Определение №269 от 16.6.2014 по гр. дело №3417/3417 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

4

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№269

[населено място], 16.06.2014 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Стоев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева

като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 3417 по описа за 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1206 от 24.02.2014г. по гр.д. № 3137/2009г. на Софийски градски съд, ІV-в състав, с което: 1/е оставено в сила решение от 04.02.2009г. по гр.д. №19256/2007г. на Софийски районен съд, 35 състав, за признаване за установено по отношение на В. Д. Ч., А. С. Ч. и С. В. Ч., че И. Д. Ч. и Д. И. Ч. са собственици на основание реализирано право на строеж на 1/2 ид.ч. от сутеренен етаж от къща, обозначен на скица на вещо лице, съставляваща неразделна част от решението, състоящ се от склад с площ 9,20 кв.м., вътрешен гараж с площ 49 кв.м., перално помещение със светла площ 15,30 кв.м., стълбищна площадка с площ 5,50 кв. и коридор с площ 4,50 кв.м., находящи се в дворно място в [населено място], а [улица], съставляващо УПИ Х-185 от кв.197 по плана на м. „П.-Редута” с площ 328 кв.м.; 2/ са осъдени ответниците В. Д. Ч., А. С. Ч. и С. В. Ч. да предадат на И. Д. Ч. и Д. И. Ч. на основание чл. 108 ЗС владението върху описания имот.
Касационната жалба е подадена от В. Д. Ч., А. С. Ч. и С. В. Ч. чрез пълномощника адв. И.. Поддържат се доводи за нищожност и за недопустимост на решението. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат и трите хипотези на чл. 280, ал.1,т.1 – 3 ГПК.

Ответниците И. Д. Ч. и Д. И. Ч. чрез пълномощника си адв. С. излагат мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по предявен първоначално установителен иск за собственост досежно 1/2 ид.ч. от сутеренен етаж на жилищна сграда. В хода на въззивното производство, което се развива по реда на отменения ГПК, е допуснато изменение на иска от установителен в осъдителен иск за собственост. Изменението е извършено след като Върховният касационен съд, І г.о., с определение по ч.гр.д. № 163/2010г. е обезсилил определение на Софийски градски съд за прекратяване на производството поради липса на правен интерес и е дал указания за изясняване на въпроса за фактическата власт върху имота и за проверка възможността за преминаване от установителен към осъдителен иск /в определението погрешно е цитирана нормата на чл. 214, ал.1 от действащия ГПК, при все, че производството пред въззивната инстанция се развива по отменения ГПК/.
Установено е, че с нотариален акт от 1968г. Н. К. Ч. е отстъпила на синовете си В. Д. Ч. и И. Д. Ч. правото на строеж върху собственото й дворно място на [улица] [населено място] за изграждане на двуетажна масивна сграда, застроена на 90 кв.м., като първият етаж бъде построен от В. Ч., а втория – от И. Ч.. Към момента на сделката И. Ч. е бил в брак с Д. Ч.. Бракът на В. Ч. с А. Ч. е сключен по-късно – през 1980г. През 1993г. В. и А. Ч. са продали на сина си С. Ч. дворното място заедно с целия сутеренен етаж с площ 120 кв.м., състоящ се от две складови помещения, котелно и гараж; втори гараж с площ 20 кв.м.; целия трети етаж с площ 120 кв.м. и галерията над трети етаж с площ 52 кв.м. През 2007г. И. Ч. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост върху втория етаж от сградата с площ 117,30 кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж.
Предявено е от страна на ответниците В. и А. Ч. възражение за придобиване по давност на сутеренния етаж в периода от 1980г. до 1992г. Приетите технически експертизи сочат, че през 1968г. е одобрен архитектурен проект за основната сграда, а през 1992г. за пристройка и изменение на предназначението на част от помещенията. Вещото лице описва помещенията в сутерена – склад, перално помещение, котелно помещение, гараж, коридор. Достъпът до този етаж се осъществява през стълбищната клетка. По първоначалния проект помещенията в сутерена са предназначени за складови, защото нямат нужната светла височина и не отговарят на изискванията за жилище. На втория, третия етаж и в галерията не са предвидени складови помещения, нито са обособени такива на място.
Според свидетелските показания ищците живеят във Франция от 1976г. като първоначално не са се връщали в страната около 10 години. След това си идват в България по 2-3 пъти годишно. В. и А. Ч. пък пребивавали в У. в периода 1981-1985г. Разпитаните множество свидетели обясняват, че помещенията в сутерена са ползвани основно от В., но И. ползвал гаража когато си идвал.
Съдът е приел, че правото на строеж е валидно учредено от Н. Ч. в полза на синовете й И. и В.. Изхождайки от вида и предназначението на помещенията в сутеренния етаж, съдът е достигнал до извод, че те имат обслужващ характер спрямо жилищните етажи на сградата, не представляват самостоятелни обекти и не могат да бъдат придобивани по давност, понеже е недопустимо да остане жилищен обект без обслужващи помещения. По отношение на гаража съдът е счел, че той е самостоятелен обект и може да бъде обект на придобивна давност. Преценявайки събраните доказателства за давностното владение е приел е, че в конкретния случай не е налице обективния елемент на владението – упражняване на непрекъсната фактическа власт в продължение на 10 години от ответниците по иска В. и А. Ч., нито субективния такъв – демонстрирано намерение за своене. Строежът на къщата е завършил през 1974г. и от установяването на фактическа власт върху сутерена до заминаването им в чужбина не са изминали 10 години. След връщането си в страната през 1985г., дори да са установили фактическа власт върху гаража, не са го владяли в продължение на 10 години, предвид данните, че И. Ч. при завръщането си в страната е паркирал автомобила си в гаража. Освен това, те не са манифестирали пред другия съсобственик, че третират имота единствено като свой. В обобщение съдът е приел, че ищецът И. Ч. не е загубвал фактическата власт върху гаража от 1985г. насам. По тези съображения ревандикационният иск е уважен.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира следното:
К. не са формулирали ясно правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но от изложените обстоятелства може да се изведе въпросът за допустимостта на извършеното изменение на иска пред въззивната инстанция – от установителен в осъдителен. Позовават се на противоречие с Тълкувателно решение № 1/2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС. Според т.9 от тълкувателния акт изменение на иска, изразяващо се в промяна на вида, но не и на предмета на търсената защита /преминаване от установителен към осъдителен иск или обратно/ е допустимо пред въззивния съд. В мотивите към т.9 е разяснено, че при преминаване от установителен към осъдителен иск, предмет на делото е същото спорно право, чието съществуване обаче не е установено само със сила на пресъдено нещо, но и като притезателно право, подлежащо на принудително изпълнение. Затова тези промени на петитума, които запазват първоначално предявения иск като предмет на делото, могат да бъдат допуснати пред въззивната инстанция. По този начин се постига процесуална икономия от водене на нов процес.
При тези постановки е видно, че извършеното от съда изменение на иска е допустимо. Ето защо, не съществува съмнение в допустимостта на съдебния акт, нито е налице противоречие с тълкувателния акт, които да обосноват допускане на касационно обжалване.
Приложеното Решение № 287 от 08.02.2013г. по гр.д.№ 472/2012г. на ІІг.о. разглежда хипотеза на извършено пред въззивната инстанция изменение както на основанието, така и на петитума на иска, какъвто настоящият случай не е. Затова то е неотносимо. Решение № 106 от 07.09.1967г. по гр.д. № 75/67г. на ВС сочи, че съдът не е длъжен да напътва ищеца към определено изменение на основанието на иска. Решението е постановено по приложението на чл.4, ал.2 и 3 ГПК/отм./, действали към момента на приемането му и задължаващи съда да напътва страните при извършването на процесуални действия. Тези разпоредби са променени с изменението на ГПК в ДВ бр. 124/1997г. и приложимата от въззивния съд редакция на процесуалния закон /сега отменен/ не съдържа такова задължение. Ето защо, решението е неприложимо за настоящия спор. А и както бе отразено по-горе, извършеното пред Софийски градски съд изменение на иска е само относно вида на търсената защита, но без промяна на основанието.
В допълнение е необходимо да се отбележи, че поддържаната от ответниците по иска /сега касатори/ теза за недопустимост на първоначалния иск поради липса на правен интерес от установителен иск при възможност за предявяване на осъдителен такъв, е отречена с приемането на Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Представените с изложението Решение № 195 от 16.07.2013г. по гр.д. № 757/2012г. на ІV г.о., Решение № 415 от 25.01.2012г. по гр.д. № 1332/2010г. на І г.о. и Решение № 990 от 24.03.2010г. по гр.д. № 47/2009г. на І г.о. дават разяснения по процесуални въпроси – за извършваната от въззивната инстанция самостоятелна преценка на доказателствения материал, за изготвянето на самостоятелни мотиви, за допускането на нови доказателства и за възможността по чл. 272 ГПК за препращане към мотивите на първата инстанция. Всички те касаят въззивни производства, развиващи се по реда на сега действащия ГПК, приет през 2007г. Отделно от това, липсва формулиран съответен правен въпрос, свързан с изводите на съда в обжалвания акт, поради което не е налице общото основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал.1 ГПК съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС /представено от касаторите/.
Изложените в жалбата доводи за нищожност на решението са свързани с оплакванията на касаторите за неправилно приложение на закона при постановяване на решението и оттам – за постановяване на съдебен акт, който имитира правораздаване и погазва Конституцията. Обжалваното съдебно решение отговаря на изискванията за валидност на съдебния акт /постановено е в писмена форма, от законен състав, подписано е и е разбираемо/, които са съвършено различни от основанията за неправилност.
В обобщение, не се установява основание за допускане на касационно обжалване и същото следва да бъде отказано.
Ответниците по жалбата не са представили доказателства за разноски и не претендират такива.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1206 от 24.02.2014г. по гр.д. № 3137/2009г. на Софийски градски съд, ІV-в състав по касационната жалба на В. Д. Ч., А. С. Ч. и С. В. Ч..
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар