О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 301
София, 12.06.2018 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март, две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 4079/2017г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Т. М., [населено място], чрез пълномощника му адвокат Й. К., срещу въззивно решение от 22.06.2017г. по гр. дело № 106/2017г. на Окръжен съд – Търговище. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочи, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1ГПК /ред.до ДВ, бр.86/2017г./ за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че в противоречие с практиката на ВКС –решение №262/2011г. по гр.д.№342/2011г., ІІг.о., решение № 45/2015г. по гр.д.№6533/2014г., ІІ г.о., е решен въпросът : Необходимо ли е лице, което е установило фактическата власт върху имот след упълномощаване от един от съсобствениците на имота да го продаде на себе си и пълно заплащане на упълномощителя на продажната цена на целия имот/без посочване в пълномощното, че е предадено владението/ да доказва по предявен от него иск за придобиване право на собственост въз основа на недобросъвестно владение срещу всички съсобственици на имота трансформиране на намерението си от такова да действа за другиго в намерение да придобие имота , така и да демонстрира спрямо всички съсобственици, че владее за себе си. В такъв случай упълномощеното от един съсобственик лице владелец ли е на имота. В противоречие с практиката на ВКС /решение №91/2016г. по гр.д.№4497/2015г., ІІІг.о./ е решен и процесулнопправният въпрос за задължението на въззивния съд, съобразно оплакванията във въззивната жалба да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, поставени в становищата на страните, както и всички доказателства за да установи правилно фактите.
Ответниците по касационната жалба Б. С. М., Н. Ж. Ж., Г. И. Г. и В. Р. В. я оспорват като неоснователна в писмени становища по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение №91/02.03.2017г. по гр.д.№424/2016г. по описа на Районен съд-Търговище в обжалваната част по чл.124, ал.1 ГПК вр.с чл.79, ал.1 ЗС С последното е отхвърлен предявеният от М. Т. М. срещу Г. И. Г., Н. Ж. Ж., В. Р. В., Б. С. М. и М. И. М. иск с правно основание чл.97,ал.1 ГПК /отм./ вр.чл.79 ЗС за признаване правото на собственост върху недвижим имот, № 021005, представляващ нива от 17,337 дка в землището на [населено място], област Т..
Въззивният съд е констатирал, че предявеният иск за признаване правото на собственост е обоснован с обстоятелства, че по силата на неформален договор за продажба от 07.06.2005г. с ответника Г. И. Г. ищецът е установил владение върху описания недвижим имот, като в резултат на изтекла в негова полза от м.септември 2005г. до м.септември 2015г. придобивна давност е станал носител на правото на собственост. С нот.акт №4/22.12.2015г. този ответник и ответниците Н. Ж. и В. В. са продали имота на ответниците Б. М. и М. М.. Ответниците Г., Ж. и В. са наследници на Г. Г., поч.1953г. и в това си качество им е възстановена по реда на ЗСПЗЗ собствеността върху процесния имот №021005 – нива от 17.337 дка в землището на [населено място]. С пълномощно с нотариална заверка на подписа от 07.06.2005г., първият ответник упълномощил ищеца да продаде имота, вкл. на себе си, посочвайки че е получил цената. Упълномощителят и сънаследниците му прехвърлили собствеността по нотариален ред на 22.12.2015г. на ответниците М.. Междувременно, през 2013г. бившата съпруга на ищеца, бракът му с която е прекратен през 2015г., в качеството си на земеделски производител е декларирала по реда на чл.70, ал.2 ЗСПЗЗ, че ползва посочения имот по договор за наем с първия ответник, сключвайки споразумение за част от имота с други ползуватели на земеделски земи в землището на [населено място]. След развода, за обработване на част от имота, в споразуменията е участвувал свидетелят Б.. След анализ на доказателствата по делото въззивният съд е приел за недоказано непрекъснато владение по смисъла на чл.68 ЗС в продължение на 10 години до завеждане на иска, осъществено от ищеца. Съгласно разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗС, правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, като владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго. В конкретния случай, приложените заявления, декларации и споразумения относно ползването на имота са частни документи, обстоятелствата по които са непротивопоставими на ищеца, но последният е длъжен при условията на пълно и главно даказване да установи предпоставките по чл.79, ал.1 от ЗС – начален момент и непрекъснатост на владе-нието в продължение на 10 години, в който период фактическата власт е упражнявана явно и с намерение за своене. За придобиване на имот по давност не е достатъчно само упражняване на фактическа власт, независимо дали тя е получена със знанието и съгласието, или не, на всички съсобственици, но и открито манифестиране на намерението за придобиване на собствеността.В конкретния случай, единият от съсобствениците е упълномощил ищеца да продаде имота и е удостоверил, че е получил непосочена по размер сума, но липсват категорични доказателства към кой точно момент ищецът е трансформирал намерението си от това да действува от името и за сметка на другиго в намерение да придобие имота за себе си, както и да го демонстрира на собствениците. Ищецът не е установил по несъмнен начин и началния момент на упражняване на фактическата власт, в т.ч. и с допуснатите му гласни доказателства. Свидетелят А. е заявил,че е работил на процесната нива като общ работник още от 2005г., но не е присъствувал при продажбата и не са му известни уговорките между ищеца и първия ответник. От доказателствата по делото не може да се направи извод, че ищецът, чиято е доказателствената тежест е провел пълно и главно доказване на правнорелевантните факти и обстоятелства установяващи предпоставките по чл.79, ал.1 ЗС.
Приел е за безспорно установено, че ищецът е придобил държането на имота /сградата през 1996г./ като наемател като той не твърди и не е доказал, че в процесния период това държане е превърнато във владение по някой от предвидените в закона начини. Освен това налице е признание на този факт в представена по делото искова молба по друго дело. Не е налице твърденият придобивен способ поради липса на субективния елемент на владението – намерение за своене. По делото са представени многобрайни доказателства, че ответникът не е имал и несмущавано държане върху имота, тъй като по жалби на ответниците – физически лица, след реституция на имота в тяхна полза, ползването на сградата е било забранявано многократно през периода 2002-2006г. Освен това с влязло в сила съдебно решение, което е изпълнено,ищецът е изваден от сградата по реда на чл. 233 ЗЗД. За основателни са счетени и доводите на ответното дружество за изключено оригинерно придобиване на имота поради императивната забрана за придобиване на реална част от парцел по чл. 59 ЗТСУ /отм/ до 2001г., което се обхваща от част от процесния период.
Повдигнатите в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение в някоя от хипотезите на чл.280,ал.1 ГПК. Процесуалноправните въпроси не са решени в противоречие с цитираната практика на ВКС. В съответствие с нея въззивният съд е направил анализ на доказателствения материал по делото относно релевантните за спора факти и възражения и е изложил свои мотиви, приемайки, че твърдяното от ищеца придобивно основание -осъществено давностно владение в период от 10 години преди завеждане на иска, не е доказано. Решаващите изводи са за неизпълнена доказателствена тежест, поради което поставените процесуални въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Въпросите относно задължението на въззивния съд да направи преценка на релевантните за делото факти и доказателства не е решен в противоречие с посочената практика на ВКС,а в съответствие с нея, поради което също не могат да обусловят допускане касационно обжалване на решението. Изводите на съда са основани на установените по делото факти от приетите доказателства. Решаващите изводи са за недоказано от ищеца, чиято е доказателствената тежест, владение за процесния период, което може да се свърже с последиците на оригинерното придобиване. Прието е от данните по делото, че ищецът е бил държател на имота, а не негов владелец, в т.ч. и с оглед упълномощаването да действа от името и за сметка на един от съсобствениците. Прието е, че при така установените факти упражняваната фактическа власт върху имота, за която няма категорични данни да е в период от 10 години, е държане, а не владение. Изложеното по-горе относно решаващите изводи на въззивния съд касае и материалноправните въпроси. Те са ирелевантни за изхода на спора, тъй като основните изводи са за недоказано владение върху процесния имот /, поради това, че фактическата власт е осъществявана от ищеца в качеството му на пълномощник /държател/. Не е налице завладяване, в каквато връзка е посочено решение №262/2011г. по гр.д.№342/2011г., ІІ г.о., поради което то е неотносимо.
Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК, на ответниците по касационната жалба Б. С. М., Н. Ж. Ж. и Г. И. Г. не следва да се присъждат разноски, тъй като не са представили доказателства за направени такива.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 22.06.2017г. по гр. дело № 106/2017г. на Окръжен съд – Търговище.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: