Определение №447 от 5.12.2016 по търг. дело №50392/50392 на 2-ро гр. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 447
София, 05.12.2016 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети октомври, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

изслуша докладваното от съдията Първанова т. д. № 50392 по описа за 2016г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на СД „АТ К. – К., К., Ч., Т. и СИЕ“ /в ликвидация/, чрез процесуалния им представител адвокат С. К., срещу въззивно решение № 311 от 22.10.2015 г. по т.д. № 291/2015 г. на Апелативен съд – П.. С обжалваното въззивно решение е потвърдено в обжалваната му част решение № 10 от 07.01.2015 г. по т.д. №782/2013 г. на Окръжен съд – Пловдив. С последното частично е уважен предявеният от Земеделска кооперация „Д. 96“ против касатора частичен иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, за сумата от 359 696,11 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, представляваща обезщетение за ползване на 49/100 ид.ч. от имоти -оранжериен комплекс, осъществено след прекратяване на сключения между страните договор за наем, за времето от 21.10.2008 г. до 12.09.2012 г.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано – касационни основания по чл.281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по обуславящите изхода на делото въпроси, които уточнени от настоящия състав на ВКС при условията т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС се свеждат до това, подлежи ли на пълно и главно доказване размерът на вредите по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Касаторът счита, че въззивната инстанция, след като е приела, че обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД се определя в размер на месечната наемна вноска за съответния период, се е произнесла в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 18/05.03.2010 г. по т.д. № 527/2009 г., I т.о. и решение № 68/21.04.2009 г. по т.д. № 697/2008г., II т.о., постановени в производства по чл. 290 ГПК. Въведени са твърдения, че в конкретния случай ищецът няма право на обезщетение, тъй като имотът се явява съсобствен между страните и всяка от тях има право да си служи с него съобразно притежаваните права, като и че правото на собственост на ищеца никога не е оспорвано от ответника. Поставят също въпросите – длъжен ли е съдът да изложи мотиви относно обосноваността на експертното заключение, когато то е оспорено с въззивната жалба, както и длъжен ли е служебно да назначи експертиза. По тези въпроси се поддържа произнасяне в противоречие съответно с т. 1 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по няколко материалноправни и процесуалноправни въпроса, които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, без да са изведени конкретни въпроси.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор от насрещната страна – Земеделска кооперация „Д. 96“, в който се оспорва касационната жалба. Поддържа се, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и се претендират разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
Въззивният съд е приел, че по силата на договор за наем от 10.03.1998г., ищецът предоставил в полза на ответника в обем 49/100 ид.ч. ползването на недвижими имоти, обособени като оранжериен комплекс. Страните не спорят, че са съсобственици на сградите, включени в комплекса в обем 49/100 ид.ч. за ищеца и 51/100 ид.ч. за ответника. С влязло в сила решение № 83 от 27.03.2006 г. по гр.д. № 563/2004г. на ОС-Пловдив ответникът по настоящото дело бил осъден на основание чл. 233 ЗЗД да върне на ищеца процесния имот, като поради липсата на доброволно изпълнение на 12.09.2012 г. бил извършен въвод във владение на 49/100 ид.ч. от сградите на комплекса. Прието е, че исковата претенция е основателна за периода от 21.10.2008 г. до 12.09.2012 г., тъй като началната дата на този период е след датата на връчване исковата молба. Последната има характер на покана за връщане на вещта, съобразно изхода на приключилото между стрянете производство по иска с правно основание чл. 233 ЗЗД. Крайната дата от периода е датата на въвода във владение. Решението на първата инстанция, с което искът е отхвърлен за периода от 12.09.2012 г. до 15.09.2012 г. е влязло в сила като неожалвано. В случая, задължението за обезщетение е възникнало за ответника в качеството му на наемател по прекратен договор за наем, поради което са оставени без уважение възраженията му, че никога не е оспорвал правото на собственост на ищеца. Относно размера на обезщетението, в рамките на заявената претенция, по делото са приети две експертни заключения – единично и тройно. Съгласно тройната експертиза, средният пазарен наем за исковия период, изчислен върху отдадените под наем идеални части, възлиза на 360 495 лева. Възраженията на въззивника, че експертизата не почива на конкретни данни, са оставени без уважение, с изложени подробни съображения относно метода, по който е определен средният пазарен наем за периода. За да кредитира заключението, съдът се е обосновал с това, че са използвани данни за наемните цени на сходни обекти, попадащи в същия географски район, както и публикации в специализираната литература.
Настоящият състав на ВКС, II, г.о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2010г. по тълк.д. №1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, както и да е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая касационно обжалване не може да бъде допуснато по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като посочените от касатора разглеждат различни хипотези и не третират поставените от касатора правни въпроси. Решение № 68/21.04.2009 г. по т.д. № 697/2008г. II т.о. разглежда случай при договорена неустойка между страните по наемното правоотношение за неизпълнение на задължението за връщане на вещта и приема, че ищецът се освобождава от доказване размера на вредите по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Според решение № 18/05.03.2010 г. по т.д. № 527/2009 г., I т.о. пък размерът на вредите подлежи на доказване от ищеца, който следва да ангажира относими доказателства за причинените вреди и въззивният съд в конкретния случай неправилно е приел, че размерът на обезщетението по чл.236, ал. 2 ЗЗД съставлява аритметична величина, изчислена като стойността на последната наемна вноска по договора, умножена по броя на месеците, за които се претендира обезщетението. Ето защо в случая не е налице произнасяне в противоречие с посочената практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Въззивният съд въз основа на тройното експертно заключение е определил размерът на вредите като съизмерими със средния пазарен наем за сходни обекти. Въпросите относно хипотезите, при които съдът служебно следва да назначи експертиза също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението. В случая са приети и са обсъдени две експертни заключения, от които е кредитирано това на тройната експертиза като са изложени подробни съображения за това. Съобразена е установената съдебна практика по прилагане разпоредбата на чл.201 и чл.202 ГПК. Въпросът дали при изясняване на фактическата обстановка с оглед формиране на правните си изводи трябва служебно да назначи повторна експертиза не е решен в противоречие с посоченото ТР№1/2013г., ОСГТК, ВКС. С т.3 от него се прие, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Въпросът, относно задължението на въззивната инстанция да изложи мотиви по наведените възражения, не разрешен в противоречие със задължителната практика. Съдът е изложил подробни съображения в отговор на оплакванията, във връзка с метода, по който е определен средният пазарен наем за исковия период, а позоваването на т.1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е неоснователно. С него са разяснени правомощията на въззивния съд по отстраняване на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения по изясняване фактическата страна на спора, чрез събиране на доказателства пред въззивната инстанция. Въведените в изложението по чл.284, ал.3, т. 1 ГПК оплаквания, че ищецът нямал право на обезщетение по чл.236, ал. 2 ГПК, с оглед наличието на съсобственост между страните, неоспорена от ответника, не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство, тъй като се отнасят до правилността на обжалваното решение. Общото позоваване на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК не е основание допускане на касационно обжалване, тъй като липсва мотивирано изложение, за това кои конкретни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Въпреки изхода на настоящото производство на насрещната страна по касационната жалба не следва да се присъждат разноски, тъй като не са представени доказателства за извършването на такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 311 от 22.10.2015 г. по в.т.д. № 291/2015 г. на Апелативен съд – П..
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар