1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 161
гр.София, 05.03.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3493 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Архстрой” ЕООД – в несъстоятелност, представлявано от синдика – адв. Д. Х., срещу въззивно решение № 38/15.03.2018 г., постановено по възз.гр.д. №9/2018 г. на Окръжен съд – Търговище, с което е потвърдено решение №590/08.12.2017 г. по гр.д.№293/2017 г. на РС – Търговище. С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу Е. М. М. иск с правно основание чл.69, ал.2 ЗЗД за определяне на срок за изпълнение на поето от ответницата задължение по т.2.4. и по т.2.5. от предварителен договор, сключен между страните на 05.07.2009 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и се иска неговата отмяна.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че касационното обжалване следва да се допусне поради очевидна неправилност на въззивното решение и поради противоречието му с практиката на ВКС по въпроса, касаещ приложението на чл. 69, ал. 2 ЗЗД в хипотезата, когато страните са обвързали изпълнението на поето с договора задължение със сбъдването на отлагателно условие, за което не е уговорен конкретен срок. Сочи се, че по този въпрос въззивното решение противоречи на постановеното по реда на чл.290 ГПК – решение № 15 от 22.04.2014 г. по т. д. № 46/2013 г., II т. о. на ВКС.
Ответната страна – Е. М. – в срока за отговор не е представила такъв и не е взела становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е приел за установено, че съгласно сключения между страните на 05.07.2009 г. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, собственост на „Архстрой” ЕООД, купувачката Е. М. се е задължила след изповядване на сделката по нотариален ред и заплащане на договорената продажна цена, после да препродаде имота на цена по 800 евро на квадратен метър, т.е. да получи от препродажбата сумата 47 176 евро, с левова равностойност – 92 270 лева. От тази сума, същата да си приспадне платените от нея по т.2.1., т.2.2. и т.2.3. от предварителния договор (капаро – 14 830 лв.; 9999 лв. внесени по банкова сметка на продавача; 14 187 лв. – платени в момента на изповядване на сделката пред нотариуса) и да задържи разликата до сумата 43 811 лева, а останалата част от препродажната цена – 48 459 лв. да се предаде на “Архстрой” ЕООД (т.2.5 от предварителния договор). Съдът е посочил, че от представения по делото нотариален акт №28/13.07.2009 г. е видно, че дружеството е продало на ответницата процесния недвижим имот – апартамент № 12 с площ 51.46 кв., находящ се в [населено място], [община], за сумата 7 600 евро, платена изцяло на продавача по банков път.
За да приеме, че предявеният от синдика на дружеството иск по чл.69, ал.2 ЗЗД е неоснователен, въззивният съд е посочил, че извършването на препродажбата на апартамента (за което задължение, поето от М. с предварителния договор, страните не са уговорили срок) е двустранна сделка и във възможностите на длъжника ще е да обяви имота за продажба, но не и да задължи някого да го купи на цена от 800 евро за кв. м. Изпълнението на другото задължение – за предаване на дружеството на част от получената от препродажбата сума (48 459 лв.), зависи от сбъдването на едно бъдещо събитие – сключването на такава сделка и то за сумата 47 176 евро (с левова равностойност – 92 270 лева). При тези данни е направен извод, че не е налице хипотезата на чл.69, ал.2 ЗЗД и искът следва да се отхвърли, доколкото изпълнението на паричното задължение е в зависимост от сбъдването на условието за реализиране препродажбата на имота, което от своя страна не зависи само от поведението на дъжника, респ. от неговата воля и възможности, а и от насрещно поведение и волеизявление на трето лице, което желае да закупи имота, и то на цена по 800 евро за кв.м.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за селектирането на жалбата.
Соченото основание за допускане на касационния контрол по чл.280, ал.2, пр.3 -то ГПК не се установява. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, е необходимо неправилността да е съществена до степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, или необоснованост. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост, които имат за последица постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилно е решение, при което законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща правна норма. Очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал. 2, предл. 3-то ГПК е и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната и правна логика.
Изтъкнатите в изложението към касационната жалба пороци на въззивното решение не обосновават наличието на очевидна неправилност. Видно от съдържанието на въззивния акт, съдът е счел, че в случая нормата на чл.69, ал.2 ЗЗД, според която – ако изпълнението на задължението е предоставено на волята или възможностите на длъжника, кредиторът може да поиска съдът да му определи срок за изпълнение – не може да намери приложение. Като е обсъдил релевантните за спора доказателства, съдът е изградил своите фактически и правни изводи, изложени в мотивите на решението. Решаващият извод, че искът за определяне на срок за изпълнение е неоснователен, поради обстоятелството, че препродажбата на апартамента на цената, определена в предварителния договор, не зависи само от волята или възможностите на ответницата, а и от насрещното волеизявление на трето лице да закупи имота при тези условия, не е произнесен в явно противоречие с материалния закон или с правилата на формалната логика. Несъгласието на касатора с анализа и оценка на доказателствата от страна на въззивния съд и оспорването на обосноваността на изводите, каквито доводи съдържа изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, не е предмет на производството по чл.288 ГПК и не е основание за допускане на касационния контрол.
По изложените съображения, не се установява и противоречие на въззивното решение по формулирания в изложението въпрос с практиката на ВКС и приложеното от касатора решение № 15/ 22.04.2014 г. по т. д. № 46/2013 г., II т. о. на ВКС. В същото е прието, че нормата чл. 69, ал. 2 ЗЗД е приложима и в хипотезата, когато страните са обвързали изпълнението на задължението със сбъдването на отлагателно условие, за което не е уговорен конкретен срок, ако сбъдването на условието зависи и от самия длъжник. В мотивите на обжалваното решение не е отречено това правно разрешение, а напротив – съдът се е позовал на него при анализа фактическия състав на разпоредбата на чл.69, ал.2 ЗЗД. Прието е обаче, че в случая, доколкото параметрите на бъдещата препродажба са определени в предварителния договор, сключването на сделка при тези условия не зависи само от волята на длъжника, а и от насрещното волеизявление на трето лице, поради което искът на кредитора за определяне на срок за изпълнение на такова задължение е неоснователен, защото липсва елемент от фактическия състав на правилото по чл.69, ал.2 ЗЗД. Известната непоследователност в излагането на мотивите (в частта на правните изводи) към съдебния акт не разкрива твърдяното от касатора противоречие с цитираното по-горе решение на състав на ВКС. Произнасянето на съда е в пределите на спора, очертан от основанието и предмета на търсената защита и в границите на проверката по чл.269 ГПК. Несъгласието на жалбоподателя с приетото за установено и правните изводи на въззивната инстанция са доводи за евентуална необоснованост на съдебния акт, която се проверява след допуснато касационно обжалване, но не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 38 от 15.03.2018 г., постановено по възз.гр.д. №9/2018 г. по описа на Окръжен съд – Търговище.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.