О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 439
София, 30.11.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 05.10.2016 две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 50340/2016 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№5056/09.07.2015г.,подадена от Д. А. „Д. Р. И В. З.”,гр.С.,против решение №210/08.06.2015г. по в.т.д.№216/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд,в частта му,в която ДА Д. е осъдена да заплати на [фирма] сумата от 23670 лева,представляваща пропуснати ползи в размер на средномесечния наем за ползването на 14 броя резервоари/цистерни/ за съхранение на дизелово гориво за времето от м.февруари 2010г. до м.ноември 2010г.,както и в частта му,в която е потвърдено решението на Пловдивски окръжен съд в осъдителната му част за заплащане на първия ищец [фирма] сумата от 15 941,15 лева,представляваща направени от ищеца разходи по опазване на промишелно гориво-държавен резерв,съхранявано в три броя резервоари/цистерни/,заплатени от ищеца за времето от м.февруари 2010г. до м.ноември 2010г.,както и за заплащане на втория ищец [фирма] на следните суми: 8 060,89 лева,представляващи изплатени от дружеството работни заплати и осигуровки за управител на склад за времето от м.02.2010г. до м.11.2010г.,сумата от 5 193,36 лева,представляваща изплатени от работодателя брутни заплати и осигуровки за „пазач-невъоръжена охрана” на склада в [населено място],сумата от 18 822,02 лева,представляваща изплатени от ищеца работни заплати и осигуровки за четирима пазачи-невъоръжена охрана на наетата площадка от [фирма],която охрана е осъществена за времето от м.02.2010г. до м.11.2010г.
В касационната жалба се правят оплаквания,че обжалваната му част, въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано,като се иска неговата отмяна в тази му част.
Ответниците по касационната жалба [фирма],П. и [фирма],П.,чрез пълномощника си адвокат С. С. С.,в депозирания писмен отговор на жалбата,считат че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената му част и молят същото да не се допуска,а по същество- считат жалбата за неоснователна,като се претендират разноски за настоящата касационна инстанция.
С решаващите си мотиви въззивният съд е констатирал,че са предявени обективно съединени искове с правно основание член 59 ЗЗД,като не се спори по делото,че между страните са съществували трайни облигационни правоотношения по повод опазването на материали и стоки,представляващи „военно-времени запаси,датиращи от 2000г.,като последният писмен договор е договорът за съхранение №23/14.03.2008г.,който е срочен,сключва се за една годи,продължен поради липса на писмено предизвестие и през следващата календарна година-2009г.Съдът е посочил,че с писмо изх.№344/9.11.2009г.,отправено от първия ищец [фирма] за прекратяване на договорната връзка по смисъла на чл.4,ал.2 от договора,същото е произвело предвиденото действие,при което положение договорът за съхранение на тези запаси е бил прекратен на 01.01.2010г.Съдът е отбелязъл,че по делото е установено,че въпреки прекратяването на договора ищецът е продължил да извършва всички действия по опазване и съхранение на военно-временните запаси,които са останали при него,след прекратяване на договора,поради което е стигнал до извода,че през исковия период от време, отношението между страните е извъндоговорно,като ищците не разполагат с друг иск, основан на договор,с който да реализират правата си.Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника,настоящ касатор,че след като договорната връзка е била прекратена,но горепосочените вещи са били съхранявани и след това, правоотношението се е “трансформирало” в такова по договор за влог,с аргументи,че след като ответника не установява да е осъществено ново реално фактическо предаване на вещите/липсва предавателен акт/,не може да се приеме,че след прекратяване на договора за съхранение на военно-временни запаси е сключен нов договор за влог,такъв не е действал през целия процесен период от време,поради което отношенията между страните имат извъндоговорен характери затова ищците са основали претенцията си на член 59,ал.1 ЗЗД.В тази връзка,съдът е стигнал до извода,че правилно е прието, по възражението на ответника за изтекла давност,във връзка с погасяването на вземането за направените разходи през исковия период от време,че в настоящия случай се касае до такова произтичащо от неоснователно обогатяване и срокът е петгодишен,а не тригодишен,както се твърди от ответника,по силата на който срок се погасяват периодичните плащания.Съдът е изложил доводи,че такива са били налице,докато е била налице и договорната връзка между страните,но след като същата е била прекратена,то възникналите след прекратяването на договора вземания произтичат от неоснователно обогатяване,като след началния момент на исковия период месец февруари 2010г. до момента на предявяване на исковата молба -14.03.2013г., петгодишният срок не е изтекъл,поради което и вземанията не са погасени по давност.
В изложението си,приложено към касационната жалба,касаторът заявява,че са налице основанията за допускане на касационно обжалване,съгласно член 280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК,като /цитирам/:
„В обжалваното решение Апелативен съд [населено място] се е произнесъл по материалноправен въпрос от съществено значение за изхода на спора относно срока на погасителната давност за вземанията против държавата и държавните организации.Въззивният съд е оставил без уважение направеното възражение за изтекла погасителна давност за вземанията възникнали в периода февруари-май 2010г.,в противоречие с Постановление №1/1979г. на Пленума на ВС.Съгласно т.7 от постановлението вземанията,произтичащи от фактически състави на неоснователно обогатяване се погасяват с изтичане на петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД или на тригодишна давност,когато вземането е срещу държавата или държавните организации.”
К. съд намира,че не е налице твърдяното от касатора противоречие с посочената практика на ВКС,напротив в съответствие е със същата,тъй като видно от изложеното по-горе с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение,е прието,че вземането за процесния период от време,предмет на спора,произтича от неоснователно обогатяване,за което е предявен и разгледан иск с правно основание член 59,ал.1 ЗЗД.Освен това,следва да се отбележи,че разпоредбата на член 111,б.”г”ЗЗД,на която се позовава всъщност касатора,е отменена с ДВ брой 12 от 1993г.,много преди възникване на отношенията между страните,предмет на настоящия спор.
В изложението си касаторът твърди,че е налице основанието по член 280,ал.1,т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение тъй като/цитирам/:
„Апелативният съд неправилно се е произнесъл по следния материалноправен въпрос:
„Какво е правното основание,на което се дължат разходи от съхранител по смисъла на пар.1,т.1 от ДР на З.,след изтичане на срока на сключен по реда на закона договор за съхранение и кои са приложимите материалноправни норми,уреждащи имуществените отношения между страните след този срок”, като отново касаторът излага доводи,че след изтичане на срока на последния писмен договор за съхранение,договорните отношения между страните произтичат от сключен между тях договор за влог,какъвто обаче според изложеното по-горе с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение не е налице,като твърдението за такава „трансформация” от страна на ответника,настоящ касатор, е отхвърлено с последните като неоснователно.В подкрепа на тези доводи се правят касационни оплаквания от касатора,по смисъла на член 281,т.3 ГПК и се цитира практика на различни съдилища,които оплаквания са неотносими към настоящото производство,тъй като предпоставките на член 280,ал.1 ГПК са различни от тези ,предвидени в член 281,т.3 ГПК.Това е така,защото касационният съд,упражнявайки правомощията си по дискреция на касационните жалби,трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда,но не и дали те са законосъобразни.Проверката за законосъобразност на обжалвания съдъбен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване,при разглеждане на касационната жалба в производството по член 290 ГПК.
Ето защо,не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
В заключителната част от изложението си,касаторът твърди,че по същия правен въпрос,посочен по-горе,разрешен с обжалваното въззивно решение,е от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото,което е основание за допускане на касационно обжалване по член 280,ал.1,т.3 ГПК.
К. съд намира,че не е налице тази хипотеза за допускане на касационно обжалване,порази изложените по-горе съображение,във връзка с така формулирания от касатора правен въпрос.
С оглед изхода на делото,на ответника по касационната жалба [фирма],П. следва да бъдат присъдени поисканите и направени разноски,на основание член 78,ал.3 ГПК,в размер на 1500 лева,представляващи адвокатско възнаграждение ,съгласно приложения договор за правна защита и съдействие №145145/31.08.2015г.,както и на втория ответник [фирма],П. поискани и сторени такива за настоящото касационно производство, в размер на 1300 лева,представляващи адвокатско възнаграждение,съгласно договор за правна защита и съдействие №145146,приложен по делото.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №210/08.06.2015г. на Пловдивски апелативен съд,постановено по в.т.д.№216/2015г. по описа на същия съд,в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Д.А. „Д. р. и в. з.”,гр.С. да заплати на [фирма],гр.П. сумата от 1500 лева/хиляда и петстотин лева/,а на [фирма],гр.П. сумата от 1300 лева/хиляда и триста лева/,разноски по делото за настоящото касационно производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: