Определение №187 от 13.5.2015 по гр. дело №733/733 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 187
София, 13.05. 2015 г.

В И М Е Т О НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари, две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 733/2015г.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. М. Н. и М. И. И., чрез пълномощника им адвокат П., срещу въззивно решение от 01.08.2014г. по гр. дело № 11055/2012г. на Софийския градски съд. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поставят следните правни въпроси : Длъжен ли е съдът с оглед изискването за пълно изясняване на делото да направи своите фактически и правни изводи като разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните и всички доказателства в тяхната съвкупност. Необходимо ли е съдът да изследва въпроса дали е сключен договор за заем и следва ли да се установи неговото съдържание и елементът „предаване в собственост” на паричните средства, когато обявява недействителността на договор за продажба на недвижим имот поради противоречието му със закона на основание чл.209 ЗЗД и чл.152 ЗЗД. Твърди се, че поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС.Прилагат се съдебни решения и ППВС№1/1953г.
Ответникът по касация Д. И. М., чрез пълномощника си адвокат София К. – А. оспорва касационната жалба и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване по съображения в становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С решение №196/2012г. по гр.д.№1417/2010г., ВКС, І г.о. е отменено решението по гр.д.№3807/2006г. на СГС и делото е върнато за ново разглеждане.
С обжалваното решение е отменено решението по гр.д.№539/2005г. на Софийския районен съд. Постановено е друго, с което е признато за установено по отношение на Д. В. И., М. И. И. и М. И. И., че Д. И. М. е собственик на апартамент № 9, находящ се в [населено място], [улица], №73. Въззивният съд е приел от фактическа и правна страна, че с договор по нотариален акт № 107/17.10.2002г. ищцата М. е продала на В. И. процесния апартамент за сумата 34 962,40 лева. И. е придобил имота в режим на СИО и заедно със съпругата си М. И. го е продал на ответницата Ц. Н..На 16.10.2002г. между съпрузите И. от една страна и ищцата от друга, е сключен предварителен договор с нотариална заверка на подписите от 17.10.2002г., по силата на който първите са се задължили да продадат на М. същия имот за сумата 15 000 лева, платима до 31.01.2005г., в който срок да бъде сключена и нотариалната сделка. Във връзка с оспорване подписите, положени за ответниците на нотариално заверения предварителен договор, след разпределяне доказателствената тежест в процеса, въззивният съд е приел оспорването за недоказано. Обсъдил е заключението на графологическата експертиза и обясненията на вещото лице в съдебно заседание относно съвпадащите и различаващи се признаци в сравнителните образци. Приел е,че заключението, даващо отговор до степен вероятност, че подписите не са положени от лицата, не може да се кредитира в смисъл, че на категорично установява този факти. За да направи този извод въззивният съд е обсъдил и показанията на нотариуса, заверил подписите, извлеченията от водения нотариален регистър, както и нотариално завереното пълномощно от 05.11.2004г., с което В. И. е упълномощил ищцата да се снабди с данъчна оценка на имота с цел сключване на договор за продажба. Във връзка с така сключения в деня на продажбата по нот.акт №107/2002г. предварителен договор, и установените по делото между ищцата и В. И. отношения по договор за заем на парични средства, както и извършваната от заложната къща на И. дейност, съдът е стигнал до извод, че продажбата е нищожна, поради противоречие с императивни разпоредби на закона – чл.209 ЗЗД. По начало при продажба с уговорка за обратно изкупуване, винаги е налице още едно правоотношение /най-често договор за заем/ като продажбената сделка прикрива обезпечението по договора за заем и по този начин се заобикаля забраната, установена в императивната разпоредба на чл.152 ЗЗД. Двете разпоредби на чл.152 и чл.209 ЗЗД установяват принципа, че всяко съглашение, с което се цели удовлетворяване на кредитора по начин, различен от предвидените в закона, е недействително. В разглеждания случай договорът за продажба на процесния апартамент е сключен с уговорка за обратно изкупуване, като уговорената цена на обратното изкупуване е стойността на заема, който продавачката е получила от купувача по договора. Без значение е фактът, че уговорката за обратно изкупуване е обективирана не в нотариалния акт, а в предварителния договор. След като договорът за продажба на имота е нищожен, то и последващата прехвърлителна сделка няма вещно-транслативен ефект по правилото, че не може да се прехвърлят права, които прехвърлителят не притежава. Ето защо и ответницата Ц. Н. не е станала собственик на имота.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2009г., по тълк.д №1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Той следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. В разглеждания случай въпросите не могат самостоятелно да предпоставят допускане на касационно обжалване. Първият, касаещ задължението на въззивния съд в рамките на очертания пред него спор да обсъди възраженията на страните и събраните доказателства, не е решен в противоречие с цитираната съдебна практика. В изпълнение указанията, дадени с отменителното решение на ВКС, въззивният съд съобразно установената съдебна практика, е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти като е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Обсъдил е графологическата експертиза по реда на чл.157,ал.3 ГПК /отм./ заедно с всички останали доказателства и е посочил какви факти се установяват с нея. В останалата си част въпросът за доказателствата касае обосноваността на обжалвания акт и не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Вторият въпрос относно установяването на договора за заем, не може да бъде преценен като относим и обуславящ изхода на делото. Въззивният съд не е приел, че това правоотношение е ирелевантно и не трябва да бъде установявано, а че то е доказано по делото, което с оглед останалите факти и обстоятелства обосновава приложение разпоредбата на чл.209 ЗЗД.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Въпреки изхода на производството, на ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като няма данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 01.08.2014г. по гр. дело № 11055/2012г. на Софийския градски съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар