Определение №267 от 14.6.2017 по гр. дело №60356/60356 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 267

София, 14.06.2017 г.

Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение в закрито заседание на осми март, две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

изслуша докладваното от съдия Първанова т. д. № 60356 по описа за 2016г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. А. П., действащ като [фирма], [населено място], чрез процесуалните му представители адвокат Р. О., срещу въззивно решение № 971/12.05.2016г. по т.д. № 180/2016г. на Апелативен съд – София в частта, с която е осъден да заплати на СУ „С.К. О.”, [населено място], 50 000 лева – обезщетение за ползване на недвижим имот, находящ се в [населено място], – студентски стол № 25 и прилежащия към същия терен.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано – касационни основания по чл.281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т.1 ГПК по обуславящите изхода на делото въпроси : възможна ли е промяна на правната квалификация на иска и на обстоятелствата по иска от въззивната инстанция /от чл.361, ал.1 и чл.59 ЗЗД в чл.236,ал.2 ЗЗД / без да е направено оплакване във въззивната жалба; възможно ли е при промяна в правната квалификация и при промяна в обстоятелствата по иска, въззивната инстанция да процедира без да извърши нов доклад по делото; действителен ли е ненаименован договор, имащ характеристиките на договор за наем при наличие забраната на чл.16,ал.2 ЗДС за едновременно отдаване под наем и преустройство на имота и следва ли се обезщетение по този договор за наем; при възражение за прихващане подобрителят има ли вземане към субекта, който управлява имота и който претендира от свое име последиците от лишеното ползване. По първия, втория и четвъртия въпрос се поддържа противоречие с ТР №1/2013г., ОСГТК, ВКС, по третия – с решение №6/2011г., по гр.д.№ 833/2009г., ВКС, ІV г.о.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор от насрещната страна – СУ”С.К. О.”, [населено място], с който се оспорва касационната жалба. Поддържа се, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение в обжалваната част е отменено решение № 1558/2015г. по т.д. №1359/2013 г. на Софийския градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от СУ”Св.К. О.” срещу [фирма] иск за присъждане на 50000 лева – обезщетение за ползване на недвижим имот за период 21.06.2012г. – 03.09.2012г. и е постановено друго, с което искът е уважен.
Въззивният съд е приел, че на 11.11.2003г. страните по делото са сключили договор за съвместна дейност за изграждане на Университетски комплекс с основни насоки на дейност: организиране на „бързо хранене за студенти”, преподаватели и служители; популяризиране на български постижения в областта на литературата, художествените занаяти , музика; предоставяне възможност за закупуване на качествени стоки, изделия и продукти на хранително-вкусовата промишленост; възстановяване и цялостно архитектурно обновление на интериор и екстериор на сградата на бившия стол № 25 за запазване на сградата. Съгласно чл.3 университетът е поел задължение да предостави за изграждането на комплекса и реализиране на услугите по договора процесния недвижим имот по АДПС № 03301. Търговецът е поел задължение да използва имота за изграждане на университетския комплекс в изпълнение целите на договора като осигури цялостно финансиране на проектирането, реконструкцията, ремонта, обзавеждането и рекламата, както и да извърши конкретни СМР.Търговецът се е задължил да отчислява в полза на университето 30% от чистата печалба, но не по-малко от 5000 лева месечно. Срокът на договора е 3 години от въвеждане на обекта в експлоатация като след изтичането му е предвидено автоматичното му продължаване за още 3 години при липса на писмено възражение на някоя от страните. С анекс от 20.06.2007г. е постигнато съгласие за изменение на месечните отчисления в полза на университета в размер на 25 000 лева и срокът на договора е удължен с 5 години. С писмо от 25.07.2012г. университетът е отправил покана до едноличния търговец за заплащане на дължими суми с оглед изтичане срока на споразумението.
Въззивният съд е приел, че сключеният между страните договор е ненаименован с характеристиките на договор за наем и на договор за изработка, а не договор за гражданско дружество, в какъвто смисъл са изводите на първоинстанционния съд.Претенцията на ищеца е за заплащане в качеството му на наемател на наемни вноски за времето на действие на договора до 20.06.2012г. и за 50 000 лева обезщетение за ползване без правно основание за период 21.06.2012г. – 03.09.2012г. С предоставянето на управлението на имота, публичното тяло, което упражнява правото на държавна собственост, е процесуален субституент на държавата във формата на процесуална суброгация като може да брана това право чрез иск, както и да претендира от свое име последиците от лишаването му от ползване на имота.Доколкото имотът – публична държавна собственост, е предоставен за ползване на университета и съгласно чл.2,ал.2, т.2 и чл.68 ЗДС вр.чл.89,ал.2 ЗВО, университетът има активна легитимация по иска. Договорът от 11.11.2003г. е породил правно действие, тъй като не е сключен в противоречие с чл.16,ал.1 ЗДС в редакцията към момента на сключването му, а попада в предвиденото в ал.2 изключение, съгласно което имоти – публична държавна собственост могат да бъдат отдавани под наем по изключение за срок от три години, при условие, че се използват по предназначението им и не се препятства осъществяване на дейностите, за които са предоставени. Анексът от 2007г. обаче противоречи на действащата към сключването му редакция на чл.16,ал.2 и ал.5 ЗДС и чл.16а ЗДС, тъй като според тези разпоредби отделни имоти публична държавна собственост могат да се отдават под наем по реда на чл.19,ал.1 ЗДС за максимален срок от 5 години от министъра, ръководителя на друго ведомство или областния управител, на когото имотът е предоставен за управление, чрез търг и по ред, определен с ППЗДС. В случая тази процедура не е спазена, поради което това споразумение е нищожно поради противоречие с императивна правна норма. По правната квалификация на иска за заплащане на 50 000 лева за ползването без основание на имота, въззивният съд е приел, че съдът не е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация и следва да даде такава въз основа на изложените фактически основания и петитум, които в случая сочат на иск с правно основание чл.236,ал.2 ЗЗД.Установено е, че действието на валидно сключения от 2003г. договор за наем между страните е прекратено с изтичане на уговорения срок – през 2007г.Наемателят е продължил държането на имота въпреки противопоставянето на наемодателя до 03.09.2012г., когато го е предал на последния.Той дължи обезщетение за ползване на наетия имот за периода 21.06.2012г. – 03.09.2012г., чийто размер е установен от заключението на СТЕ.
Настоящият състав на ВКС, II, г.о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2010г. по тълк.д. №1/2009г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, както и да е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая касационно обжалване не може да бъде допуснато по първия и втория процесуални въпроси, касаещи правната квалификация на иска, в сочената хипотеза на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като не е налице противоречие с ТР №1/2013г. ОСГТК, ВКС. Според последното, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределянето на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират доказателства. /чл.146,ал.1 и ал.2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнение на основната функция на доклада – обезпечаване правилността на изводите относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия материален закон /чл.5 ГПК/. В разглеждания случай въззивният съд е съобразил цитираното ТР и е квалифицирал иска съгласно твърденията в обстоятелствената част на исковата молба и заявения петитум. Касаторът не сочи процесуални пропуски по отношение разпределяне доказателствената тежест съобразно дадената нова правна квалификация, вследствие на което да не е успял да ангажира относими доказателства. При това положение не е налице произнасяне в противоречие с посочената практика на ВКС. Третият въпрос касае съществото на спора и не може да се прецени като относим и да обуслови допускане касационно обжалване на решението. Това е така, защото е прието, че договорът от 2003г. е действителен – не е сключен в противоречие с чл.16,ал.1 ЗДС, но е прекратен поради изтичане на срока, а споразумението от 2007г. противоречи на действащата към сключването му редакция на чл.16,ал.2 и ал.5 ЗДС и чл.16а ЗДС, тъй като не е спазена процедурата на чл.19,ал.1 ЗДС, поради което е нищожно. Ето защо и приложената от касатора съдебна практика по така поставения ирелевантен въпрос не следва да бъде обсъждана.Последният въпрос – при възражение за прихващане подобрителят има ли вземане към субекта, който управлява имота и който претендира от свое име последиците от лишеното ползване, също е неотносим. Той не е включен в предмета на въззивното производство, по него въззивният съд не се е произнасял, поради което и не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението.
Въпреки изхода на настоящото производство на насрещната страна по касационната жалба не следва да се присъждат разноски, тъй като такива не са поискани и не са представени доказателства за извършването им.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 971/12.05.2016г. по т.д. № 180/2016г. на Апелативен съд – София в обжалваната част.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар