Определение №28 от 20.1.2017 по гр. дело №60122/60122 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 28
София, 20.01.2017 г.

Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение в закрито заседание на девети ноември, две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

изслуша докладваното от съдията Първанова т.д. № 60122 по описа за 2016год. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Л. К., чрез адвокат В. И., срещу въззивно решение № 120 от 07.04.2016г. по т.д. № 812/2015 г. на Апелативен съд – Пловдив..
Касаторът твърди, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно, постановено при нарушение на материалния закон – касационни основания по чл.281, т.1 и т.3 ГПК.
В изложение по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се обоснова в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси, уточнени от настоящия състав : изискуемо ли е вземане в хипотезата на предявен иск по реда на чл.422 ГПК, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката- кредитор по реда на чл.418 вр. чл. 417, т.2 ГПК и чл.60, ал.2 ЗКИ; недопустимо ли е съдебно решение, поставено по иск по чл. 422 ГПК, с което е приета различна от посочената в заявлението по реда на чл.417,т. 2 ГПК дата на настъпилата изискуемост на вземане по договор за банков кредит. По първия въпрос се сочи противоречие с т.18 от ТР № 4/18.06.2014г., ОСГТК, ВКС. По втория въпрос се поддържа основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
В срока по чл. 287, ал.1 ГПК е подаден писмен отговор от насрещната страна – [фирма] – [населено място], с който се оспорва касационната жалба. Претендират се разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 585/02.11.2015г. по т.д. № 378/2015 г. на Окръжен съд Пловдив по уважения иск по реда на чл.422 ГПК на [фирма] срещу Б. Л. К. за признаване на установено в отношенията между страните съществуването на следните вземания, произтичащи от договор за банков кредит № 0757.0611 от 01.07.2011г. и анекс № 1 от 24.07.2012г. непогасена главница в размер на 283 616, 88 евро; възнаградителна просрочена лихва за периода 25.01.2013г. – 03.10.2013г. в размер на 22 231,43 евро; възнаградителна редовна лихва за периода 09.2013 г. – 03.10.2013г. в размер на 1 276,28 евро; такса ангажимент за периода 31.09.2012г. – 03.10.2013г. в размер на 39,09 евро; такса за обслужване на кредитна сметка за периода 25.06.2013г. – 03.10.2013 г. в размер на 1418, 08 евро. Първоинстанционното решение в частта, с което е уважен искът по реда на чл.422 ГПК срещу солидарните длъжници [фирма] и А. Х. Х. е влязло в сила. Въззивният съд е приел, че между ищеца [фирма] и [фирма] на 01.07.2011 г. е сключен договор за банков кредит, под формата договор за кредитна линия в размер на 288 000 евро. От него чрез два транша на 11.07.2011 г. и 20.07.2011г., са усвоени суми в размер на 211 35, 88 евро и 74 065 евро. По силата на договора ответникът Б. Л. К. е солидарно задължен с А. Х. Х. за вземанията на банката спрямо дружеството кредитополучател. Срокът за погасяване е определен на датата 25.08.2012 г. с предвидена възможност за удължаване. По силата на анекс № 1 от 24.07.2012 г. срокът бил удължен до 25.08.2014 г. Няма спор, че на посочените дати остатъкът от кредита не е бил погасен. Съгласно чл. 4.4. от договора неплащането на която и да е от вноските по главницата, лихвите, таксите и др. дължими плащания, правят целия дълг предсрочно изискуем. На 04.10.2013 г. кредиторът подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, позовавайки се на горната клауза. В негова полза са издадени заповед за незабавно изпълнение № 9754 от 07.10.2013 г. по ч.гр.д. № 15850/2013 г. на Районен съд – Пловдив и изпълнителен лист от 08.10.2013 г. С оглед направеното от длъжниците възражение е предявен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК. Възраженията са, че преди подаване на заявлението по чл.417 от ГПК не е било изпълнено изискването на т.18 от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС- ОСГТК, като не са уведомени длъжниците, че банката ще се ползва от уговорената в договора за кредит предсрочна изискуемост на вземането. Въззивната инстанция е приела, че макар изискването за обявяване предсрочната изискуемост на длъжника да не е изпълнено към датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК, следва да се съобрази настъпилата в хода на процеса и окончателна изискуемост на претендираното вземане. Съгласно разясненията на т. 9 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иск, които са от значение за спорното право. Дължимите вземания по договора от банков кредит са с падеж 25.08.2014 г., настъпил при разглеждане на делото в първата съдебна инстанция, поради което предявеният установителен иск е основателен. Настъпила е окончателна изискуемост на вземането преди приключване на съдебното дирене, което обстоятелство е заявено и въведено в предмета на спора в съдебно заседание на 01.10.2015г. по реда на чл.147, т.2 от ГПК. Макар при подаване на заявлението по чл.417 от ГПК кредиторът да не е изпълнил изискването да обяви предсрочната изискуемост на целия кредит, съдът трябва да вземе предвид посочения новонастъпил факт при постановяване на решението.
Настоящият състав на ВКС, II, г.о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2010г. по тълк.д. №1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, както и да е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставеният първи въпрос е неотносим за изхода на делото. Въззивната инстанция е приела, че в хипотезата на предсрочно изискуем дълг, банката кредитор следва да обяви настъпилата предсрочна изискуемост на длъжника, преди подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК. В случая въведеното в тази насока възражение не е уважено, тъй като въззивният съд е приел, че изтеклият в хода на процеса срок за изпълнение представлява факт, който следва да бъде съобразен с оглед основателността на предявения иск на основание чл.235,ал.3 ГПК. При това положение не може да се приеме, че поставеният от касатора въпрос, с поддържано произнасяне в противоречие с т. 18. от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, е обусловил или подготвил изхода на делото. В тази връзка от значение е прието по приложението на т. 9 от същото тълкувателно решение. Касаторът не обоснова произнасяне в противоречие с тази част от ТР №4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК и не поставя въпрос в тази насока. Съгласно ТР №1/2010г. по тълк.д. №1/2009г., ОСГТК касационната инстанция не може да допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по въпрос, който не е посочен като основание за допускане на касационно обжалване, освен по въпрос, от значение за валидността или допустимостта на обжалвания съден акт. При тези мотиви на съда, настоящият състав намира, че не е налице общата предпоставката за допускане на касационно обжалване. По релевирания втори въпрос не може да се допусне касационно обжалване. Съгласно установената практика на ВКС при извод за неизискуемост на вземането по договор за банков кредит искът по реда на чл.422 ГПК е неоснователен, а не недопустим. В тази връзка изводите на въззивната инстанция по изискуемостта на вземанията по договора за банков кредит, обуславят правилността на постановения съдебен акт. В производство по чл. 288 ГПК ВКС не се произнася по правилността на обжалваното въззивно решение, поради което въведените оплаквания не могат да бъдат коментирани. За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поставеният въпрос следва да е от значение за точното прилагане на закона или развитието на правото. В случая, въпросът не е от значение за точното прилагане на закона, тъй като не е налице неясна правна норма по приложението на която лисва формирана съдебна практика. Не се обоснова промяна на обществените отношения, налагаща от промяна на формираната до момента практика.
При този изход на производството по чл.288 ГПК настоящият състав намира, че на основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касация, представляван от юрисконсулт, следва да се присъдят разноски в размер на 500 лева, съобразно чл.9,ал.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 120 от 07.04.2016 по в.т.д. № 812/2015 г на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Б. Л. К., [населено място], да заплати на [фирма] – [населено място] разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 500 лева.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар