Определение №532 от по гр. дело №331/331 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

 
                                          О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
                                                      №.532
 
                                 гр. София, 01.07.2009 год.
 
                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А
 
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети юни две хиляди и девета година, в състав:
                                                                      
                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
                                                                   ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
                                                                           СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
 
като  разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 331 по описа на Върховния касационен съд за 2009 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
 
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 7.10.2008 год. по гр. д. № 2113/2006 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 19.04.2006 год. по гр. д. № 1793/2006 год. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявения от Л. Б. В. против ОбСЗГ „К” за признаване правото й на възстановяване собствеността върху нива от 4 дка в м. „З” в землището на с. К., при описаните съседи.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от Л. Б. В., чрез пълномощника й адвокат Н. И. , с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и молба за отмяната му и вместо това предявеният иск бъде уважен.
Ответната ОбСЗГ „К” и С. община-район „К” не са взели становище по жалбата.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Позовава се на противоречие на изводите на съда с приетото в ТР № 2/96 год. на ОСГК на ВС – т. 4 относно допустимите доказателства за установяване право на собственост върху земеделски земи, както и на значението на въпроса за приложението на разпоредбите на чл. 10, чл. 11, ал. 2 и чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допускане на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
Искът е с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, като за да го отхвърли, потвърждавайки първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че ищцата не е установила, че към момента на образуване на ТКЗС процесният имот е бил собственост на нейния баща Б на твърдяното основание наследство от майка му Е. Х. и давност, и то с писмени доказателства, съгласно изменението на чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ с Д. в. бр. 13/2007 год. и пар. 30 ПЗР ЗИДЗСПЗЗ. Приел е, че представеният нотариален акт от 1928 год. доказва факта, че Е. Х. е била собственик на имота по давностно владение към този момент, но липсват доказателства за момента на образуване на ТКЗС, за да се установи дали до смъртта й през 1947 год. е настъпило обобществяване на имота или това е станало в лицето на нейните наследници, един от които е наследодателят на ищцата. Не е установено и твърдяното давностно владение в полза на последния към момента на образуване на стопанството, за да се приеме, че именно към този момент той е бил собственик на имота, както е поддържано в исковата молба признаване правото на възстановяване в лицето на неговите наследници.
Решаващите съображения на въззивния съд за отхвърляне на установителния иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ не касаят въпроса за допустимите доказателства за доказване на правото на собственост в смисъла, който касаторката поддържа в изложението. Позоваването на т. 4 от ТР № 2/96 год. ОСГК на ВКС е неточно, тъй като в него се обсъжда въпроса за доказателствената сила на нотариално заверените декларации по чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ, в ред. Д. в. бр. 28/92 год. и то в производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. В случая е налице исково производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, в което ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на предпоставките за основателност на предявения установителен иск, както правилно е приел въззивният съд. То предполага установяване на твърденията, че наследодателят на ищцата е бил собственик към момента на образуване на стопанството на спорния имот на поддържаните придобивни основания – наследство от неговата майка, починала през 1947 год. и давностно владение в необходимия за това срок, който при липса на доказателства, дори и твърдения да е започнал да тече приживе на Е. Х. не би могъл да доведе до придобиване на собствеността с оглед недостатъчния период след нейната смърт до колективизацията, която според касаторката е в периода 1949, 1950 год. – 1956 год. Представеният нотариален акт от 1928 год. не установява принадлежността на правото на собственост на наследодателя на ищцата, а на неговата майка, поради което и изложените съображения от касаторката за некредитирането му от въззивния съд като такъв със стара дата са неотносими. Поради това и въпросът за липсата на доказателства за установяване собствеността върху имота на наследодателя на касаторката към момента на образуване на ТКЗС не е решен в противоречие с цитираното ТР на ВС, и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
Не е налице и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като оплакванията на касаторката по приложението на цитираните разпоредби на ЗСПЗЗ представляват касационно основание за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, което не може да се обсъжда в настоящето производство. За да е налице това основание за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове наличие на неяснота или непълнота на правните норми, отнасящи се до установяване правото на собственост към миналия момент чрез посочените в закона доказателства и признаване правото на възстановяване на собственика или неговите наследници, което в случая не е налице. Освен това по тези въпроси е налице утвърдена съдебна практика и не се обосновава необходимост от изоставяне на възприетото тълкуване на закона с оглед възприемане на ново такова. В изложението не се поддържат доводи, относими към възможните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Поради изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
 
О П Р Е Д Е Л И
 
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 7.10.2008 год. по гр. д. № 2113/2006 год. по описа на Софийски градски съд по подадената от Л. Б. В., чрез адвокат Н. И. , касационна жалба.
Определението е окончателно.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар