Определение №2 от 4.1.2018 по гр. дело №1400/1400 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2

София, 04.01.2018 г.

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври, две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

изслуша докладваното от съдията Първанова
гр. дело № 1400/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. А. Х., [населено място], чрез пълномощника му адвокат Р. И., срещу въззивно решение №5/06.01.2017г. по гр. дело №1415/2016г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която срещу него са уважени предявените от Ц. Н. Х. във втората фаза на делбеното производство искове с правно основание чл.31,ал.2 ЗС вр. чл.346 ГПК.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочи, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Поставят се следните въпроси :1. Когато по силата на бракоразводното решение ползването на съсобственото семейно жилище е предоставено на единия съпруг, следва ли другият да е бил препятстван относно личното ползване за да възникне правото му на обезщетение по чл.31,ал.2 ЗС; 2.С каква давност се погасяват вземанията за обезщетение за ползването по чл.31,ал.2 ЗС ако неползващият бивш съпруг е поканил другия за заплащане на месечен наем; 3.Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото след преценка на относимите доказателства и доводите на страните. Посочени са решения на ВКС с твърдение, че обжалваното им противоречи.
Ответникът по касационната жалба Ц. Н. Х. оспорва жалбата в становище по чл.287, ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.287 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира, че касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която са уважени предявените от Ц. Н. Х. във втората фаза на делбеното производство искове с правно основание чл.31,ал.2 ЗС вр. чл.346 ГПК, относно ползването на съсобствения гараж и движими вещи, е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Това е така, защото цената на тези обективно съединени искове е съответно 2 718,50 лева за ползването на процесния гараж и 1739 лева за ползването на процесните движими вещи, т.е. за всеки от тях е под установения в разпоредбата на чл.280,ал.2 ГПК размер от 5000лева. При това положение касационният контрол е недопустим и не могат да бъдат обсъждани изложените доводи за допускане касационно обжалване на решението.
С останалата част от обжалваното решение е отменено решение № 799/05.08.2016 г. по гр.д. № 7273/2012 г. на Районен съд Стара Загора, в частта с която са отхвърлени предявените от Ц. Х. против Р. Х. претенции по сметки с правно основание чл. 346 ГПК вр. чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сума в размер на 14 293 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване за периода от 15.04.2011 г. – 15.04.2016 г., за 1/2 ид.ч., находящ се в [населено място] /подробно описан/. Постановено е друго, с което Р. Х. е осъден да заплати на Ц. Х. 14 293 лева – обезщетение за лишаване от ползване за периода от 15.04.2011 г. – 15.04.2016 г., за 1/2 ид.ч. от същия апартамент Въззивният съд е констатирал, че като необжалвано пъровинстанционното решение, постановено във втората фаза на съдебна делба в частта, с която делбените имоти – апартамен и гараж и движими вещи са поставени в дялове на съделителите и е определена сума за уравнение на дяловете, е влязло в сила, както и в частта си, с която е отхвърлена претенцията по сметки с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС вр. чл. 346 ГПК предявена от Р. Х. за присъждане обезщетение за лишаване от ползване на делбените имоти за периода 04.12.2008 г. -17.01.2009 г. След анализ на приетите по делото доказателства въззивният съд е установил, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с влязло в сила на 11.12.2008г. съдебно решение решение по гр.д. 842/2008 г. След прекратяване на брака апартаментът останал съсобственост между страните, като с бракоразводното решение бил предоставен за ползване на Р. Х.. По делото не се твърди наличие на обстоятелство, което да е прекратило преди това ползването, предоставено с бракоразводното решение. След като ползването на процесния съсобствен жилищен имот е предоставено по силата на съдебното решение на един от бившите съпрузи -ответника, то от влизането му в сила същият дължи обезщетение на ищцата за ползването на нейната идеална част от общата вещ в размер на средномесечния пазарен наем. Бракоразводното решение е задължително за страните и ги задължава да се съобразят с него. Когато съсобственият имот е и семейно жилище, което с прекратяване на брака е предоставено на единия от бившите съпрузи за ползване след развода, между него и другия съсобственик възникват отношения, сходни на наемните, без да се дължи наем за ползваната жилищна площ от ненавършилите пълнолетие деца. Така възприетото тълкуване на чл. 107 СК от 1985 г. /отм/. е изрично регламентираното в чл. 57, ал. 2 СК/2009 г./. Не е необходимо ответникът по делото да е ползвал лично имота, за да възникне правото на ищцата на обезщетение. Размерът на обезщетението е средномесечния пазарен наем, считано от датата на влизане в сила на бракоразводното решение, без да е нужно ответникът да е ползвал фактически вещта, нито ползването да е било за лични нужди, не е нужно също и да му е отправяна и покана по смисъла на чл.31, ал. 1 ЗС. С предоставяне цялото жилище за ползване на съпруга, се ограничават правата на другия съсобственик – бившата съпруга, което е форма на лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС. В полза на съпруга, комуто е предоставено правото на ползване върху жилището възниква облигационно право на ползване, което няма вещен характер. То обаче не е безвъзмездно, доколкото другият съсобственик, встъпва в правоотношението по необходимост и против волята си поради ограничаването на правата му за срока на ползване. Обстоятелството дали правоимащият съпруг е могъл лично и реално да ползва имота съобразно частта си е ирелевантно. Следователно от датата на влизане в сила на решението по бракоразводното дело ответникът дължи обезщетение на ищцата. Претенцията е за периода 18.01.2009 г. – 15.04.2016 г. Съгласно техническата експертиза, средният пазарен наем за периода 18.01.2009 г. – 15.04.2014 г. за припадащата се на ищцата 1/2 ид.ч от процесния апартамент е 19 923 лв. По възражението възражението за изтекла погасителна давност, релевирано от ответника, въззивният съд е приел, че приложима е петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, а не тригодишната давност по чл. 111, б. „в“, пр. 1 ЗЗД, тъй като вземането за обезщетение не е за периодично плащане. Оттук възражението е частично основателно, вземането на ищцата е погасено по давност за периода от 18.01.2009 г. до 15.04.2011 г. или за сумата от 5530 лв. При това положение ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата 14 293 лв. – обезщетение за ползването за периода 15.04.2011 г. – 15.04.2016 г.
Не следва да се допуска касационно обжалване в посочената обжалвана част, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1,т.1 ит.3 ГПК. Съобразно ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС касаторът е длъжен да посочи конкретния правен въпрос от значение за изхода на делото, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Този въпрос определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане и следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение.Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. В разглеждания случай изложеното в приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не може да обуслови приложение на някое от сочените основания на чл.280,ал.1 ГПК. Това е така, защото поставените въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС и не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По първия въпрос не е налице противоречие с приетото в посоченото решение № 74/2015г. по гр.д.№4695/14г., ВКС, ІІ г.о. То е неотносимо. С него по реда на чл.290 ГПК е прието, че обезщетение по чл.31,ал.2 ЗС се дължи както когато съсобственикът или член на неговото семейство непосредствено си служи с вещта, така и когато той не ползва лично, но препятства другия съсобственик да си служи с вещта, а също и когато е допуснал трето лице да ползва имота безвъзмездно. В случая решаващите изводи в обжалваното решение са, че когато съсобственият имот е и семейно жилище, което е предоставено на единия от бившите съпрузи за ползване с бракоразводното решение, между него и другия съсобственик възникват отношения, сходни на наемните. Размерът на обезщетението е средномесечния пазарен наем, считано от датата на влизане в сила на бракоразводното решение, без да е нужно ответникът да е ползвал фактически вещта, нито ползването да е било за лични нужди. С предоставяне цялото жилище за ползване на съпруга, се ограничават правата на другия съсобственик – бившата съпруга, което е форма на лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС. Решението е в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл.290 ГПК – напр.решение № 133/2013г. по гр.д.№535/2012г., ІVг.о. По втория въпрос за погасителната давност относно вземането за обезщетение по чл.31,ал.2 ЗС, е налице практика на ВКС, която е съобразена в обжалваното решение, поради което не е налице соченото основание на чл.2809,ал.1,т.3 ГПК. Така с посоченото от касатора решение № 74/2015г. по гр.д.№4695/2014г, ІІг.о., както и с решение 240/2011г. по гр.д.№1390/2010г., ІІІг.о., постановено по реда на чл.290 ГПК е прието, че вземането за обезщетение по чл.31,ал.2 ЗС е предвидено като компенсация срещу изключителното ползване на съсобствената вещ от единия съсобственик и не е за вземане за периодично плащане, поради което се погасява с общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. Обезщетението се изчислява на база пазарната наемна цена, но не представлява задължение за наем или за периодично плащане по смисъла на чл.111,б „а” ЗЗД. Третият въпрос относно задължението на въззивния съд да извърши преценка на относимите доказателства и доводите и възраженията на страните при формиране на решаващите си изводи, касае въззивното решение в частта, с която е присъдено обезщетение за ползването на процесния гараж и с оглед приетото по-горе, че цената на този иск е под изискуемия в чл.280,ал.2 ГПК минимум – 5000 лева, то този въпрос и изложените доводи за допускане касационно обжалване не могат да бъдат обсъждани.
По изложените причини следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски в размер на общо 1100 лева, съгласно приложените доказателства.
С оглед горните съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.

О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба на Р. А. Х., [населено място], срещу въззивно решение №5/06.01.2017г. по гр. дело №1415/2016г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която срещу него са уважени предявените от Ц. Н. Х. във втората фаза на делбеното производство искове с правно основание чл.31,ал.2 ЗС вр. чл.346 ГПК за заплащане обезщетение за ползване на недвижим имот – гараж и на процесните движими вещи.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Р. А. Х., [населено място], да заплати на Ц. Н. Х. разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 1100 лева.
Определението в частта, с която се оставя без разглеждане касационната жалба, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението. В останалата част определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар