О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 395
гр. София, 15.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 5516/13г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] и на Държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните (трето лице-помагач на първия касатор) срещу въззивно решение № 168 от 18.04.13г., постановено по в.гр.д.№ 939/12г. на Добричкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С решение № 76 от 22.06.12г. по гр.д.№ 184/07г. на Каварненския районен съд е признато за установено на основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./ по отношение на [община], че [фирма] е собственик на недвижим имот с площ от 5615 кв.м., представляващи реална част от УПИ І, в кв.71 по плана на [населено място], целият с площ от 10 000 кв.м., като е отхвърлил иска за разликата над 5615 кв.м. до претендираните 10 000 кв.м.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част (в уважителната част решението не е обжалвано и е влязло в сила).
По делото е прието за установено, че по първия кадастрален план на селото от 1948 г. процесният имот е бил извън строителните граници на населеното и не е имал кадастрален номер, а по следващия план от 1973 г. част от него с площ от 5100 кв.м. са отразени като стопански двор. След приемане на ЗСПЗЗ е изготвен план за земеразделяне на землището на селото /в сила от 12.04.1994г./, в който 4247 кв.м. от имота са включени в обхвата на имот с № 97 с площ от 240 дка с начин на трайно ползване – пасище, мера и собственик кметство [населено място], като на 17.06.04г. за този имот е съставен акт за общинска собственост № 1131 на основание чл.2, ал.2, т.4 ЗОС въз основа на удостоверение от ОС ”Земеделие и гори”, [населено място], че а имота няма депозирани реституционни претенции. 5615 кв.м. от него са включени в имот № 99, попадащ в регулационните очертания на селото, в който е разположен сондаж с цистерна. През 1994г. е изработен и план за парцелиране на стопанския двор на селото, в който целият имот с площ от 10 дка е записан като “Резервен терен за стопанска дейност” на организация по § 12 ПЗРЗСПЗЗ под № 1 в кв.72, който е идентичен с УПИ І-72 от регулационния план и за него е съставен акт за държавна собственост № 3717 от 20.02.06г. на основание чл.68 ЗДС, 147, т.5 ППЗДС и чл.45, ал.10 ППЗСПЗЗ, в който имотът е записан като прилежащ терен на недвижим имот “Резервен терен за стопанска дейност”. При ситуирането на УПИ І-72 спрямо кадастралната карта и картата на възстановената собственост са налице застъпвания, дължащи се на фактически несъответствия и несъгласуваност при изработването на отделните планове. Ищецът черпи права върху УПИ І в кв.72 по силата на сключен с министъра на земеделието и горите договор за замяна на недвижими имоти от 09.05.07г.
За да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната му част въззивният съд е приел, че не са били налице материалноправните предпоставки за съставянето на акта за държавна собственост в частта му за разликата от 5615 кв.м. до 10 000 кв.м., респ. че тази част не е била държавна собственост и ищецът не е могъл да придобие права върху нея по силата на договора за замяна. Изложени са съображения, че условията на чл.45, ал.8 ППЗСПЗЗ (ред. към 1997г., а сега ал.10) не са налице, тъй като по делото не е установено тази част от имота да са разположени обекти на организациите по § 12 ПЗР ЗСПЗЗ или да е била определена като прилежаща към такива обекти по реда на чл.45, ал.3 ЗСПЗЗ, нито е установено земята да е била негодна за земеделско ползване.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът [фирма] сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1.мотивите към съдебното решение трябва ли да съдържат изложение и обсъждания на всички оплаквания и доводи на страните, преценка на всички приети по делото доказателства – поотделно и в тяхната взаимна връзка, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни; 2. за обвързващата материална доказателствена сила на акта за държавна собственост, свързан с приложението на чл.5, ал.2 ЗДС, вр. с чл.158 ППЗДС /отм./, респ. чл.114 от действащия правилник/ и чл.143, ал.1 ГПК /отм./ и за реда за нейното оборване, свързан с приложението на чл.154, вр. с чл.143 ГПК/отм./; 3.необходими ли са специални знания за да се установи дали земята е годна за земеделско ползване или не и необходимо ли е непременно назначаване на експертиза за изясняване на този въпрос, когато допуснатият и разпитан свидетел разполага с необходимите според вещото лице по приетата СТЕ специални знания, свързани с приложението на чл.157, ал.1 и чл.134 ГПК/отм./, както и за задължението на съда да назначи съдебна експертиза, която да определи дали земята е годна за земеделско ползване или не, когато по делото са налице данни, че не е годна; 4. за необходимостта от изрично произнасяне чрез постановяването на краен акт в случаите на открито производство за установяването на истинността /верността/ на писмени доказателства (чл.156 ГПК/отм./); 5. в кои случаи въззивният съд е длъжен да уважи направените с жалбата доказателствени искания, свързан с приложението на чл.205, ал.1 ГПК/отм./; 6. държавна собственост ли е земята, която попада в границите на стопански двор на ТКЗС, респ. запазва държава правото си на собственост върху земята в границите на стопанските дворове на ТКЗС; 7. държавна собственост ли е земята, върху която са изградени/разположени обекти /сгради или съоръжения/ на ТКЗС; 8. държавна собственост ли е земята, незаета със сгради и съоръжения на ТКЗС или прилежащи площи към тях, но негодни за земеделско ползване и неподлежащи на възстановяване; 9.от значение ли е регулационният статут на земята в границите на стопански двор на ТКЗС за определяне на вещноправния й статут като държавна собственост; 10. представлява ли земята в границите на стопански двор на ТКЗС годна за земеделско ползване земя или не и подлежи ли тази земя на възстановяване по смисъла на ЗСПЗЗ и 11. по какъв ред се определят прилежащите площи към обектите на ТКЗС в случаите, когато стопанският двор попада в регулацията на населеното място и само малка /пренебрежима/ част по границата на стопанския двор попада извън урбанизираната територия- приложим ли е в тези случаи редът за определяне на прилежащите площи по чл.45, ал.3 ППЗСПЗЗ. Поддържа се че всички поставени въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, че въпроси №№ 2,3, 6-10 за решавани и противоречиво от съдилищата, а въпроси с №№ 3 и 11 са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Като основание за допускане на касационно обжалване третото лице-помагач сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите:1. по кой ред се определя годността на земеделска земя в териториите, в които са разположени обекти /организации по § 12 ПЗРЗСПЗЗ/ към момента на съставяне на АДС; 2. при частично попадане на стопански двор в строителните граници на населено място как се третира частта, която е извън тези граници; 3. при наличие на влязъл в сила парцеларен план за стопанския двор на [населено място] и имот находящ се в него, който не е възстановен, става ли такъв имот автоматично общинска собственост без да са налице данни за предаването му на общината съгласно правилата на чл.19 ЗСПЗЗ; 4. има ли противоречие в разпоредбите на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, касаещи собствеността на държавата и общините относно земите, намиращи се в бившите стопански дворове и 5.може ли да се направи извод, че всеки имот, който се намира в стопански двор и не е възстановен се третира като държавна собственост, ако не е предаден на общината по съответния ред.
Ответникът по жалбите [община] счита, че жалбата на [фирма] е процесуална недопустима съгласно чл.280, ал.2 ГПК, респ. че същата не следва да се допуска до разглеждане, а по другата жалба не е взел становище.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че с оглед цената на предявения иск касационните жалби са процесуално допустими, но че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не е налице релевираните основания по чл.280, ал.1, ГПК.
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 разяснения касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
Във връзка с първия поставен въпрос ищецът се позовава на противоречие с ППВС №1/53г., ППВС № 7/65г., Р № 34 по гр.д.№ 652/11г. на ВКС, ІІ г.о. и опр. № 1341 по ч.гр.д.№ 1886/08г. на ВКС, І г.о., каквото в случая не е налице, тъй като посочените в тях общи изисквания относно мотивите към съдебните решения са спазени от въззивния съд, който като инстанция по съществото на спора е обсъдил доводите на страните и доказателствата по делото относно правнорелевантните факти. Развитите от касатора във връзка с този въпрос конкретни оплаквания имат отношение към възприетата от него фактическа обстановка и обсъждането на събраните доказателства, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване.
Вторият поставен въпрос също не е решен в противоречие с представената от касатора задължителна и незадължителна съдебна практика / Р № 44 по т.д.№ 678/09г. на ВКС, І т.о., Р от 08.05.12г. по гр.д.№ 11820/09г. на СГС, Р № 97 по гр.д.№ 431/10г. и Р № 85 по гр.д.№ 635/10г. на ВКС, ІІ г.о./ относно доказателствената сила на акта за държавна собственост като официален свидетелстващ документ, тъй като в случая въззивният съд не е взел друго становище по този въпрос, а е приел, че тя е оборена.
Липсва противоречие и с представената във връзка с третия въпрос практика на ВКС /ТР № 1 по гр.д. № 1/2000г. и ТР № 1 по гр.д.№ 1/01г., т.11 на ОСГК на ВКС, Р № 14 по гр.д.№ 405/11г.., Р № 101 по гр.д.№ 4035/08г., Р № 845 по гр.д.№ 2310/08г. и Р № 873 по гр.д.№ 4469/08г. на ВКС, ІV г.о./ относно задължението на съда служебно да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науките, изкуството, занаятите и др. са нужни специални знания, които съдът няма. В случая съдът не е имал задължението служебно да назначава експертиза за установяване дали земята е годна за земеделско ползване, тъй като от правно значение е обстоятелството дали тя е била негодна към момента на влизане на посочената разпоредба в сила, а не понастоящем, а освен това според акта за държавна собственост тя е актувана за държавна като прилежащ терен, а не като негодна за земеделско ползване.
Следващият поставен въпрос не обуславя изхода на спора, тъй като решаващите изводи на съда не са основани на представения по делото от ответника акт за общинска собственост и скици, още повече, че актът е оспорен само относно отразеното в него основание за придобиване право на собственост от общината.
Петият поставен въпрос също не е решен в противоречие с ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, тъй като съдът е оставил без уважение искането на касатора за събирането на посочените във въззивната жалба доказателства поради тяхната неотносимост към предмета на спора, а не поради недопустимост за събирането им от въззивната инстанция.
По останалите поставени въпроси във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като в случая е прието, че процесният терен се намира в границите на стопанския двор на ТКЗС според едни планове, а според други планове е извън него и по делото не е установено същият да попада фактически в бившия стопанския двор на ТКЗС, нито е установено да представлява прилежащ терен към сгради и съоръжения, респ.да е бил негоден за земеделско ползване или попадащата извън урбанизираната територия част от имота да е пренебрежимо малка /имотът е с площ от 4,247дка/. Освен това представената във връзка с тези въпроси задължителна и незадължителна съдебна практика се отнася до различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не е налице.
Съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Тези предпоставки по отношение на поставените от касатора два въпроса не са налице /по втория въпрос както се посочи по-горе липсва и произнасяне/, породи което жалбата на [фирма] не следва да се допуска до разглеждане.
Посочените предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 ГПК липсват и относно поставените от третото лице-помагач въпроси, тъй като предвид съображенията на съда за частичното отхвърляне на иска, по част от тях във въззивното решение липсва произнасяне, респ. те не обуславят изхода на спора. Както се посочи по–горе по делото не е установено процесната част от имота да попада в бившия стопански двор на ТКЗС, нито върху нея да са разположени някакви обекти, нито е от значение по какъв ред се определя годността на земеделската земя, след като процесният имот не е определен като негоден за земеделско ползване по никакъв начин. По останалите въпроси не е налице непълнота и неяснота на правната уредба и съществува съдебна практика, която не се налага да бъде променяна.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът [фирма] следва да бъде осъден да заплати на ответника [община] сторените от него разноски в настоящото производство в размер на 650 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 168 от 18.04.13г., постановено по в.гр.д.№ 939/12г. на Добричкия окръжен съд.
О с ъ ж д а [фирма], [населено място] да запрати на [община] сумата 650/шестстотин е петдесет лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: