Определение №330 от 19.6.2018 по гр. дело №5083/5083 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 330
гр. София, 19.06.2018 г.

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети май две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 5083/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Т. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 222 от 27.09.17г., постановено по гр.д.№ 348/17г. на Добричкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 563 от 15.06.17г. по гр.д.№ 3313/16г. на Добричкия районен съд, с което е допусната съдебна делба на недвижим имот – апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица], вх.А, ет.1, с площ от 97, 25 кв.м. между Я. Х. Т. с квота 4851,5/10306 ид.части и В. Т. П. с квота 5454,5/10306 ид.части.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че страните са бивши съпрузи, които са били в брак от 29.11.1975г. до 20.02.1996г. С нот.акт № 120 от 17.11.1978г. В. П. е признат за собственик на процесния апартамент, построен върху държавно дворно място от ЖСК ”Лъч”, а с решение № 966 от 05.11.1997г. по гр.д.№ 647/1996г. на Добричкия районен съд е признат за изключителен собственик на 603/10306 ид.части от него на основание чл.21, ал.1 СК от 1985г./отм./, съответни на вложени от него лични средства при придобиването на имота, като е прието че разликата до неговата стойност е заплатена с отпуснат на страните паричен заем и е придобита в режим на съпружеска имуществена общност. През 2016г. В. П. е предявил срещу Я. Т. две искови молби за делба на апартамента, като образуваните по тях дела са били прекратени поради неотстраняване на нередовности (вписване на исковите молби). Страните са се нанесли да живеят в жилището през 1977г. и са го обитавали съвместно до развода им през 1996г. Ищцата в първоинстанционното производство Я. Т. не се е възползвала от предоставеното й право на ползване на имота от брачния съд и го е напуснала предвид влошени отношения с бившия й съпруг и поради това, че е притежавала друго жилище. Процесният имот се е ползвал непрекъснато от ответника и от синовете на страните по различно време. Достъпът на ищцата не е бил препятстван, като през годините тя е имала възможност да влиза в жилището с ключ. Ответникът е плащал консумативните разноски и е извършвал дребни ремонти, необходими за нормалното ползване на имота. Намеренията на страните са били да продадат имота съвместно, за което са предприели съответните действия.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че след развода на страните упражняването на фактическата власт върху имота е продължено от ответника на основание, което признава такава фактическа власт и на другия съсобственик, т.е. прави го държател на частите на другия съсобственик и за да може да придобие неговите идеални части по давност е трябвало да превърне с едностранни действия държането им във владение за себе си, които по явен и недвусмилен начин да отричат владението на другия съсобственик. Тъй като в случая такива действия не са извършвани от ответника, а дори действията и поведението му сочат, че счита имота за съсобствен (и в отговора на исковата молба същият е заявил, че никога не се е противопоставял ищцата да ползва нейната част от имота, от който е имала ключ), въззивният съд е приел, че той не е придобил идеалните части на ищцата по давност и че понастоящем имотът е съсобствен между страните при посочените права.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС –ТР № 1/12г. на ОСГК, Р № 123 от 15.06.2010г. по гр.д.№ 431/09г., ІІ г.о. и Р № 381 от 25.10.2010г. по гр.д.№ 37/10г., ІІ г.о.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба – 23.10.2017г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Следователно допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба.
Посоченият от касатора правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да конкретизира или уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба или да допуска касационно обжалване по въпрос, различен от поставения, освен в случай на порок на решението, за който ВКС следи служебно. / ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1/.
В случая касаторът не формулирал правен въпрос, по който е налице произнасяне от въззивния съд, което според цитираното тълкувателно решение е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол. Независимо от това, за пълнота на изложението следва да се отбележи, че решаващите изводи на въззивния съд не са направени в противоречие, а в съответствие с дадените с ТР № 1/12г. на ОСГК на ВКС разяснения, според които, когато основанието, на което е установена фактическата власт върху вещта, показва съвладение и съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като обща, както е в случая, то той е държател на останалите части на останалите съсобственици и презумпцията на чл.69 ЗС се счита за оборена. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, този съсобственик трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, каквито действия решаващият съд в случая не е приел да са налице.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация Я. сумата 600 лв., представляваща сторените от нея разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.

О П Р Е Д Е Л И:

Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 222 от 27.09.17г., постановено по гр.д.№ 348/17г. на Добричкия окръжен съд.
О с ъ ж д а В. Т. П. от [населено място] да заплати на Я. Х. Т. от същия град сумата 600 лв./шестстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар