О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 238
София, 08.06.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 22.04.2015 две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 1839/2015 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№132612/11.11.2014г.,подадена от Д. М. С.,чрез пълномощника си адвокат Д. Т. Б., против решение №17342/1010.2014г. на Софийски градски съд,го,ІІ-г въззивен състав,постановено гр.д.№802/2014г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение № І-39-173/27.09.2013г. по гр.д.№14676/2008г. по описа на Софийски районен съд,-го,39 състав за признаване за установено по исковете на Столична Община,гр.София предявени срещу Д. М. С.,Ц. И. Т.,В. А. С. и К. А. С.,че ответниците не са собственици по силата на чл.1,ал.1 от ЗВСОНИ на имот с площ от 1182 кв.м,част от имот с площ 6300кв.м,находящ се в [населено място],район”Н.-В.”,м.”М. махала”,попадащ върху част от имот със стар пл.№9/312кв.м/,част от имот със стар пл.№10/550кв.м/,част от имот със стар пл.№1/100кв.м/ и част от бивша улица/220кв.м/ от кв.277 по регулационния план на м.”М. махала”,одобрен със Заповед №666/12.12.1961г.,а по действашия регулационния план,съставляващ реализирано междублоково пространство в[жк],при описани в решението граници.
В касационната жалба се правят оплаквания,че обжалваното въззивно решение е недопустимо и се иска неговото обезсилване,респективно че същото е неправилно,като се иска неговата отмяна.
Ответникът по касационната жалба Столична Община-район Надежда,чрез пълномощника си адвокат Я. В.,в депозирания писмен отговор на жалбата,счита че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и моли същото да не се допуска,а по същество счита жалбата за неоснователна.
С решаващите си мотиви,след като е взел предвид разпоредбата на чл. 269 изр. 2 ГПК,въззивният съд е констатирал,че жалбата на ответниците е изцяло бланкетна,като с нея не се сочи какво конкретно нарушение на материалноправни разпоредби на закона ответниците считат да е било допуснато от районния съдия, нито се сочи в какво се изразява конкретното недоволство на тези страни при преценката на събраните по делото доказателства – напротив, тъкмо обратното, заявява се изрично, че съображения относно пороците на решението и евентуални нови искания по доказателствата ще сочат при разглеждане на делото в допълнително определен от съда срок, включително няма оплаквания за необсъждане на доказателства, игнориране на такива, обсъждане на недопустими, неотносими доказателства или друго, единственото оплакване, което евентуално би могло да се извлече от така формулираното съдържание на въззивната жалба, е в аспект изразяване на недоволство и несподеляне от убеждението на съда, обективирано с процесното решение. Съдът е посочил,че не е задлъжен да указва на ответниците – въззивници – да посочат в какво се състои порочността на решението, затова, защото законът не го изисква, аргумент от разпоредбата на чл. 262 ал. 1 ГПК,а с изтичане на срока за обжалване, се е преклудирала възможността на ответниците да сочат пороци на решението.Съдът е отбелязъл,че след като се иска отмяна на решението бланкетно, то въззивната проверка следва да се ограничи до посочените въпроси, за които въззивната съдебна инстанция следва да следи служебно, при която служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и е допустимо в обжалваната част, тъй като обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно, предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната част не се установяват и нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, /такива не се и твърдят с жалбата/, поради което първоинстанционното съдебно решение е и допустимо – на ответниците е дадена възможност за становище по исковете и е съставен доклад по реда на чл. 146 ГПК, с което съдът е предоставил равни възможности на страните за участие в исковото производство и е постановил съдебно решение по същество.Съдът е приел,че обжалваното първоинстанционното съдебно решение е правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, и по останалите въпроси въззивният съд е препратил към мотивите на СРС, с оглед предоставената му от законодателя правна възможност, регламентирана за това с разпоредбата на чл. 272 ГПК.Във връзка с доводите, в представените писмени бележки от пълномощника на въззивниците адвокат Б.,съдът е приел,че не е налице основание да приложи исканото от последния обезсилване на решението като недопустимо, с прекратяване на делото по смисъла на чл. 270 ал. 3 пр. 1 ГПК. По извършената проверка по чл. 269 ГПК, съдът е стигнал до извода, че решението е валидно и допустимо постановено,тъй като ищецът-Столична община оспорва ответниците да се легитимират като собственици на имота на основание заповед на областен управител на област София за нареждане отписването му от актови книги въз основа на ЗВСОНИ и твърди да е в спор с тях относно собствеността на недвижимия имот, в тежест на ответниците е доказване при условия на пълно такова собствеността си на посоченото основание- пълна реализация на сложен фактически състав на реституция по специалния реституционен закон,поради което е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,касаторът заявява,че са налице хипотезите по член 280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК,след което в първата му част/т.1/ излага изключително касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК/чието съдържание изрично е цитирано от касатора,във връзка с оставянето на искането му за допускане на допълнителна експертиза без уважение,прави оплаквания срещу изслушаната такава по делото,неизследване от съда на административната процедура по реституцията на закона и заключава,че постановеното решение е неправилно.
В точка втора от изложението си,касаторът твърди/цитирам/:
„2.Съдът се е произнесъл по един недопустим иск,поради което обжалваното решение следва да се обезсили и производството се прекрати”,като се излагат доводи за липса на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск в конкретния случай,защото може да се предяви осъдтилен иск,както че е постановено по нередовна искова молба/във връзка с упълномощването от кмета на СО/ и едва в заключителната част от изложението си касаторът посочва,че/цитирам/:
„С оглед гореизложеното считам,че въззивния съд се е произнесъл по съществени процесуалноправни въпроси,като ги е разрешил в нарушение на практиката на ВКС,а именно:
1.Приел е за разглеждане правен спор при липса на правен интерес у ищеца от воденото на отрицателен установителен иск,тъй като същият може да защити правата си по пътя на осъдителния иск.Имота,чиято собственост се оспорва е във владение на ответника,поради което ищецът няма правен интерес за установяване правото на собственост,защото може да предяви осъдителен иск.Като възражението за недопустимост е направено още с отговора на искова молба,като по него съдът така и не е взел становище,в.т.ч. и в мотивите на решението.
2.В нарушение на чл.129 ал.3 ГПК след като е оставил неколкократно исковата молба оставена без движение и същата не е поправена в определения от съда срок,той не е прекратил производството.
Съдът се е произнесъл и по друг съществен процесуалноправен въпрос,който е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото,а именно член 195 от ГПК относно приложението на служебното начало при решаване на въпроса за необходимостта,както и назначаването на съдебна експертиза по инициатива на съда,а именно:
1.Длъжен ли е съдът,който е преценил по искане на една от страните да назначи вещо лице,за изясняване на някои възникнали по делото въпроси и по които са необходими специални знания и по които същото е заявило,че по една или друга причина не може да даде отговор,на основание член 195 ал.2 от ГПК да назначи повече вещи лица?
2.Длъжен ли е въззивният съд,въпреки че с въззивната жалба не е поискано назначаване на разширена,респ. повторна експертиза в този случай,по своя инициатива да назначи такава?”
В първата група формулирани от касатора правни въпроси,цитирани по-горе, по посочения в точка 1 от същото, именно: относно липсата на правен интерес за ищеца,обуславящ постановяване на недопустимо решение,касаторът се позовава на съдебна практика на ВС,поставена по реда на ГПК/отм/,която не е част от задължителната практика на ВКС и не може да обуслови хипотезата на сочената от касатора разпоредба на член 280,ал.1,т.1 ГПК.Налице е задължителна практика на ВКС по този въпрос,обективирана в Тълкувателно решение №9/2012г. на ОСГТК на ВКС,според която правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато:ищецът притежава самостоятелно право,което се оспорва/която хипотеза е налице в настоящия случай/,позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права,ако отрече правата на ответника,като в производството по този иск ищецът доказва фактите,от които произтича правният му интерес,а ответникът-фактите ,от които произтича правото му и при липса на правен интерес производството се прекратява.С точка втора от горепосоченото тълкувателно решение се приема,че правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права е налице и когато ищцът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за това право.
Касационният съд намира,че така поставения въпрос,разрешен с обжалваното въззивно решение е в съответствие с горепосочената задължителна практика на ВКС,поради което същото е валидно и допустимо и не е налице хипотезата на член 280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Следващият от формулираните правни въпроси-в точка две,свързан с твърдения за нередовна искова молба,всъщност е свързан с изложените в началото на изложението на касатора касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,които са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по член 280,ал.1 ГПК.
По отношение на втората група формулирани от касатора въпроси,свързани с разпоредбата на член 195 ГПК,във връзка с които въпроси касаторът се позовава на хипотезата на член 280,ал.1,т.3 ГПК,касационният съд намира,че същата не е налице.Напротив,тези въпроси,поставени от касатора по-скоро са свързани със възможностите и задълженията на въззивния съд,по който въпрос е налице задължителна практика на ВКС с постановеното по точка 3 на Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и приетото с обжалваното въззивно решение не е в противоречие с тази съдебна практика.
С оглед изложеното касационният съд намира,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С отговора на касационната жалба,ответникът по същата Столична община-район Надежда, е поискано да се присъдят направените по делото разноски за настоящата касационна инстанция на основание член 78,ал.3 ГПК.Касационият съд счита,че разноски на ответника по жалбата не следва да се присъждат,тъй като липсват приложени с отговора доказателства,че такива реално са сторени.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №17342/10.10.2014г.на Софийски градски съд,гражданско отделение,ІІ-г въззивен състав,,постановено по гр.д.№802/2015г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: