О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.3
гр. София, 04.01.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети декември две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 820 по описа на Върховния касационен съд за 2009 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 2.04.2009 год. по гр. д. № 765/2008 год. Сливенският окръжен съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 21.07.2008 год. по гр. д. № 594/2007 год. на Сливенския районен съд, с което е отхвърлен предявения от „Г” Е. , гр. Х. против И. Г. Д. от гр. С. иск за предаване от последния държането върху имот в м. „О”, селищно образувание “И” в землището на гр. С., представляващ поземлен имот № 2* с площ 1018 кв. м., при описаните в решението граници.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищецът, чрез пълномощника му адвокат Зл. О. , с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуален закон и необоснованост, с молба за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав.
Ответникът не е взел становище по жалбата.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа становище за наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че произнасянето на въззивния съд по въпроса за елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОбП /отм./ е в противоречие както с представената практика на ВКС, така и с практиката на същия въззивен съд в други негови решения, цитирани в изложението. Поддържа, че този въпрос има значение и за точното прилагане на закона, с оглед изясняване точния смисъл на тази разпоредба, каквото значение има и процесуалноправният въпрос относно доказателствената сила на представените по делото официални документи, игнорирани от съда.
Като втори материалноправен въпрос, обусловил направения извод за неоснователност на иска, касаторът сочи произнасянето от въззивния съд по въпроса за отчуждаването на земите за нуждите на предприятието, която процедура не била завършена поради липса на обезщетяване на собствениците. В изложението се сочи, че фактическият състав на това отчуждаване за държавни нужди е завършен с решенията на МС за отчуждаване и не включва като елемент обезщетяване на бившите собственици, съгласно разопредбата на действувалата към този момент разпоредба на чл. 101, ал. 3 /отм./ от ЗС/. Този въпрос според касатора има значение за точното прилагане на закона, с оглед изясняване точния симсъл на цитираната разпоредба и е обусловил изхода на делото.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да направи извод за неоснователност на предявения от касатора ревандикационен иск за спорния имот, въззивният съд е приел, че не е налице първата от кумулативно предвидените в чл. 108 ЗС предпоставки – същият не е установил, че е собственик на имота на поддържаното основание по чл. 17а ЗППДОбП /отм./ и универсално правоприемство от МСП „М”, гр. С.. М. и правоприемството да е установено, не е доказано, че спорният имот е бил предоставен за стопанисване и управление на предприятието, чийто активи и пасиви е поел касаторът към 31.03.91 год., което обстоятелство не е установено с представения акт за държавна собственост от 1995 год. Преценката на решаващия съд на акта за държавна собственост във връзка с данните в заключението на счетоводната експертиза, установяващи липса на документи за предаване на процесиня имот за стопанисване и управление на държавното предприятие, вкл. и записване в баланса му и този на касатора, не може да бъде проверявана в настоящето производство, което има за предмет обсъждане наличието на основания за допускане на касационния контрол. Затова и така формулирания в изложението като процесуалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона не може да обоснове извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По поставените от касатора материалноправни въпроси, в изложението не се сочи противоречието им със задължителна съдебна практика – П. на Пленума на ВС, приети при действието на ЗУС /отм./ или ТРОСГТК на ВКС или на ВС, приети при действието на ЗСВ, поради което и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а доколкото са представени съдебни решения на ВКС, на СлОС и СлРС по конкретни дела, с твърдението, че е налице произнасяне по първия въпрос в противоречие с тях, то следва да се обсъди дали е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че представените определения на ВКС по чл. 288 ГПК, както и решенията на Сливенския окръжен и районен съд по други дела не обосновават извод за наличие на това основание, тъй като първите не представляват актове, в които даден правен въпрос да е намерил разрешение, обратно на даденото в обжалваното решение, а за вторите не са налице данни да са влезли в сила, за да се обсъжда налице ли е противоречиво разрешение по приложението на правната норма. Такова противоречие по въпроса относно приложението на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ не се констатира и с решенията № 391 по гр. д. № 298/2002 год. на ІV г. о., № 81 по гр. д. № 1559/2006 год. V г. о., № 889 по гр. д. № 1114/2006 год. на ІІ г. о. и №1079 по гр. д. № 511/2003 год. на ІV г. о. на ВКС. Въззивният съд е приел в обжалваното решение, че ищецът, сега касатор, не е установил, че процесният имот е бил предоставен от държавата за стопанисване и управление на неговият праводател, чийто активи и пасиви е приел по баланса към 31.03.1991 год., за да се легитимира като собственик, на основание цитираната разпоредба от закона. Това е въпросът, който е обусловил неоснователността на ревандикационния иск и разрешението му е в същия смисъл и в представените решения от практиката на ВКС. Неоснователно се поддържа от касаторът, че обуславящ за извода е само въпросът за включване на имота в баланса на държавното предприятие, праводател на търговското дружество и възприемането на същия като елемент от фактическия състав на това придобивно основание. Обсъждането му е въз основа на анализа на всички събрани по делото доказателства и преценката на извода по същество не може да се направи на настоящия етап. Поради това и не е налице и това основание за допускане на касационното обжалване.
Относно значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на въпроса за отчуждителното производство на частни имоти за нуждите на държавното предприятие, то за да е налице това основание за допускане на касацията касаторът следва да изложи съображения относно необходимостта от разглеждане на този въпрос с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на разпоредбата на ЗС съдебна практика или за осъвременяване на възприето тълкуване с оглед изменения в законодателството или обществените условия. Такива съображения, както и относно непълна или неясна разпоредба на закона не са изложени от касатора, а доводите касаят оплакване за нарушение на материалния закон.
В заключение, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 66 от 2.04.2009 год. по гр. д. № 765/2008 год. по описа на Сливенския окръжен съд по подадената от „Г” Е. , гр. Х., чрез адвокат Зл. О. , касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: