Определение №49 от по гр. дело №1124/1124 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

 
                                          О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
                                                      №.49
 
                                 гр. София, 13.01.2010 год.
 
                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А
 
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети декември две хиляди и девета година, в състав:
                                                                      
                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
                                                                   ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
                                                                           СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
 
като  разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1124 по описа на Върховния касационен съд за 2009 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
 
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Ищцата А. Й. Т., чрез пълномощника й адвокат М. Б. от гр. В., обжалва въззивното решение от 17.06.2009 год. по гр. д. № 157/2009 год. на Варненския апелативен съд, с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 26.02.2009 год. по гр. д. № 2517/2007 год. на Варненския окръжен съд в обжалваната от нея част – отхвърляне на иска й за заплащане на сумата 11 598.58 лв., представляваща сбор от обезщетенията за забава на присъдените суми като главница за периода до предявяване на настоящия иск на 29.11.2007 год.
Въззивното решение в останалата му част, с която са уважени исковете на касаторката за заплащане на реализираните от ответника добиви в исковия период, е влязло в сила, като необжалвано.
Касаторката поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите, с молба за отмяната му и вместо това искът й за заплащане на претендираното обезщетение за ползите, от които е лишена в исковия период бъде уважен.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК същата поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 2 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че въпросът за дължимост на обезщетението за ползите, от които е лишен собственикът, съгласно чл. 73, ал. 1 ЗС е решен в обжалваното решение в противоречие с цитираните и представени съдебни решения на ВКС, в които не е прието то да е обусловено от изпращане на покана за плащане. Такава е необходима само при претендиране на мораторни лихви, каквито в случая не представлява претендираната сума. Счита, че въпросът за изясняване на понятието “обезщетение за ползите”, по смисъла на чл. 73, ал. 1 ЗС има значение и за точното прилагане на закона, като основание за допускане на решението до касационен контрол.
Ответникът оспорва жалбата по съображенията в представения писмен отговоро.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за забава за исковия период, въззивният съд е приел, че при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата – чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Тъй като в случая няма определен ден за изпълнение на задължението на ответника да плати, то същият изпада в забава след като бъде поканен от кредитора. В случая ищцата не е доказала, че е поканила ответника да плати преди предявяване на настоящата искова молба, поради което и искът й за присъждане на обезщетение за забава на плащането на претендираните суми е отхвърлен.
Поставеният в приложеното изложение въпрос за същността на претенцията за лихвата върху получените от държавата наеми в периода до предявяване на иска, като такава по чл. 73, ал. 1 ЗС – ползата, от която ищцата е лишена от ползуването на сумите, представляващи наемната цена, не е относим към решения от въззивния съд в обжалваното решение въпрос. Последният касае претендирана от ищцата законна лихва, изтекла от момента на получаване на наема от държавата до датата на предявяване на иска за заплащане на получените добиви от имота, така както се уточнени исковете с писмена молба в първоинстанционното производство, т. е. обезщетение за забавата. Затова и приел, че поради липса на определен ден за изпълнение на задължението, длъжникът изпада в забава от поканата, каквато представлява настоящата исоква молба, от който момент е присъдил и законната лихва върху главницата, съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Затова и обуславящия изхода на делото въпрос е различен от този, който е поставен от касаторката – че претенцията за обезщетението в размер на изтеклата лихва представлява ползата, от която е лишена поради невъзможността да получава добиви от определената наемна цена, която съгласно чл. 73, ал. 1 ЗС й се дължи от ответника. Поради това и не е налице противоречие с представеното решение № 222/2002 год. по гр. д. № 579/2001 год. на ВКС, ІV г. о., което разглежда въпроса за ползуването на имота от ответника след признато му право на задържане, в който случай дължи на собственика обезщетение за ползуването на имота и връщане на добивите от него, независимо от изплащане от последния на подобренията. Не е налице противоречие по въпроса, по който се е произнесъл въззивният съд и с приетото във второто представено решение № 1* по гр. д. № 1863/2001 год. на ВКС, ІІІ г. о., тъй като както и в случая с разглежданото обезщетение по ЗМВР, така и в чл. 73, ал. 1 ЗС, не се съдържа разпоредба за срок, в който задълженията на недобросъвестния владелец към собственика трябва да се изпълнят, поради което и е приложима на общо основание уредбата на ЗЗД относно забавата при изпълнение на парични задължения.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищцата негова част, тъй като, както се посочи, формулираният в изложението въпрос за същността на иска за лихвата върху получените наеми за миналия период от пет години до предявяване на иска не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Затова и изясняването на понятието „обезщетение за ползите”, от които ищцата е лишена е ирелевантно за настоящия случай, в който е разгледан иск за заплащане на обезщетение в размер на изтекли лихви за минал период от време, при направения от съда извод, че длъжникът не е бил в забава преди предявяване на исковата молба.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
 
О П Р Е Д Е Л И
 
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 90 от 17.06.2009 год. по гр. д. № 157/2009 год. по описа на Варненския апелативен съд в обжалваната му от А. Й. Т., чрез адв. М. Б. , част.
Определението е окончателно.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар