О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 269
София, 03.07. 2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети май, две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова
гр. дело № 3060/2013 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. В. Й., [населено място], чрез пълномощника му адвокат А., срещу решение от 29.01.2013г. по гр. дело № 2022/2012г. на Софийския апелативен съд. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са посочени доводи за произнасяне в обжалваното решение в хипотезите на чл.280,ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по правни въпроси. То противоречи на ТР№4/2012г., ОСГК, с което било прието, че владението върху недвижим имот след изтичане на установения от закона срок се превръща автоматично в право на собственост. По делото било установено владението на касатора, който владял за себе си, а не за сина си. Решението противоречи на решение №304/1995г. по гр.д.№75/1975г., ВС, Іг.о., в което са изяснени белезите на владението – постоянно, непрекъснато, спокойно.Неправилно е прието, че достъпът до имота бил ограничен само за купувачите по предварителния договор, че не е доказан субективният елемент на владението, както и че владението било скрито.Синът не е отричал правото на собственост на баща си. Поставят се въпроси – следва ли в производството по чл.38а ЗЖСК трето на делото лице да заяви своите право на собственост с твърдение, че искът срещу ответника е неоснователен, защото това лице владее имота и разпростира ли се СПН по отношение на процесуалния представител на ответника, в случая баща му. Представени са решения на ВКС.
Ответникът по касация И. Б. З. и К. И. З. считат, че не следва да се допуска касационно обжалване по съображения,изложени в становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, депозирана е в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е обезсилено поради недопустимост решение от 07.02.2012г. на Софийския градски съд по гр. дело №1152/2010г. в частта, с която И. Б. З. и К. И. З. са осъдени да предадат на Н. В. Й. владението на апартамент №58, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] над 8500/20 595 ид.ч.В останалата част, с която ответниците са осъдени да предадат владението на 8500/20 595 ид.ч. първоинстанционното решение е отменено и е постановено друго, с което е отхвърлен искът с правно основание чл.108 ЗС. Въззивният съд е приел, че ищецът Й. не е собственик на претендираните от него 8500/20 595 ид.ч. от имота на основание давностно владение за период 1997г. -2007г., тъй като той е бил държател на имота. Презумпцията на чл.69 ЗС е оборена, тъй като от писмените и гласни доказателства, в т.ч. протоколи и договори за правна помощ по гр.д.№1726/2003г. на СГС и гр.д.№69000331/1999г. на СРС, е установено, че е държал имота за сина си Н. В. Й.. Последният е купувач на същия по предварителен договор от 21.09.1995г., сключен с [фирма]. Ищецът е бил процесуален представител на сина си Н. В. по уважения срещу последния иск за предаване на имота на основание чл.38а ЗЖСК, предявен през 1995г. от настоящите ответници З., което е още един довод, че е налице държане, а не владение. По делото не е установено ищецът да е осъществявал явно владение върху имота, насочено срещу собственика му – Ж. „Български художник”, респ. срещу ответниците – член-кооператори. Но дори да се приеме че е установил владение, то е било скрито, а не явно.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Правният въпрос трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. В разглеждания случай посочените от касатора въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване в сочените хипотези на чл.280,ал.1 ГПК. Решението е обусловено от изводите, че ищецът е бил държател на имота. В тази връзка е съобразена и трайната съдебна практика, относно това, че владението не може да бъде съмнително, а то е такова винаги когато не може да се определи със сигурност дали владелецът има намерение да държи имота като свой, при условие, че е започнал да упражнява фактическа власт върху него за друг. Освен това е невъзможно едно владение да се упражнява тайно по отношение на този, на когото се противопоставя – в случая на ответниците по иска. Това следва от самата същност на придобивната давност като способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужд имот чрез фактическо упражняване съдържанието на тези права в продължение на определен от закона срок от време. Това упражняване на вещното право не е и не може да бъде скрито. Не е възможно чрез владение, което не разкрива по недвусмислен начин намерението на владелеца да държи вещта като своя, да се придобива по давност. Владението няма действие спрямо лицето по отношение, на което съществува скритостта. За да може да произведе действието на придобивната давност, владението не трябва да е опорочено. Придобивната давност започва да тече от преустановяване на скритостта. Недопустимо е да се черпят права докато този, на когото се противопоставят, не може да се защитава. С оглед изложеното следва да се приеме, че повдигнатите въпроси за пределите на СПН на приключил между сина на ищеца и ответниците спор по чл.38а ЗЖСК и процесуалното представителство, осъществявано по това дело от ищеца, са неотносими. Изводи на въззивния съд са само досежно установеното от действията на ищеца качество на държател, но не и за формирана спрямо него СПН. Неотносими са и приложените решения на ВКС. Останалите доводи за необоснованост на обжалваното решение, както и фактическите въпроси не могат да обосноват допускане касационно обжалване на решението, тъй като представляват касационни оплаквания по смисъла на чл.281,т.3 ГПК.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 3000 лева, съгласно приложения договор за правна защита и съдействие от 23.04.20013г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 29.01.2013г. по гр. дело № 2022/2012г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА Н. В. Й., [населено място], да заплати на И. Б. З. и К. И. З. разноски в производството по чл.288 ГПК в размер на 3000 лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: