О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 360
София, 02.08.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на десети май, две хиляди и седемдесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. д. № 5277 по описа за 2016г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. Ж. С. М. Ж. и Ж. М. Ж., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат И. Б., срещу въззивно решение № 1090/11.08.2016г., постановено по в.гр.д. № 3274/2015г. на Окръжен съд – Варна.
Касаторите твърдят, че обжалваното решение е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.
В изложение по чл.284, ал.3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, защото в противоречие с практиката на ВКС са решени следните въпроси, уточнени от настоящия състав при условията на т. 1 от ТР 1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., на ОСГТК, ВКС : 1/Длъжен ли е съдът да приложи последиците на чл. 183 ГПК, при непредставяне оригинала на писмено доказателство – в случая АДС №75/1980г./. За този въпрос се сочи противоречие с решения на ВКС : № 766 от 03.02.2011 г. по гр.д. № 1590/2009 г., I г.о., № 218 от 06.01.2012 г. по гр.д. № 1508/2010г., II г.о. и № 362 от 15.07.2010 г. по гр.д. № 536/2010г.,II г.о.; 2/Обвързан ли е въззивният съд, при обсъждане на приетия по делото доказателствен материал, от последиците на влязлото в сила решение, постановено по реда на чл. 250 ГПК, с което е уважен предявеният инцидентен установителен иск за оспорване истинността на документ. Сочи се противоречие с решение № 225 от 30.05.2011 г. по н.д. № 1350/2011г. на ВКС, II н.о., решение № 87 от 11.07.2011 г. по гр.д. № 10/2010 г. на ВКС, I г.о. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени група въпроси, които се свеждат до въпроса за фактическия състав на чл. 17а ЗППДОП(отм.), реда на прехвърляне на собствеността върху недвижими имоти при преобразуване на държавно предприятие чрез разделяне на отделни търговски дружества и за необходимостта от нарочен акт, който да обективира конкретно и точно предадения за стопанисване държавен имот. Твърди се противоречие с решение № 16 от 08.02.2013 г. по гр.д. № 621/2012 г. на ВКС, I г.о., решение № 238 от 13.12.2013 г. по гр.д. № 37/2013 г. на ВКС, I г.о. решение № 45 от 25.02.2013 г. по гр.д. № 903/2012 г. на ВКС, I г.о. и определения на ВКС, постановени в производство по чл. 288 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК се обоснова със следните въпроси : 1/При предявен иск за собственост на основание реституция по реда на чл.1 или 2 от ЗВСВОНИ, чия е доказателствената тежест да докаже предпоставката на чл.4 от ЗВСВОНИ; 2/следва ли съдът да установи по безспорен начин, че определената за обезщетение сума от Държавната комисия по оценителен протокол е изплатена на собственика , с документ, който да е представен по делото, или оценителният протокол е индиция, че сумата е платена на собственика; 3/следва ли съдът да счете, че са изпълнени условията на чл.6,ал.1 ЗВСВОНИ след като собственикът е изпълнил нареждането на държавната комисия каква сума да възстанови за одържавения имот. По тези въпроси се поддържа произнасяне в противоречие със задължителната практика на ВКС – решение № 171 от 10.04.2012 г. по гр.д. № 1328/2010 г., I г.о., както и че е налице противоречива практика на съдилищата – определение № 294 от 20.09.2011 г. по гр.д. № 863/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 505 от 20.04.2011 г. по гр. д. № 2164/2010 г. на ОС – Варна, решение от 11.07.2013 г. по в.гр.д. № 1232/2013г. на ОС- Варна, решение от 30.10.2013 по в.гр.д. № 1545/2013 г. и определения на ВКС, постановени в производства по чл. 288 ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа със следните обобщени въпроси : 1/При липса на доказателства по делото, каква сума е изплатена от държавата на собственика за отчуждения имот, следва ли съдът да счете, че сумата, която му е наредено да възстанови, е тази, която му е била изплатена; 2/Възможно ли е правото на собственост да се придобие по давност от лице, придобило собствеността на друго правно основание /чл. 17а ЗППДОП/; 2/Допустимо ли е използването на доказателства, събрани по реда на НПК, в производството по ГПК; 3/Длъжен ли е съдът да обсъди всички приети по делото доказателства и възможно ли е да основава решението си на несъществуващи факти и обстоятелства след като по делото са представени обратни доказателства; 4/следва ли съдът да зачете оправдателни присъди за самоуправство и лъжесвидетелстване при вземане на решение кой е владял процесния имот; задължителни ли са за гражданския съд установените факти и обстоятелства не само в диспозитива на присъдата, но и в решаващите мотиви на съда, въз основа на които е постановена присъдата. Изложени са и множество твърдения, които се свеждат до допуснати процесуални нарушения при обсъждане на приетите по делото доказателства.
Ответникът по касационната жалба В. К. И. не е взел становище по нея.
Третото лице – помагач на ответника – [фирма] – [населено място], счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване в писмено становище по чл.287 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 52 от 20.02.2015 г. по гр.д № 1007/2012 г. на Районен съд – Провадия. С последното е отхвърлен предявеният от Ж. М. Ж., М. М. Ж. и С. М. Ж. срещу В. К. И. иск по чл.108 ЗС за предаване владението на реална част, с площ 1 202 кв.м., от дворно място, находящо се в [населено място], [община], представляващо УПИ II-12, в кв. 4 по плана на селото, ведно с построената в североизточната част на имота двуетажна сграда. Решението е поставено при участието на [фирма] – [населено място], помагач на страната на ответника. С въззивното решение е потвърдено в обжалваната му част, постановеното по реда на чл. 250 ГПК допълнително решение, с което е признато за недоказано оспорването истинността на АДС № 924/16.04.1998г. и е оставена без уважение молбата за постановяване на допълнително решение по оспорване истинността на АДС № 75/20.03.1980г.
Въззивният съд е приел, че ищците сочат, че са придобили спорния имот по реституция по ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. През 1963г. наследодателят им е закупил дворно място, находящо се в [населено място], [община], представляващо парцел ІІ-292 по плана на селото, ведно със застроената в дворното място масивна къща. Във връзка със строителството на язовир „Ц.” било разпоредено изселването на няколко села, между които с.„Д.“. С решение № 79/19.07.1967г. на Комисията по § 85 от ППЗПИНМ е извършена оценка и за отчуждения имот е изплатено обезщетение в общ размер на 7351.47лева. Мероприятието за което е отчужден имотът е изпълнено с изграждането на язовир „Ц.”. Отчужденият за строителството на язовира имот не е засегнат от мероприятието, тъй като попада извън чашката на язовира. Ищците върдят, че след реституцията през 1992г. [фирма] им предало доброволно имота, но впоследствие с определение от 18.07.2007г. по гр.д.№511/2007г. по реда на чл.126ж ГПК /отм./ били отстранени от процесния имот. Въззивният съд е приел, че спорно по делото е настъпването на реституционния ефект. Отчуждаването е било извършено по реда на чл.101 ЗС във връзка с действащия Правилник за отчуждаване на имоти за държавна и обществена нужда /обн. „Известия”, бр. 57/08.07.1952г./, на основание чл. 106 ЗС. Отчуждените по ЗС имоти подлежат на възстановяване по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. В срока по чл. 4 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. наследодателят на ищците – М. Ж. И. е поискал възстановяване на собствеността. Искането е уважено с издадената заповед № 1035/11.08.1992г. от кмета на [община]. Съгласно чл. 6, ал. 1 от ЗВСВНОИ, когато на бившия собственик е изплатено парично обезщетение, решението за отмяна на отчуждаването влиза в сила от момента на възстановяване на полученото парично обезщетение. М. И. е следвало да върне полученото обезщетение в пълен размер, което не е сторил. С реституционната заповед му е указано да възстанови сумата от 6526.62лв. Независимо от това обстоятелството, остава неизпълнено условието чл.6, ал.1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др., доколкото полученото обезщетение за отчуждения имот е в размер на 7351.47лв., а са възстановени 6526,62 лева. По тези причини въззивният съд е стигнал до извод, че ищците не са доказали, че са реституирани собственици по силата на заповед № 1035/11.08.1992г. на кмета на [община], поради което не е налице и първата предпоставка за уважаване на иска по чл.108 ЗС. В допълнителни мотиви въззивният съд е посочил, че дори се приеме, че като е върнато онова, което е било указано от реституционния орган, са изпълнени условията на чл.6,ал.1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, то следва да се извърши преценка дали третото лице-помагач [фирма] е придобило спорния имот по реда на чл. 17а ЗППДОП /отм./, след което с нотариален акт №21/2007 г. се е разпоредило с имота в полза на ответника по делото. Фактическият състав на чл. 17а ЗППДОП /отм./ изисква осъществяване на следните условия: имуществото да е предоставено за стопанисване и управление на приватизиращото се дружество, да не е изрично изключено от акта на преобразуване и да е включено в баланса на новообразуваното дружество, без да е необходимо това включване изрично да се вписва и в акта за преобразуване. Въззивната инстанция е изследвала дали е бил предоставен спорният имот за стопанисване и управление на държавното предприятие. Прието е, че са налице елементите от фактическия състав на чл.17а ЗППДОП /отм./. Съображенията са изведени от т. 2 от ТР № 4/14.03.2016г. по т.д. № 4/2014г. на ОСГК, съобразно което в рамките на възникнал гражданскоправен спор предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде доказано както чрез преки доказателства /самият административен акт за предоставяне на това право/, така и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни. Осчетоводяването или отразяването в баланс, инвентарна книга и/или друг подобен регистър, воден от държавното предприятие, не е елемент от фактическия състав нито на предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление, нито на уредения в чл. 17а от ЗППДОП (отм.) придобивен способ. След като е обсъдил събраните в тази връзка доказателства и е проследил последователно преобразуването на държавното предприятие СХК Д. в търговско дружество с държавно имущество [фирма], [фирма], а впоследствие в [фирма] въззивният съд е приел, че спорният имот е бил предоставен за управление на СХК Д.. Изводите са основани на Заповед № 359/18.03.1980г. на председателя на ОНС – В. и на други документи, вкл.АДС №75/1980г., протокол №110/1987г на СС на СО-Д., решение №30/89г. на МС на НРБ. По отношение на АДС №75, за който е установено,че липсва в оригинал, въззивният съд е изложил съображения, че копие от него се съхранява в Областната администрация, а оригиналът е бил унищожен при наводнение. При това положение е преценявал вписаните акта обстоятелства въз основа на останалите доказателства по делото. Приел е, че имуществото е предоставено за стопанисване и управление на [фирма] още през 1991г. и към 25.02.1992г., когато е влязъл в сила ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. имотът не е принадлежал на държавата, а е бил прехвърлен в полза на търговското дружество по реда на извършената приватизация. В заключение въззивният съд съдът е приел, че дори процесният имота да не е придобит на деривативно основание от дружеството и впоследствие от ответника, физическо лице, то е доказано поддържаното от него възражение за придобиване на имота по давност, считано от 1992г. при условията на присъединено по реда на чл.82 ЗС владение към това на праводателя му – третото лице помагач. За да достигне до този извод, съдът е взел предвид показанията на разпитаните свидетели, всички приложени по делото трудови договори, заповеди, молби, отчети за почивното дело. Приел е, че имотът е ползван от [фирма] до 2008г. за почивна база. Дружеството е заплащало данъците за него към 2000г., за която година и следващите има съхранени данни, предвид унищожения от наводнение архив в [община]. За недоказано е прието твърдението на ищците, че през 1992г. /след реституцията/ са установили владение на имота. В тази връзка са изложени и съображения за обвързващата сила на постановената присъда от 05.04.2011г. по НОХД № 528/2008г. Посочено е, че присъдите на наказателните съдилища са задължителни за гражданския съд, но от представените присъди и мотиви към тях се установява, че трети на спора лица, не са извършили престъпление лъжесвидетелстване, давайки показания по гр.д.№511/2007г. на РС – Провадия. Аналогични са и съображенията по отношение на присъда №89/2010г. по НОХД №888/2010г.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г. по тълк.т.№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. В разглеждания случай посочените от касатора въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.
По повдигнатите от касатора въпроси /№15,16 и 17 от изложението/ във връзка с правните изводи на въззивния съд за недовършена реституция в полза на ищцовата страна по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. Така, както са поставени въпросите в хипотезите на чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК не могат да обусловят допускане касационно обжалване на решението. Първият от тази група въпроси е неотносим, тъй като касае фактическите състави на чл.1, чл.2 и чл.4 ЗВСОНИ- реституция на одържавен имот по силата на закона. В случая самите ищци са се позовали на реституция по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. с наличие предпоставките на чл.6 от същия закон. Ето защо не може да се приеме, че е налице противоречие по първия от тази група въпроси с посоченото от касаторите решение посоченото решение №171/2012г. на ВКС, І г.о. Вторият въпрос, както и въпрос №18 от изложението, са по съществото на спора, а не правни въпроси по смисъла на цитираното ТР.Те касаят фактическите изводи на въззивния съд с оглед събраните по делото доказателства. Следва да се има предвид, че самите касатори/ищци са посочили още в исковата молба, че им е изплатено определеното при отчуждаването на имота обезщетение и този факт не е бил спорен, а съдът го е приел и за установен от приложените в тази връзка доказателства. Последният въпрос от тази група въпроси също не може да обуслови допускане касационно обжалване в хипотезата на чл.280,ал.1т.1 или т.2. ГПК Посочените от касаторите решения по гр.д.№574/2009г. на ОС-Пазарджик, по гр.д.№617/2015г. на ОС-Пазарджик и по гр.д.№1545/2013г. на ОС-Варна не дават противоречиво разрешаване на въпроса за връщане на полученото при отчуждаването обезщетение като приемат, че полученото обезщетение при отчуждаването следва да бъде възстановено.Решението по гр.д.№1232/2013г. на ОС-Варна пък касае друга фактическа обстановка като съдът е разгледал въпрос за освобождаване на молителя от възстановяване стойността на премахнати сгради и подобрения при изпълнение изискването на чл.6,ал.1 ЗВСВНОИ за връщане изцяло на полученото обезщетение. В допълнение обаче следва да се има предвид, че въпросът за размера на върнатото обезщетение по реда на чл.6,ал.1 ДЗВСВНОИ по ЗТСУ и др., не може самостоятелно да предпостави допускане касационно обжалване на решението предвид останалите решаващи изводи на въззивния съд.
Поставените в първата част на изложение групи въпроси /от 1 до 14 вкл./във връзка с фактическия състав на чл.17а ЗППДОП/отм./,както и в тази връзка процесуалните въпроси за преценка на доказателствата следва да се преценят като изцяло неотосими към решаващите изводи на въззивния съд. Като такава следва да се прецени и посочената от касторите съдебна практика. Това е така защото е приел,че е основателно поддържаното възражение за изтекла придобивна давност, за период от 1992г. до завеждане на исковата молба. По отношение на тези решаващи изводи на въззивния съд касаторите са поставили въпроси /19 и 20/ в хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК – дали е правно възможно правото на собственост да се придобие по давност от лице, придобило собствеността на друго правно основание /чл. 17а ЗППДОП/. Така поставен е неотносим. Въззивният съд не приел, че е налице владение на собственика срещу самия себе си, в каквато насока за мотивите към въпроса на касаторите, а че дори да се приеме, че е налице осъществена реституция по реда на ЗВСОНИ по ЗТСУ и др. и че дружеството, респ. правоприемникът му не са станали собственици на твърдяното придобивно основание, то е налице владение, чрез доказани действия за своене на имота непрекъснато в период за повече от 20 години, поради което същият е придобит по давност. По въпросите за задължителната сила на присъдата за гражданския съд /24 и 25/ не е налице основанието на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Изводите на въззивния съд са съобразени с установената съдебна практика по прилагане разпоредбата на чл.300 ГПК,съгласно която влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено то, неговата противоправност и виновността на дееца. Касаторите и не конкретизират каква е връзката на оправдателната присъда за престъпление лъжесвидетелстване и на тази за самоуправство с установяването на релевантни за настоящото дело факти относно правото на собственост на ищците и релевираните от ответната страна правоизключващи възражения. В останалата си част посочените от касатора въпроси по своята същност представляват касационни оплаквания по смисъла на чл.281,ал.1,т.3 ГПК за нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Те обаче не могат да послужат пряко като основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение в производството по предварителна селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. Освен това не се сочат конкретни доказателства и доводи, които са останали необсъдени от въззивната инстанция, за да се извърши преценка за значимостта им към изхода делото.
С оглед изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1090/11.08.2016г., постановено по в.гр.д. № 3274/2015г. на Окръжен съд – Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: