О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 448
София, 06.11.2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети септември, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 806/2017г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. М. Г. и М. С. М., [населено място], чрез пълномощника им адвокат В. Д., срещу въззивно решение № 1210/13.10.2016г. по гр. дело № 1252/2016г. на Варненския окръжен съд. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочи, че е налице основанието на чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по поставените процесуалноправни и материалноправни въпроси. Твърди се, че в противоречие с практиката на ВКС – ТР№1/2013г., ОСГТК и конкретно посочени решения, постановени по реда на чл.290 ГПК / №382/2015г. по гр.д.№1558/2014г., ІVг.о., № 255/2011г. по гр.д.№ 587/2010г., ІV г.о., №700/2010г. по гр.д.№304/2010г., ІІІ г.о. и др./ въззивният съд не е допуснал събирането на поисканите при условията на чл.266,ал.3 ГПК гласни доказателства. Решените в противоречие с практиката на ВКС материално правни въпроси са : кои действия на бившия съпруг, който упражнява фактическата власт върху семейното жилище въз основа на одобрено от бракоразводния съд споразумение, отблъскват владението на съпруга, който не ползва жилището и демонстрират намерението му да завладее цялата вещ като своя; плащането на данъците за целия имот само от съпруга, на когото е предоставено ползването на семейното жилище, както и недопускането в семейното жилище на другия съпруг, представлява ли демонстриране към него на промяна в основанието на държането на неговата идеална част от прекратената СИО.Поддържа се противоречие с ТР№1/2012г., ОСГК, ВКС, решения №74/2015г. по гр.д.№6277/2014г., І г.о., и №68/2016г. по гр.д.№5267/2015г., І г.о. Твърди се, че в противоречие с ТР№11/2013г., ОСГК, е решен и въпросът за доказателствената сила на констативния нотариален акт, удостоверяващ правото на собственост, придобито по давност. В тази връзка се сочи и решение №108/2015г., по гр.д.№ 1854/2015г., ІІ г.о.
Ответникът по касационната жалба М. Ж. Р., [населено място], я оспорва като неоснователна в писмено становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено № 1404/2016г. по гр.д.№12431/2015г. на Варненския районен съд. С последното е допусната съдебна делба на недвижим имот-апартамент №56, находящ се в [населено място], при равни квоти между М. Р. и М. М. като искът за делба е отхвърлен спрямо С. Г. и той е изключен от делбата.
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с влязло в сила съдебно решение на 09.07.2004г., постановено по гр.д. № 1009/2004г. по описа на В., бракът между С. Г. и М. Р., сключен на 07.10.1973г., е прекратен с развод. Процесният апартамент е придобит по време на брака от С. Г. с договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 54/1999г. Установено е, че към 24.06.1999г. на Г. е изплатено обезщетение при пенсиониране в размер на 7 044730 нед.лева. С нот.акт № 172/2015г. той е признат за собственик по давност на 1/2 ид.част от процесния имот. С договор за дарение, обективиран в нот.акт № 178/23.10.2015г., Г. е дарил имота на дъщеря си М. М.. Възраженията на Г. за наличие на трансформация на лични средства, вложени в закупване на апартамента и на М. Г. за придобиване по давност на 1/2 ид.ч. от имота са приети за своевременно въведени в първото по делото съдебно заседание по допускане на делбата. Възражението за пълна трансформация поради влагане на изцяло лични средства в закупуването на имота от страна на Г. е прието за недоказано с оглед установените факти, че апартаментът е закупен на 18.02.1999г. за сумата от 12 979 000 нед. лева, а обезщетението при пенсионирането на Г. в размер на 7 044 730 нед.лева му е изплатено впоследствие – на 24.06.1999г. При това положение от една страна сумата е получена след датата на изповядване на сделката, а от друга – тя е по-малка от продажната цена. Не са наведени и твърдения за личния произход на останалите средства, нито са представени доказателства, поради което и възражението, че имотът е станал лична собственост на Г. поради вложени изцяло лични негови средства при закупуването по време на брака е неоснователно. За да приеме за недоказано възражението, че Г. е придобил по давност идеалните части на бившата си съпруга, въззивният съд е посочил, че след прекратяване на СИО поради развод, съпрузите са съсобственици, като по отношение на съсобствения имот е налице съвладение. Презумпцията по чл. 69 ЗС се прилага и в отношенията между съсобственици независимо на какво основание е възникнала съсобствеността, но в този случай действията, които сочат на преобръщането държането на частите на съсобственика-бивш съпруг във владение за себе си следва да са недвусмислени и да са възприети като такива от съсобственика, когато това е възможно. Тези действия следва да са такива, които преценени в съвкупност, представляват по съдържание действия на изключителен собственик. Правото на собственост е абсолютно право и отблъскването на владението на другите съсобственици означава отричане на правата им от владелеца-съсобственик и принуждаването му да се съобразяват с установеното от него владение като с права на изключителен собственик. Между страните по делото липсва спор, че ответникът е живял в апартамента. Но видно от представеното споразумение по чл. 101 СК, утвърдено от съда, ползването на процесния имот – семейно жилище, е предоставено на Г.. Той е установил самостоятелна фактическа власт върху целия апартамент, но въз основа на споразумението по чл.101 СК /отм./ и съдебното решение, с което е утвърдено то като му е предоставено ползването на апартамента. Фактът, че ищцата не е посещавала имота и не е заплащала разноски за него следва да се преценява във връзка с изпълнението на съдебното решение и установеното със споразумението правно положение. След анализ на свидетелските показания и цитираното споразумение по чл101 СК /отм./ въззивният съд е стигнал до извод, че не е установена промяна на намерението на ответника за своене за себе си чрез изявени правни и фактически действия, които да демонстрират поведение на собственик спрямо другия съсобственик. Той не е придобил по давност не е придобил по давност идеалната част на бившата си съпруга, тъй като не е доказано да е своил имота изцяло, като е владял и частта на другия съсобственик, нито началният момент на упражняваното владение при знанието и без противопоставянето на негова страна. При това положение апартаментът е останал съсобствен между бившите съпрузи при равни квоти. Относно оплакването във въззивната жалба, че легитимиращото действие на констативния нотариален акт не било съобразено ТР 11/2013г. на ВКС по т.д. № 11/2012г. относно обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, като е прието, че оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Процесният имот е придобит от бившите съпрузи с нот.акт № 54/18.02.1999г. Съобразно разпоредбата на чл.19 ал.1 СК/отм/, съпружеската имуществена общност възниква върху вещите и вещните права, придобити от съпрузите по време на брака в резултат на съвместен принос, независимо от това на чие име са придобити. Ищцата се легитимира като собственик на 1/2 ид.част от имота въз основа на този нотариален акт. След като и двете страни по спора се легитимират с нотариални актове за правата си върху имота, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването следва да се извърши по общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право. Доколкото ответникът Г. не установява наличието на изключително право на собственост върху апартамента в резултат на пълна трансформация на лични средства, или поради придобиването идеалните части на другия съсобственик по давност, то констативният нот.акт № 172/2015г., не го легитимира като собственик на тези идеални части, поради което с последващия договор за дарение, той не е могъл валидно да се разпореди в полза на дъщеря си с повече от притежаваната от него 1/2 ид.част от прекратената СИО.
Повдигнатите в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение в някоя от хипотезите на чл.280,ал.1 ГПК. Процесуалноправните въпроси не са решени в противоречие с цитираната практика на ВКС. В съответствие с т.1 и т.2 от ТР №1/2013г, ОСГТК, ВКС въззивният съд е приел, че възражението на С. Г. за наличие на трансформация на лични средства, вложени в закупуването на апартамента, както и възражението на ответницата М. М. за придобиване по давност от нейния праводател – първия ответник, на идеалните части на ищцата Р. от дарения и впоследствие имот, са били своевременно въведени и е допуснал събирането на поисканите от тях с въззивната жалба гласни доказателства за установяване на техните твърдения. За невъведени по надлежния ред от страната ясни и конкретни възражения и извън хипотезата на чл.266,ал.3 ГПК въззивният съд не дължи даване на указания на страните, нито дължи такива за отстраняване на неясноти на защитните тези на страните. Допускането на доказателства по реда на чл.266,ал.3 ГПК от въззивния съд е в зависимост от релевираните във въззивната жалба оплаквания. В случая касаторите са поискали събиране на гласни доказателства за установяване на твърдяните от тях обстоятелства и такива са допуснати и събрани във въззивната инстанция. Ето защо не може да се приеме наличие на противоречие с цитираните от касатора решения на ВКС, вкл.задължителната съдебна практика, обективирана в ТР№1/2013г., ОСГТК. Първият от така поставените от касаторите материалноправни въпроси – кои действия на бившия съпруг, който упражнява фактическата власт върху семейното жилище въз основа на одобрено от бракоразводния съд споразумение, отблъскват владението на съпруга, който не ползва жилището и демонстрират намерението му да завладее цялата вещ като своя, не е правен въпрос, а въпрос по съществото на спора и като такъв не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението. Според ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС касаторът е длъжен да посочи правен въпрос от значение за изхода на делото, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Този въпрос определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане и следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационната инстанция няма правомощие да изведе въпросите от касационната жалба, от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК или от самото обжалвано решение. Решаващите изводи на въззивния съд са за неизпълнена доказателствена тежест относно факта на промяна в намерението на държателя на идеалните части на другия съсобственик в своене, което да е доведено до знанието на последния, поради което поставените в тази връзка въпроси, в т.ч. и този за плащането на данъците от съпруг, на когото е предоставено ползването на семейното жилище, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Освен това въззивният съд не е приел, че ищцата не е допускана в жилището, а че то е ползвано самостоятелно от ответника въз основа на споразумението по чл.101 СК /отм./, с което се е съобразявала и ищцата. Не е налице и соченото противоречие с ТР№11/2013г., ОСГК по отношение на последния въпрос от изложението – за доказателствената сила на констативния нотариален акт, удостоверяващ правото на собственост, придобито по давност. В съответствие с това ТР, както и с ТР№1/2012г., ОСГК, въззивният съд след правилно разпределяне на доказателствената тежест в процеса и анализ на събраните доказателства е приел, че ответната страна не е доказала да е манифестирала пред ищцата като съсобственик промяна в намерението от държане /установено на основание споразумението по чл.101 СК /отм./ в своене на нейната идеална част от съсобствения имот. Посоченото решение №108/2015г., по гр.д.№ 1854/2015г., ІІ г.о. не може да бъде преценено като относимо, тъй като е постановено при друга фактическа обстановка от една страна, а от друга решението на въззивния съд е съобразено със задължителната практика на ВКС, обективирана в посочените тълкувателни решения.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК, на ответника по касация М. Ж. Р., [населено място], следва да се присъдят разноски в размер на 500 лева, установени с приложения договор за правна защита.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1210/13.10.2016г. по гр. дело № 1252/2016г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. М. Г. и М. С. М. да заплатят на М. Ж. Р. разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 500 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: