О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.172
гр. София, 06.03.2009 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4056 по описа на Върховния касационен съд за 2008 година на ІV г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 185 от 26.05.2008 г. по гр. д. № 3968/2007 год. на Софийски градски съд е оставено в сила първоинстанционното решение от 3.09.2007 год. по гр. д. № 3650/2006 год. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявения от П. С. С. и П. И. С. срещу Х. С. Б. иск за предаване от последния на владението върху магазин, находящ се в гр. С., в приземието на сградата при описаните в решението съседи, състоящ се от магазинно помещение и клозет, заедно с избено помещение от около 9 кв. м., ведно с припадащите се 20/1000 ид. ч. от общите части на сградата и мястото, представляващо п. ХІV – 323, кв. 383 по плана на гр. С., м. „Б”, сега бул. „В” № 98, като към настоящия момент имотът представлява част от жилището на ответника и обозначено със син цвят на скицата на вещото лице, приложена на л. 84 от първоинстанционното производство.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба от ищците, в срока по чл. 283 ГПК. Същите поддържа становище за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите. В изложението към касационната жалба се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване и представя съдебна практика на ВКС.
В представения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, ответникът Х. С. Б. оспорва наличието на основанията за допустимост на касационното обжалване, респ. поддържа неоснователност на жалбата по същество.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да обосноват допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, касаторите поддържат, че съдът се е произнесъл по съществения материалноправен въпрос по приложението на чл. 2, ал. 3 ЗВСВОНИ относно обекта на реституцията в противоречие с практиката на ВКС в цитираните и приложени решения, вкл. и ТР № 1/95 год.
В обжалваното въззивно решение съдът е приел, че спорният имот е отчужден по ЗОЕГПНС от наследодателя на ищците и към момента на влизане в сила на ЗВСВОНИ е бил собственост на държавата, с оглед наличието на влязло в сила предходно дело по воден от тях иск по чл. 7 ЗВСВОНИ против настоящия ответник, с което е прието, че не е извършена валидна продажба на М. Б. Въпреки това приел, че ищците не могат да се легитимират като собственици на имота по реституция, тъй като през 1959 год. магазинът е престанал да съществува като отделен самостоятелен обект на собственост, с оглед извършено преустройство, съгласно което е станал част от стая в апартамента на ответника. Тъй като отчужденият имот не съществува реално до размерите, в които е отчужден, с оглед присъединяването му към друга главна вещ, то и собствеността върху него не може да бъде възстановена в полза на ищците. Приел, че е ирелевантно дали това присъединяване е законно или не, достатъчно основание за невъзможност да се възстанови собствеността по закон е липсата на годен самостоятелен обект на това право, поради което и ищците не могат да се легитимират като негови собственици.
Следователно, същественият материалноправен въпрос е дали съществува реално до размерите, в които е бил отчужден имота към момента на влизане в сила на ЗВСВОНИ, тъй като от него зависи легитимацията на ищците като възстановени собственици. Липсата на тази предпоставка е мотивирала съда да отхвърли предявения ревандикационен иск. Действително, по този въпрос е налице съдебна практика, представена от касаторите, както и задължителна такава – ТР № 1/95 год. ОСГК на ВКС. В т. 1 от същото е разгледана хипотезата на възстановяване на собствеността при извършени промени в отчуждените имоти във връзка с тяхното функционално предназначение, като е прието, че последните са ирелевантни за настъпване на реституцията по закона. Разгледани са случаите на преустройство на сграда и подобрения – пристрояване, надстрояване, водещи до увеличение на размерите, както и погиване, разрушаване или други причини, водещи до намаляване на размерите на отчуждения имот. Прието е, че вътрешните преустройства, колкото и значителни по обем да са, не водят до създаване на нов обект на собственост, поради което не представляват пречка за възстановяване на собствеността. В обжалваното решение въззивният съд приел, че разясненията на цитираното ТР не могат да намерят приложение, тъй като е налице присъединяване на имота към друга, главна вещ, което не попада под понятието преустройство, което според настоящия състав не е така, с оглед данните по делото за извършено такова преустройство, довело до приобщаване на магазина към апартамента до него. Затова и решаването на съществения въпрос за това, дали отчужденият имот съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, е в противоречие на дадените в тълкувателното решение разяснения, които са задължителни за съда, поради което и е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въпросът дали отчужденият имот съществува реално до размерите, в които е отчужден, е решаван противоречиво в представените от касатора влезли в сила решения. Така, в приложеното Р № 1* от 1.02.2002 год. по гр. д. № 1596/2001 год. ІV г. о., е прието, че съществен въпрос за спора е дали извършените в имота промени са довели до интегрирането на отчуждения имот в новоизградения и в резултат дали е присъединен изцяло в неговия обем, който налага необходимостта от обсъждане на възможността за отделянето му, без да се повреди съществено новопростроеното. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че тези обстоятелства са ирелевантни, след като е налице присъединяване, то имотът е загубил самостоятелното си съществуване, т. е. не е налице такъв отделен обособен обект, за да настъпи реституционния ефект върху него. Подобна е и хипотезата в Р № 1* от 16.01.2008 год.по гр. д. № 891/2006 год. ІV г.о., както и в Р № 1758/94 год. по гр. д. № 430/93 год., разглеждащ сходна хипотеза на преустройство за присъединяване на магазинна и жилищна част, при което е възможно възстановяване на предишното положение, тъй като се касае за два отделни имота. Неоснователно е възражението на ответника за неотносимостта на приложената съдебна практика, тъй като се касае за решения по спорове относно претендирани възстановени по реституционните закони имоти, какъвто е и настоящия казус.
Следователно, налице са основанията за допустимост на касационното обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 185 от 26.05.2008 год. по гр. д. № 3968/2007 год. по описа на Софийски градски съд по подадената от П. С. С. и П. И. С. , чрез пълномощника им адвокат Е. Дашина, касационна жалба срещу него.
УКАЗВА на П. С. С. и П. И. С. да внесат държавна такса в размер на 145 лв. в седмодневен срок от съобщението и представят вносния документ.
След внасяне на държавната такса, делото да се докладва на П. на ІІ г. о. за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: