Определение №45 от 8.2.2017 по гр. дело №3242/3242 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 45
С. 08.02.2017 г.

В И М Е Т О НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември, две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело №3242/2016г.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу въззивно решение №1957/08.03.2016г. по гр.д. № 10234/2014г. на Софийския градски съд, в частта, с която срещу него е уважен искът с правно основание чл.124,ал.1 ГПК и е признато за установено, че ищецът Н. А. Н., действащ като [фирма] е собственик на недвижим имот – нива с площ 5550 кв.м., съставляваща парцел 20 от масив 6 по плана за земеразделяне на [населено място], м.Г. /подробно описан/. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочи наличието на основанията на чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Не са формулирани конкретни въпроси. Сочи се, че изводите на въззивния съд не са съобразени с ТР№11/2013г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че констативният нотариален акт не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179,ал.1 ГПК относно констатациите на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. Оспорването на такъв акт може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание. Потвърждавайки отказа да се открие производство по оспорване на К. № 121/1995г., въззивният съд е постановил решението си в противоречие с цитираното ТР. Налице е и основанието на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. С отговора по чл.131 ГПК касаторът оспорил К. № 121/1995г., но въззивният съд отказал да открие производство по чл.193,ал.2 ГПК. В нарушение на процесуалните правила не е изключено от доказателствата по делото решение №73/1995г. на ОСЗ поради несъществуването му.
Ответникът по касация Н. А. Н., действащ като [фирма] оспорва жалбата в писмен отговор по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № І-120-48 от 25.04.2014. по гр.д.№ 39608/2011г. на Софийския районен съд в обжалваната част, с която е уважен предявеният иск по реда на чл.124,ал.1 ГПК и е прието за установено по отношение на [фирма], че ищецът Н. А. Н., действащ като [фирма] е собственик на процесния недвижим имот.
Въззивният съд е приел,че ищецът – ЕТ, основава правото си на собственост на договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 79/24.03.1995г., по силата на който е придобил имота от Л. Б.. Ответното дружество оспорва правото му на собственост, легитимирайки се като собственик с нотариален акт № 48/10.12.2008г., с който имотът му е прехвърлен от същия праводател – Л. Б.. Дружеството счита, че има противопоставими на ищеца права върху имота като негов собственик въз основа на действителна правна сделка, по която праводателката му Л. Б. се е легитимирала като собственик на процесната нива с решение № 107/20.05.1999г. на ОСЗ „Нови Искър“, влязло в сила на 04.06.1999г. Оспорил е правото на собственост на ищеца с твърдения, че към момента на покупко-продажбата по нотариален акт № 79/1995г., Б. не е била собственик на имота въз основа на легитимиращите я по сделката с ищеца документи за собственост – К. за собственост по ЗСПЗЗ №121/1995г. Той е издаден въз основа на нищожно решение на ПК ТОА „С.“ с № 73 от 20.01.1995г. Ответникът е оспорил материалната доказателствена сила на констативния нотариален акт, обосновавайки оспорването с порочност на решението на поземлената комисия от 20.01.1995г., издадено в противоречие със закона, при липса на данни да е влязло в сила и като неподписано от необходимия състав на поземлената комисия. При тази конкуренция на придобивните основания и с оглед релевираните възражения на страните въззивният съд е изследвал дали прехвърлителката Б. е била собственик на имота към момента на първата сделка. Спорът между страните касае момента на възстановяване собствеността върху процесната нива с решение, постановено по чл.27 ППЗСПЗЗ на колективния орган на поземлена собственост. Когато правото на собственост се възстановява в нови граници с план за земеразделяне, ОСЗ постановява решение, с което определя размера и категориите земеделски земи, на които има право заявителят /чл.18ж, ал. 2 ППЗСПЗЗ, ред. ДВ бр. 34/1992г./. Въззивният съд е изложил съображения по този спор като е приел, че съгласно чл.27 ППЗСПЗЗ на основание на влезлия в сила план за земеразделяне ОСЗ постановява решение за възстановяване на правото на собственост, в което описва размера и категорията на имота, местоположение, граници, съседи. Решението се съобщава на лицата по реда на ГПК. Това решение е необходим правен акт за определяне на реалните граници на земите и едновременно с това юридически факт с гражданскоправно действие. С решението на поземлената комисия възниква правното качество на обекта на собствеността – индивидуализация и затова то има конститутивно действие /ТР № 1/1997г. по гр.д. № 1/1997г., ОСГК на ВКС/. В случая от доказателствата е установено, че собствеността върху процесната нива с площ от 5,550 дка, представляваща имот № 6020, е възстановена на праводателката на страните Л. Б. с решение на ОСЗ – „С.“ от 20.01.1995г., издадено въз основа на влезлия в сила план за земеразделяне и протокол № 23 от 30.04.1993г. за определяне на категориите на земеделските земи придружено със скица № 64/16.01.1995г. на възстановения имот, неразделна част от решението, с която в графичен вид е индивидиализиран процесният имот по площ, размери и граници. Неоснователно е възражението на ответника за порочност на решението от 20.01.1995г. По безспорен начин е установено, че в преписката, образувана по заявление № 215 от 16.12.1991г. на Л. Б. съществува решение с номер 74 /с коригиран номер от „73“ на „74“/ от 20.01.1995г., приложено по делото във втория си екземпляр, разпечатан на матричен принтер, който се съхранява в преписката като оригинал /така са разпечатвани всички решения през 1995г. съобразно писмо на ОСЗГ – „Нови Искър“/. Корекцията на номера на решението, макар с неустановено авторство не влияе на правните последици на акта по възстановяване на собствеността на конкретизирания в решението и скицата към него недвижим имот. Решението отговаря на изискванията на чл. 15, ал. 2, т. 6 ЗАП /отм./ и не е нищожно. То отговаря и на изискванията на чл.60, ал.4 ППЗСПЗЗ, тъй като е подписвано от председателя и секретаря на ОСЗ. За неоснователен е приет доводът на ответника, че планът за земеразделяне, преработен със заповед от 1998г. е влязъл в сила след обнародването му в ДВ, бр. 41/1999г. Тогава е обнародвано изменението на плана за земеразделяне на землището, постановено по реда на чл. 26 ППЗСПЗЗ и чл. 17, ал. 2 ЗСПЗЗ, по който ред на изменение подлежат само влезлите в сила планове за земеразделяне при допусната явна фактическа грешка. Според заключението на допълнителната съдебно-техническа експертиза посоченото изменение не е засегнало процесния недвижим имот, който е останал същият по площ и номерация, а се отнася до един от съседните имоти. Ето защо след преработката на плана не са били налице основания за издаване на второ решение с № 107/20.05.1999г. от органа на поземлената собственост за възстановяване на процесния имот, незасегнат от частичната преработка на плана, а реституционният ефект се е проявил при първоначалното приключване на реституционната процедура с решението от 20.01.1995г. Въз основа на завършена реституция с решение № 74/20.01.1995г. на ПК и скица № 64/16.01.1995г. Б. се е снабдила с оспорения от ответника К. за собственост на недвижим имот №121/1995г. Тя е прехвърлила на ищеца правото на собственост, поради което при сключване на втория договор за покупко-продажба на същия имот с ответника през 2008г. вече не е била собственик на имота и не е прехвърлила на ответника права, каквито не е притежавала. Оспорването на материалната законосъобразност на К. № 121/1995г. от ответника не налага откриване на производство по оспорването му защото това оспорване не се развива по правилата на чл.193 ГПК. То не касае истинността на документа, а съществуването на удостовереното с него право. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК /ТР № 11/2012г. по тълк.д. № 11/2012г. на ОСГК/. В случая оспорващата страна – ответник, не е доказала своето право на собственост, изключващо това на ищеца. За недоказано е прието и евентуалното възражение на ответника за придобиване на процесния имот по давност. По делото липсват данни за упражнявана от ответника фактическа власт върху имота, а от деня на сделката – 10.12.2008г. до датата на предявяване на иска – 17.09.2011г. не е изтекъл и най-краткият пет годишен срок, който се изисква от разпоредбата на чл.79,ал.2 ЗС за придобиване на правото на собственост върху недвижим имот при добросъвестно владение.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Той определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Той трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационната инстанция няма правомощие да изведе въпросите от касационната жалба, от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК или от самото обжалвано решение. Непосочването на релевантен правен въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение.
В разглеждания случай изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК не представлява формулиран по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и цитираното ТР ясен и точен правен въпрос, който да е бил в предмета на спора пред въззивния съд и да е релевантен за изхода на делото. Изложени са оплаквания за допуснати процесуални нарушения вкл. във връзка с обосноваността на обжалвания акт, които не могат пряко да послужат като основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Това са основания по чл.281,т.3 ГПК за касиране на едно допуснато в процедурата по предварителна селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК до касационно обжалване въззивно решение. Доколкото част от касационните оплаквания сочат противоречие с ТР №11/2012 от 21.03.2012г. по тълк.д.№11/2012г., ОСГК, ВКС, следва да се има предвид, че приетото от въззивния съд относно доказателствената сила на констативния нотариален акт за право на собственост по реда на чл.587 ГПК и реда за оспорването му не противоречи на посочената задължителна практика на ВКС. С тълкувателното решение е прието, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179,ал.1 ГПК относно констатациите на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, той като такава е присъща на официалния свидетелстващ документ за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост без да намира приложение редът по чл.193 ГПК. Когато и двете страни по спора се легитимират с нотариални актове за правото на собственост, то разпределянето на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154,ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическият състав на придобивното си основание. При това положение отказът на въззивния съд да открие производство по чл.193 ГПК е в съответствие с цитираното ТР. Въпросите, свързани с изключването от доказателствата по делото на документ – решение №73/1995г. на ОСЗ поради несъществуването му са неотносими. Въззивният съд е приел, че реституцията на имота е осъществена с решение на административния орган №74/20.01.1995г., чийто номер е коригиран от 73 и това решение съществува по реституционната преписка, съгласно писмо на ОСЗГ.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.Съобразно изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация трябва да се присъдят направените разноски – възнаграждение за адвокат в размер на 1200 лева, съгласно приложения договор за правна защита.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1957/08.03.2016г. по гр.д. № 10234/2014г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], да заплати на Н. А. Н., действащ като [фирма] разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 1200 лева.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар