12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№236
С., 06.06.2014 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 3250 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. М. И., чрез пълномощника му адвокат Е. М., на Л. В. С., чрез пълномощника й адвокат Р.К. и на В. И. С. и Л. Л. С., чрез пълномощника им адвокат М. Ч., против решение № 157 от 16.01.2014 г., постановено по гр.д. № 207 по описа за 2013 г. на Апелативен съд-Б., с което е потвърдено решение № 29 от 12.03.2012 г. по гр.д. № 489/2011 г. на Окръжен съд Бургас, с което е уважен предявения от Д. М. И. против Л. В. С., В. И. С. и Л. Л. С. иск за собственост поради трансформация на лични средства за 60724/99956 ид.ч. от четириетажна жилищна сграда със смесено предназначение в [населено място] с идентификатор 67800.502.365.1, построена въз основа на отстъпено право на строеж от Община-С. на 27.05.1998 г. и същото решение е отменено в останалата част, като вместо него е постановено друго за отхвърляне на иска над 60724/99956 ид.ч.
В. решение е постановено по иск с правно основание чл.21, ал.2 СК-отм., основан на твърденията, че Л. С., бивша съпруга на ищеца Д. И. и ответниците В. и Л. С. сключили договор за замяна на ? ид.ч. от процесния имот, който е изключителна собсвеност на ищеца поради трансформация на вложени лични негови средства, придобити по дарение от родителите му за построяването на сградата през 1999 г. и след като с решение № 156/08.07.2013 г, постановено по гр.д. № 1073/2012 г . по описа на ІІІ г.о на ВКС е отменено предходно въззивно решение и са дадени указания, че е необходимо да бъде назначено вещо лице по реда на чл.195, ал.1 ГПК, което да установи придобивната стойност на процесния имот и стойността на вложените лични средства, за да се извърши преценка за наличието на предпоставките на чл.21, ал.2 СК.
Съдът е приел, че бракът между страните е сключен през 1995 г. и е прекратен с развод през 2008 г. Съпрузите са придобили правото на строеж през 1998 г., като определената цена от 1 960 750 лв. е внесена на 27.05.1998 г., строежът е извършен по стопански начин, а довършителните работи – по договори за възлагане на СМР. Счетено е за установено, че сградата е строена на два етапа – първоначално от средата на 1998 г. до края на 1999 г. строителството е осъществено до последна плоча, видно от констативен акт от 14.09.1999 г. на РДНСК – Б., след което строителството е спряно, поради установени административни нарушения и след като е допуснато узаконяване на построеното, е продължило от 2005 г. до м. септември 2006 г., когато според вещото лице са изтекли договорените срокове по договорите за възлагане на довършителните работи, като във вторият етап са извършени покривът на сградата и довършителните работи. При тези изводи е прието за недокано оспореното от ответницата твърдения, че сградата е завършена през 1999 г., тъй като към момента на спиране на строителството е била без покрив.
Съдът е изложил съображение, че правата на съсобствениците – бивши съпрузи, се определят към момента на придобиване на вещното право по съответния юридически способ, а в случая имотът е придобит по оригинерен способ – чрез построяване по стопански начин на сградата, въз основа на придобито право на строеж върху терена, поради което от значение е моментът на завършване на сградата до груб строеж, тъй като оттогава възниква самостоятелен обект на правото на собственост от упражняване на вещното право на строеж. Прието е, че сградата е завършена до покрив най – рано след м. януари 2005 г., когато е узаконен строежа и не по-късно от края на същата година, тъй като с представените договори от м. януари и март 2006 г. се установява, че в строежа вече са могли да се изпълняват довършителните работи, а св. И. дава показания, че покривът е правен, когато е теглен кредит, което по време е м. декември 2005 г., както и че не е доказано оспорването на ответната страна, че завършването до покрив е станало едновременно с довършителните работи, тъй като според вещото лице представените договори от 2006 г. не включват възлагане за построяване на покрив, като експертното становище съотвества на показания на свидетелите В., И. и М., че покривът е строен от майстори от [населено място], роднини и приятели на страните и дървен материал е доставен от С. през м. януари 2004 г., т.е. изграждането е по стопански начин, а не по възлагане, което прави достоверен изводът, че покривът не е включен в представените договори от 2006 г. Отделно от това е счетено, че този извод следва и от общоприетото значение на понятието довършителни работи, в което се включват дейности по вътрешна и външна изолация, изграждане на инсталации, декоративни настилки, архитектурно оформление и др., но не и направа на покрив, който е част от грубия строеж, поради което е неоснователно искането на ответната страна в общата придобивна стойност да бъдат включени всички направени разходи след построяването на сградата до груб строеж.
Прието е, че общата придобивна стойност в случая се формира от стойността на построеното до 1999 г. и стойността на покрива, когато е завършена сградата до степен груб строеж и е възникнала като обект на право на собственост и не могат да бъдат включени всички последващи разходи, които макар и направени от страните по време на брака им само увеличават стойността й, но не представляват разходи за придобиването й, като съгласно трайно установената съдебна практика правата на съсобствениците – бивши съпрузи, се определят към момента на придобиване на вещното право по съответния юридически способ, а понесените след това разходи от единия от тях или от двамата със средства от извънбрачен произход или със заемни средства не променя частите им на съсобственост, но поражда облигационни задължения, която е възприета и различни състави на ВКС, включително и по чл. 290 ГПК. /Решение № 799 от 20.XI.1992 г. по гр. д. № 533/92 г., I г. о, Решение № 463 от 26.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4625/2007 г., IV г. о, Решение № 508 от 12.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1150/2009 г., II г. о.,
Съдът е възприел експертното заключение и мотивирания в него подход и е приел, че общата придобивна стойност на сградата към момента на осъществяване на грубия строеж е 73 940.36 лв./стойност на построеното към 1999 г./, увеличена с разхода за покрива от 26 016 лв. /л.7 от допълнителното заключение – цена от 43.19 лв. на 602.37 кв.м. бруто площ/ или 99 956 лв.
Обсъдени са доказателствата за произхода на средствата по построяването, като е отчетено, че ищецът твърди тези средства да са вложени пряко от неговия баща, който сам със свои средства закупувал материалите и заплащал на работниците. Съобразено е, че за доказване на това обстоятелство, освен разпитаните свидетели, е представена тетрадката, в която бащата на ищеца е водил отчетност на вложените от самия него средства. С помощта на графологическа експертиза е установено, че записванията са направени от бащата на ищеца. По време, записванията могат да бъдат отнесени към процеса на строителството, тъй като бащата М. И. е починал на 16.02.2002 г., т.е. много преди развода на страните и завеждане на настоящото дело, за да съществува съмнение, че тетрадката е съставена за нуждите на настоящия процес. На основание чл. 181 ГПК е прието, че представения частен писмен документ има достоверна дата най-късно към 2002 г., когато е починал съставителят. С установеното от посочения документ и обстоятелствого, за което свидетелстват в показанията си разпитаните свидетели, а именно желанието на бащата да построи две къщи за двамата си сина и свързаното с това отбелязване на разходите по тетрадката винаги за двете къщи едновременно, е мотивиран извода, че вложените средства са именно на бащата на ищеца, като е отчетено, че не се спори, че в парцела са построени две самостоятелни жилищни сгради „на калкан“, като едната е процесната, а другата е на брата на ищеца. Все в тази посока е обстоятелството, че във връзка с придобиването на правото на строеж, той е направил дарение на [община], който разход е и първото записване по тетрадката, а и свидетелите В., К. и И. потвърждават, че бащата е желаел именно построяването от него на двете къщи за синовете му, той е давал парите, както за материалите, така и за труд на работниците, а и св.Д., в показанията си свидетелства за това, как бащата лично е търсил сума около 10 000 щ.д. от друг свой познат, т.е. бил е склонен да взема заеми, за да продължи строителството, когато наличните му средства са били недостатъчни. Въз основа на посочения анализ е направен извод, че бащата на ищеца със свои средства, за които е водел отчетност, доколкото са му били възможностите и разбирането, е извършвал строителството на сградата, до спирането на строежа от административните органи през 1999 г. Въз основа на експертното заключение е прието, че дарените средства чрез влагане в строителството по време на първия етап – 1998-1999г. са общо в размер на – 54 836 лв., както и, че част от закупен от него дървен материал е вложен за построяване на покрива, който материал е оценен на ? от необходимото количество или 5 888 лв., поради което за втория етап може да бъде призната като средства от извънбрачен произход само тази сума, тъй като другите разходи, признати от вещото лице не са относими към момента на придобиване, а към довършителните работи. Счетено е за установено общо вложени средства на съпруга с извънбрачен производ в размер на 60 724 лв.
Във връзка с оспорването от ответниците, че така вложените от бащата средства са дарение, както и влагането им като негови собствени средства, са изложени съображения, че всички доказателства сочат, че именно през първия етап е закупено правото на строеж и до края на 1999 г. е изпълнено строителството до последна плоча, без покрив. По оценка на вещото лице строителните разходи възлизат на около 74 000 лв. /деном./, като оспорващата страна не доказва наличието на средства с брачен произход, като твърди само, че през това време и двамата съпрузи са работили, но за краткия период на строителство – около година, са вложени парични средства, каквито не биха могли да бъдат придобити от съпрузи с 4 годишен брак, работещи на сезонна работа – наета каравана за летния сезон за продажба на кафе и закуски, бистро, работа на съпругата като сервитьорка. Съпругът по това време е бил на 30 г., а съпругата на 25 г., т.е. не са имали време да натрупат спестявания от продължителна трудова или стопанска дейност в такъв размер, а и по несъмнен начин е доказано личното им участие в строителството, помощта на приятели и роднини при извършване на строителните работи, но няма доказателства, включително и свидетелски показания, те да са финансирали строителството от собствени средства, придобити от тях по време на брака.
Обсъдено е твърдението на ответницата, че бащата на ищеца само е организирал строителния процес, но съпрузите са давали пари за материали и труд, като е прието, че по делото не се установява да са предавани суми на бащата и той да се е отчитал в какъвто смисъл е наведено твърдение. Въобще не се доказва наличието у младото семейство на парични средства в размер, какъвто да направи съмнителна необходимостта да бъде направено дарението и които да са достатъчни в същото време да бъде изпълнено строителството. Не се доказва и оспорването, че строителството е финансирано със заеми от приятели и роднини. Оказаната финансова помощ от родителите на съпругата косвено потвърждава, че съпрузите не са имали свои средства и са разчитали на помощта на своите родители. Свидетелите, които са възприели непосредствено процеса на изграждане на сградата, безпротиворечиво установяват не само личната активност на бащата, но и финансовото му участие с негови средства. В този смисъл са показанията на св. К., И., Д., В..
Свидетелите и от двете страни потвърждават, че именно бащата на ищеца е бил основно ангажиран със строежа на двете къщи, закупувал е материали и инструменти за строителството, заплащал е на работниците, както за труд, така и за квартирните им разходи, като включително си е водил отчет за разходите за храната им. Това, че записванията в тетрадка са направени общо за двете къщи, опровергава твърдението, че всяко от двете млади семейства е давало средствата, а бащата единствено се е разплащал и съответно отчитал на всеки от тях. Записите на направените разходи следват началните стъпки за покупка на правото на строеж, направата на изкоп, закупуването на основните материали за строителството, като всичко е извършено общо и сметката е водена само от бащата на ищеца, което сочи на записване на собствени разходи. Съдът не е намерил основание за съмнение в достоверността на свидетелските показания, предвид трайно установения национален обичай родителите да строят домове за своите деца, още повече за синовете. Според материалните си възможности бащата е вложил по равно в строежа на двете къщи, това, което е могъл да отдели и което семейството му е спестило. Отчетено е, че той е работил в ресторантьорския бранш, бил е готвач, св.В. го описва като заможен човек, развивал е собствен бизнес като е държал механа до 1998 г., а Св. К., колега на бащата, потвърждава че е имал спестявания в левове и валута. Направен е извод, че тези средства не са могли да покрият целия разход, а и всички свидетели потвърждават, че съпрузите, техните роднини и близки са участвали с личен труд в построяването до покрива, но в настоящия случай това доказва техния принос, без да изключва влагането на извънбрачни средства. Влагането на собствени средства на родител в строежа на имот, който става собственост на сина му и неговата съпруга по силата на презумпцията на чл.19, ал.1 СК /отм./, представлява дарение на пари. Обичайно е дарението от родителите на единия съпруг да е в полза единствено на него. /Решение № 638 от 8.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1832/2009 г., III г. о., ГК,/
Отчетено е, че ответницата, в отговора, не е навела довод за надаряване и на двамата съпрузи, а това е направено във въззивната жалба, но нито пред първата инстанция, нито в настоящия процес, се установява дарственото намерение да е в полза на двамата. Напротив св.В. дава смислено обяснение на водените финансови записки на бащата, който е споделял пред нея, че иска да даде на синовете си по равно. Св. К. заявява, че той е искал да построи къщи на синовете си, не е казал на семействата им. Съпругът който твърди, че дарението от родител на другия съпруг е направено общо, носи доказателствената тежест за установяване на дарственото намерение. При липсата на доказателства в тази насока съдът е приел за недоказано това твърдение.
На основание чл.20, ал.1 СК /отм./, според който вещите и правата върху вещи, придобити по време на брака от единия съпруг по дарение са лична негова собственост, а когато такова имущество бъде вложено за придобиване на вещи и вещни права по време на брака, лично притежание на съпруга е съответна част от придобитото, освен ако тази част е незначителна съгласно чл.21, ал.2 СК/отм./ , е направен извод, че ищецът е придобил съответна на вложените лични негови средства част в собствеността на сградата равна на 60 724/99 956 ид.ч. от цялата жилищна сграда. Не се представят доказателства от страна на ищеца, който носи доказателствената тежест за оборване на презумпцията за съвместен принос, за влагане на лични средства над установения размер, поради което придобитото над този размер е в резултат на съвместен принос на бившите съпрузи, при равенство на дяловете. Съдът е приел за неоснователна тезата на ищеца, че тъй като приносът на ответницата е незначителен, то искът му следва да бъде уважен изцяло, независимо от доказаните лични средства.
Ищецът Д. М. И. атакува въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над 60724/99956 ид.ч. от имота. Счита, че по въпроса „какви критерии следва да приложиложи съдът при преценка за „незначителност” на придобитето с лични средства имущество по смисъла на чл.21, ал.2 СК-отм.?” възивното решение противоречи на практиката на ВКС по решение № 78/20.04.2011 г. по гр.д. № 491/2010 г., ІІІ г.о., тъй като съдът не е извършил конкретна преценка, изхождаща от справедливостта и жизнения стандарт на съпрузите.
Поставеният въпрос е неотносим към изхода на настоящия правен спор, тъй като тълкуването на приложимостта на критерия „незначителност” е в случаите когато се претендира, че част от придобита вещ е лично имущество поради трансформация на лични средства, но не и в случаите, в които, както е в настоящото дело, ищецът не е доказал произход на определени средства, а само цели опровергаване на презумцията на чл.19 СК-отм. по отношение на тях. В този смисъл изводът на Бургаския апелативен съд, че е неоснователна тезата на ищеца, че тъй като приносът на ответницата е незначителен, то искът му следва да бъде уважен изцяло не противоречи на сочената пракитка на ВКС, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване по жалбата на ищеца Д. М. И..
О. Л. В. С. и ответниците В. И. С. и Л. Л. С. обжалват въззивното решение в частта, с която е уважен иска за 60724/99956 ид.ч. от имота. И в двете жалби се поставят процесуалните въпроси: „длъжен ли е съдът да изложи мотиви по приложението на чл.172 ГПК относно свидетелите и на двете страни?”; „Може ли съдът да приложи разпоредбата на чл.172 ГПК само по отношение на една група свидетели и да кредитира показанията на свидетелите на ищеца, без да обсъди евентуалната тяхна заитересованост или дпредубеденост според изискванията на чл.172 ГПК съвкупно с целия доказателствен материал по делото?”; „Длъжен ли е съдът да обсъди всички свидетелски показания и дължи ли произнасяне по преценка показанията и на двете групи свидетели?” По тези въпроси касаторите-ответници считат, че е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по решение № 570/6.11.2009 г. по гр.д. № 4112/2008 г., ІІ г.о. /според което при наличието на съществени противоречия в показанията на двете групи свидетели съдът следва да ги анализира детайлно и във връзка с всички останали доказателства по делото, както и да извърши конкретна преценка на възможната им заинтересованост, за което съдът е длъжен да изложи мотиви/, решение № 65/16.07.2010 г. по гр.д. № 4216/2008 г., ВКС, ІV г.о. /според което във всички случаи съдът трябва да мотивира защо дава или не дава вяра на едни или други свидетели, но не може да игнорира свидетелските показания/ и решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г., ІV г.о. /според което решаващият съд следва да обсъди показанията и на двете групи свидетели, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и до колко с тях се установяват факти от значение за спора, като съдът определя силата, с която страна по делото е доказала фактическите си твърдения, на които основава иска си или защитата срещу него/. Тезата, че противоречието с практиката на ВКС е налице, тъй като съдът е кредитирал единствено и само показанията на свидетелите на ищцовата страна без да изложи мотиви по приложението на чл.172 ГПК за тях и без да обсъди тяхната евентуална заинтересованост, като е дискредитирал показанията на свидетелите на ответната страна без да изложи каквито и да е мотиви за това, не съответства на отразения в решението анализ на доказателствата, въз основа на който е формирана волята на съда. Видно от мотивите към решението съдът е формирал изводите си въз основа на показанията на всички свидетели /и на ищеца, и на ответниците/ за релевантни към спора обстоятелства, от които имат преки впечатления и за факти, за които показанията им съответстват на установеното от писмените доказателства и експертните заключения, като е изложи изрични мотиви защо приема някои от доводите на всяка от страните за недоказани. Следователно въззивното решение съответства на посочената практика на ВКС и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по посочените процесуално правни въпроси.
По същите съображения не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения от В. И. С. и Л. Л. С. процесуален въпрос „Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и следва ли да подложи на самостоятелна преценка събраните пред двете инстанции доказателства и заявените от страните доводи и възражения, и чак след тази преценка да извърши и формира свои собствени фактически и правни изводи относно основателността на предявения иск?”
К. Л. В. С. поставя въпросът: „може ли в общата придобивна стойност на имота да се включи и стойността на действително извършените работи и спрямо тази стойност да се определи обема на правата?”. Счита, че по този въпрос е налице противоречива съдебна практика, тъй като въззивното решение противоречи на решение № 203/5.06.2009 г. по гр.д. № 6297/2007 г. на ВКС, І г.о., за което твърди, че приема, че на оценка подлежат действително извършените работи и спрямо тази стойност следва да се определи обема права. В посоченото решение обаче е прието, че от значение е произхода на вложените средства до момента на построяването на сградата в груб строеж, като е дадено тълкуване, че законът не поставя изискване за вида на покривната конструкция. Поради изложеното не е удостоверена противоречива съдебна практика по този въпрос и не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Във връзка с този материално правен проблем са и въпросите на касаторите В. И. С. и Л. Л. С., а именно: „какво включва придобивната стойност на имота в случаите, когато строителството се извършва по стопански начин и след учредяване право на сроеж?”; „Следва ли в придобивната стойност на имота да се включат всички действително извършени разходи до въвеждането му в състояние, годно за използване и живеене или само разходите до фазата на „груб строеж”?”
По тези въпроси касаторите считат, че е налице противоречива съдебна практика и в подкрепа на тезата си представят решение № 203/5.06.2009 г. по гр.д. № 6297/2007 г. на ВКС, І г.о., но поради изложените вече съображения това решение не удостоверява основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Позовават се и на противоречие с практиката на ВКС по решение № 320/4.07.2012 г. по гр.д. № 71/2012 г., ІV г.о. Тълкуването по това решение е как се формира придобивната стойност на недвижим имот при разглеждане на искове за пълна или частична трансформация на лични средства при придобиване изцяло или отчасти с лично имущество на недвижим имот по време на брака от жилищностроителна кооперация, т.е. в случай когато правото на собственост се придобива с прекратяването на Ж. и издаване на нотариален акт, поради което е неотносимо към настоящия правен спор, при който правото на собственост е придобито по време на брака с осъществяване на грубия строеж на сградата въз основа на притежавано право на строеж, съответно не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Във връзка с доводите си как следва да се определи придобивната стойност на имота касаторите В. И. С. и Л. Л. С. поставят и въпроса „Предвид определението на „груб строеж”, дадено в § 5, т.46 ДР ЗУТ, а именно „сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи”, ако има извършени довършителни работи, те следва ли да се включат в придобивната стойност на имота, спрямо който е спорът по чл.19, ал.2 СК – отм.?”. Въпросът е неотносим, тъй като във въззивното решение е прието, че всички довършителни работи са извършени след изграждането на грубия строеж на процесната сграда.
По тези въпроси се поддържа и противоречива съдебна практика, за удостоверяването на която се представят решения № 75/2.10.2012 г. по гр.д. № 139/2012 г. на Апелативен съд-Б. и решение от 29-04.2011 г. по гр.д. № 11049/2010 г. на Софийски градски съд. Практиката и по двете решения обаче е неотносима към поставените въпроси, свързани с иск по чл.21, ал.2 СК-отм., доколкото с първото решение е разгледан иск за заплащане на подобрения в имот, лична собственост на единия съпруг, а евентуалните облигационни вземания между страните са извън предмета на настоящия спор, а с второто решение се приема за процесуално недопустим иск за трансформация на лични средства, касаещ довършителни работи и подобрения. Следователно и тази съдебна практика не обосновава допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
К. В. И. С. и Л. Л. С. поставят и въпроса: „При данни за личен принос чрез средства, дарени лично на единия съпруг от неговия баща, длъжен ли е бил съдът да изследва наличието на паричните средства на бащата /разполагаемост/, за да могат те реално да бъдат предадени/вложени в строителството?”. Считат, че е налице трайна, еднаква и непротиворечива практика на съдилищата, в която се приема, че във всеки конкретен случай следва да се установява наличността и произхода на вложените парични средства при изграждането на сградата, а не само намерението такива средства да бъдат дарени, израз на която са решение № 279/15.07.2010 г. по гр.д. № 529/2009 г., ВКС, І г.о. /според което липсата на документ, в който да е отразено дарственото намерение, както и доказателства, че определена изтеглена сума е предадена/вложена в имота, води до това, че разпоредбата на чл.21, ал.2 СК е неприложима/; решение № 518/10.11.2010 г. по гр.д. № 707/2010 г. на Окръжен съд-Русе /според което липсата на писмени доказателства за произхода на средствата и при противоречиви свидетелски показания се приема, че имотите са в режим на СИО/; решение от 27.02.2012 г. по гр.д. № 2773/2007 г., на Софийски градски съд /според което не е ясен нито произхода на сумите, които се твърди, че са дарени, нито техния размер, поради което не е доказано дарение в полза на единия от съпрузите/ и решение от 16.04.2013 г. по гр.д. № 638/2013 г. на Софийски градски съд /според което поради недоказването на разполагаемост със средствата, които се твърди, че са дарени, се приема, че дарение изобщо не е извършено, въпреки свидетелските показания в тази насока/. Посочената практика е въз основа анализ на доказателства за твърдени факти, които са различни от тези, поддържани в настоящото производство, спрямо които са и формираните изводи на съда, поради което не е удостоверено основанието по чл.2380, ал.1, т.1, респ.т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Същевременно в атакуваното въззивно решение са изложени мотиви защо се приема, че бащата на ищеца е разполагал с парични средства в размер на 60724 лв. и защо се приема, че ги е дарил при построяването на имота, поради което обосновката на въпроса, че по делото е неизяснен факта бащата на ищеца разполагал ли е със средствата, които се твърди, че са вложени в строителството под формата на дарение, не съответства на данните по делото.
К. В. И. С. и Л. Л. С. поставят и въпросът: „Длъжен ли е въззивният съд при новото разглеждане на делото да се съобрази с указанията, дадени от ВКС в отменителното му решение?”, като считат, че въззивният съд не се е съобразил с тълкуването в отменителното касационно решение, че „не е установена стойността на вложените лични средства в строителството на къщата – нито към датата на завършването й в груб строеж, нито като участие в довършителните работи” и че „лични средства на единия от съпрузите могат да бъдат вложени на всеки етап от строителството и следва да бъдат съобразени на основание чл.23, ал.1 и 2 СК при претенцията за преобразуване на лично имущество”.
Поставеният въпрос отново е неотносим към данните по делото. В отменителното касационно решение изрично е посочено, че правото на собственост в случая е придобито с изграждането на грубия строеж на сградата и именно в тази връзка е и тълкуването, че лични средства могат да бъдат вложени на всеки етап от строителството, доколкото грубият строеж може да бъде реализиран и при вече частично извършени довършителни работи. В този смисъл е и тълкуването на материалния закон в ППВС № 5/1972 г., т.ІІ, а именно, че дали жилището или какъвто и да е друг недвижим имот, движима вещ или право върху вещ са придобити през брака следва да се решава с оглед на момента, в който юридически става придобиването на правото на собственост съобразно общите правила за прехвърлителното действие на съответния придобивен способ. Поради изложеното въпросът за съобразяването от страна на въззивния съд със задължителните указания в отменително касационно решение не може да обоснове допускане до касационно обжалване, нито на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на която хипотеза се позовават касаторите, нито на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие с непротиворечивата практика на ВКС по приложението на чл.294, ал.1, изр.второ ГПК.
С оглед липсата на основание за допускане на касационно обжалване направените от касаторите разноски за настоящото производство следва да останат в тяхна тежест.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 157 от 16.01.2014 г., постановено по гр.д. № 207 по описа за 2013 г. на Апелативен съд-Б..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: