чл.9 ГПК; 14. За значенето на оспорването на заключението на вещото лице от някоя от страните за оценката му от съда с оглед предназначението му да установи или провери съответните обстоятелства от значение за спора; 15. Следва ли въззивният съд да прояви активност, с оглед задълженията си по чл.7, ал.1 и чл.10 ГПК, като събере сочени, но несъбрани от първоинстанционния съд доказателства и 16. За задълженията на въззивния съд по чл.12 ГПК да обсъди аргументите и доводите на ответника и прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл.235, ал.2 ГПК и да постанови решението си приетите от него за установени факти и върху закона. Поддържа се, че въпроси от №№ 2, 3 и 4 са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като и че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно.
Ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в който изразяват становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 касаторът е длъжен да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не е длъжен и не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК
В случая първите четири свързани въпроса, поставени от касаторите, са по съществото на спора и са свързани с конкретно установена фактическа обстановка, респ. не предполагат даването на принципни отговори, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Във връзка с тези въпроси следва да се има предвид, че основното съображение на въззивния съд за уважаването на предявения иск е, че обитаваното от касаторите подпокривно пространство в нито един момент не е било самостоятелен обект на правото на собственост, респ. че до възникването на етажната собственост процесното жилище не е било изградено въз основа на одобрен архитектурен проект, поради което е обща част по предназначение съгласно чл.38, ал.1 ЗС, а не че то не е отговаряло на нормативните изисквания за жилище в подпокривното пространство само към момента на преустройството. Освен това в представеното от касаторите Р № 280 от 18.03.2014г. по гр.д.№ 1718/2013г. на ВКС, І г.о. изрично е посочено, че правната възможност в подпокривното пространство се обособят жилищни или други помещения трябва да бъде съобразена предвид данните по делото, че с част от отделните самостоятелни обекти /апартаменти/ тогава не са били извършени разпоредителни сделки и доколкото правото на собственост върху тях е било запазено в лицето на първоначалния собственик – държавата, евентуално – преминало е в общината, спорното таванско помещение, като принадлежност към тези обекти, би служило за задоволяване нуждите на този собственик, така че несъответствието със строителните правила и норми за жилище в разгледания с това решение случай не е било от решаващо значение. В настоящия случай обаче данните по делото сочат, че понастоящем държавата, респ. общината не притежава самостоятелен обект на правото на собственост /апартамент/ във вх.Б на [жилищен адрес] поради което според установената практика на ВКС тя не би могла да притежава самостоятелно обособени в подпокривното пространство помещения, неотговарящи на нормативните изисквания за жилище, респ. на друг обект, който може да има самостоятелно юридическо съществуване. В ТР № 34/1983г. на ОСГК на ВС също е посочено, че предназначението на покривното пространство може да се промени при условия, допустими от закона, и при спазване на законните изисквания да се изградят складови помещения или стаи за творческа дейност, които да се придадат към самостоятелни отделни обекти в долните етажи, ателиета, тавански жилища или други отделни обекти, ако етажните собственици имот право да строят такива. Ето защо посоченото решение на ВКС е постановено при различно установена фактическа обстановка и противоречие с него не е налице. Казаното важи и за представеното Р № 21 от 13.09.2011г. по гр.д.№ 1940/09г. на ВКС, І г.о., отнасящо се до обособено на таванския етаж самостоятелно жилище, придобито по давност от собствениците на втория жилищен етаж на сграда – етажна собственост. Не може да обуслови допустимостта на касационната обжалване и Р № 154 от 26.10.2015г. по гр.д.№ 1425/15г. на ВКС, І г.о., според което за решаването на спора може да има значение механизмът, по който е определена цената на жилището, но установяването на такъв факт има само косвено (доказателствено) значение, тъй като този въпрос в случая не е обусловил решаващите изводи на съда. С оглед на казаното по отношение на тези въпроси не е налице и релевираното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, още повече, че посочените в т.4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки липсват. Следващите два въпроса, както и свързаният с тях единадесети въпрос са решени в съответствие с давените в т.2 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС разяснения, според които за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебно. Когато във въззивната жалба или в отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието на чл.146, ал.1 ГПК. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл.266, ал.3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В случая допуснати нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото не са констатирани, нито са били налице условията на т.3 от цитираното тълкувателно решение за служебно назначаване на повторна техническа експертиза от въззивния съд. Следващите три въпроса /№№ 7,8 и 9/ също нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като въззивният съд се е позовал на заключението на вещото лице-техническа експертиза единствено по въпроса за техническите характеристики на процесните помещения, а не по правни въпроси /независимо дали такива се съдържат в заключението/, нито са констатирани неясноти в приетото по делото от първоинстанционния съд заключение, като приложената към заключените Таблица за определяне на цените на обектите в жилищната сграда в к-с “Д.”, [жилищен адрес] във връзка с която се поставя осмият въпрос, няма никакво значение за крайните изводи на съда. Останалите въпроси по своята същност представляват общи касационни оплаквания за неправилност на обжалваното решение, които не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. В допълнение следва да се отбележи, че касаторите не са оспорили изрично заключението на вещото лице, във връзка с което се поставят голяма част от въпросите, не са поискали допълнително или повторно заключение, нито разширена експертиза, а единствено са възразили заключението да се приема, тъй като според тях е необосновано по отношение на приложените към него писмени доказателства, което искане според установената практика първоинстанционният съд не е имал никакво основание да уважи. Тези въпроси нямат и обуславящо изхода на настоящия спора значение, тъй като в случая основният спор между страните не е по установената от съда фактическа обстановка, а за правното значение на установените факти.
Не са налице и релевираните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 и предл.3 ГПК. Във връзка с доводите за вероятна недопустимост на постановеното решение, тъй като според касаторите съдът се е произнесъл по непредявен иск /при свръхпетитум/, доколкото ищците са само част етажните собственици и не са поискали установяване, че притежават 14,9333% ид.части от недвижим имот следва да се отбележи, че според установената практика всеки етажен собственик може да предяви иск срещу трето лице за защита на обща част от сградата, а при уважаване на иск по чл.108 ЗС съдът следва да постанови не само осъдителен, но и установителен диспозитив, в който да посочи на каква част от спорната вещ ищецът е собственик, тъй като предявяването на този иск включва и двете искания /ТР № 4/2014г., т.2а на ОСГК на ВКС/. Атакуваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Същото не е и очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1851 от 08.12.2017г., постановено по в.гр.д.№ 2202/2017г. на Варненския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар