Определение №551 от 7.7.2016 по търг. дело №1802/1802 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 551
гр. София, 07.07.2016 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА

изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1802 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Сдружение с нестопанска цел „НАЦИОНАЛЕН ЦЕНТЪР ЗА СОЦИАЛНА РЕХАБИЛИТАЦИЯ”, [населено място], представлявано от адв. А. С., срещу решение № 188 от 28.01.2015г. по т.д. № 4754/2014г. на Софийски апелативен съд, 11 състав, с което е потвърдено решение № 5894 от 05.08.2014г. по гр.д. № 13613/2012г. на Софийски градски съд, ГК, I – 6 състав. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът е осъден по предявения частичен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД да заплати на [община], сумата 36 073,20 лева, ведно със законната лихва, считано от 15.10.2012г. до окончателното изплащане на сумата, както и разноски в размер на 1742,93 лева и 1 612,20 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие със закона. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всичи възражения, направени от касатора, както и всички релевантни доказателства, събрани по делото. Счита, че въззивният съд е следвало да остави без движение предявената искова молба и да задължи ищеца да конкретизира размера на иска, тъй като не е ясно каква е претендираната сума. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК поддържа наличието на основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по няколко материалноправни и процесуално правни въпроса, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа, че в закона липсва ясно формулирано правило, а в правната теория са застъпени различни становища и не е единно виждането по наличие на правен интерес от предявяване на иска, свързани с правомощията на съда при констатиране несъответствие на законовата разпоредба с Конституцията на РБ. Счита, че липсата на възможност за пряко приложение на Конституцията на РБ при наличие на закон, уреждащ даден тип обществени отношения, създаденото противоречие между разпоредбата на чл.5, ал.2 от Конституцията със законоворегламентираната процедура за прогласяване, установяване противоконституционност, задължението на съда да прилага закона, в това число и върховния закон на страната, но невъзможността да се позове директно на него, правят необходимо изясняването на този въпрос и развитие на правото в тази насока. Поддържа, че освен това е създадено задължение на съда по реда на чл.15 ЗСВ да уведоми ВКС, но не е ясно как се процедира в съдопроизводството, ако съдът направи или не направи това, не е ясно има ли право съдът да се позове на чл.5, ал.2 от Конституцията, като откаже прилагането на дадена норма поради противоречието й с основния закон на страната и как рефлектира това на постановения от него съдебен акт. Сочи, че от съществено значение е и колизията между законови правни норми и с оглед прилагането на специална законова правна норма и нейното съответствие с правн норми от по-висок ранг и кореспондиращи с основни принципи на правото, закрепени с общ нормативен акт, доказал се във времето /ЗЗД/. Поддържа още, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следния процесуалноправен въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да постанови определението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната и на доводите на страните съвкупна преценка, а ако смята някое доказателство за неотносимо или недостоверно – да изложи мотиви за това.“ Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г.о. и Постановление № 7/1965г. на Пленума на ВС. Излага твърдения за недопустимост на предявения иск, тъй като е предявен от ненадлежна страна без правен интерес. Твърди, че на ищеца липсва активна процесуална легитимация, тъй като не се спори, че това не са средства от бюджета на общината, а са средства от държавния бюджет, т.е. изпълнението на договорната услуга е държавно делегирана дейност. Поддържа, че [община] е задължена и й е вменено по закон единствено да организира търг или конкурс, по силата на който да определи кандидата, който да извършва услугата на база на одобрени критерии от Агенция за социална помощ и да заплаща предоставената от държавата субсидия. Поради това счита, че в случая активна правна легитимация за предявяване на иск има министърът на труда и социалната политика, респ. Агенция за социално подпомагане, но не и [община]
Ответникът по касация [община] оспорва касационна жалба. Излага възражение за липса на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Счита, че в касационната жалба е формулиран един процесуалноправен въпрос, който не покрива критериите по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поддържа още, че сочената от касатора съдебна практика е неотносима към предмета на делото. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по възражението на ответника за липса на активна легитимация на общината, като е обсъдил относимите факти и обстоятелства. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за установено, че с договор за външна услуга от 01.06.2008г. [община] възлага на Сдружение „Национален център за социална рехабилитация” /С./ услугата „Дневен център за възрастни хора с увреждания”, като общината превежда редовно и своевременно средствата, предвидени в общинския бюджет за финансиране на услугата, и е договорено, че възложителят признава до 20% непреки разходи, извършени от изпълнителя в рамките на стандарта, като неусвоените от доставчика средства се възстановяват по банкова сметка на [община] в срок до 20 декември на календарната година. Приел е, че договорът за външна услуга е прекратен въз основа на дадено съгласие на Общинския съвет от 11.05.2012г., като е прието, че към 31.12.2011г. задължението на С. към общината е в размер на 360 732 лева. Посочил е, че съгласно допълнителното заключение на ССЕ дължимата от С. сума е в размер 181 172,94 лева.
Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника за липса на активна легитимация на ищеца, като е приел, че [община] е легитимирана да предяви частичния иск по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД поради това, че е била страна по прекратения договор и претенцията й е основана именно на възникналото облигационно правоотношение, като в изпълнение на договорното си задължение е превеждала претендираните суми. Приел е, че след прекратяване на процесния договор е възникнало задължението на въззивника С. за възстановяване от него на неусвоените и неотчетени парични средства, получени на основание прекратения договор за външна услуга, заради отпадналото вече основание за задържането им.
Предвид изложеното въззивният съд е приел, че задължението на ответника възлиза на 181 172,94 лева, с която сума въззивникът се е съгласил с въззивната си жалба, поддържайки, че това е сумата, която следва да дължи, ако съдът признае ищеца за активно легитимиран. Поради това е счел, че предявеният частичен иск за сумата 36 073,20 лева е основателен. Изложил е съображения, че размерът на исковата претенция е определен точно с конкретно посочен размер, за която сума е и платена държавна такса, а претендираната сума не е заявена като определяема – в процентно отношение от евентуалния размер, който ще бъде установен и присъден, поради което е счел за неоснователно възражението на ответника за редуциране на цената на иска.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящия състав на съда намира, че не е налице твърдяната от касатора недопустимост на предявения иск поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца. Ищецът е правосубектна страна и е изложил твърдения, че претендираното с предявения осъдителен иск спорно право му принадлежи, поради което се явява активно процесуално легитимиран по смисъла на чл.26 ГПК. Изложените от касатора възражения са свързани с липсата на активна материалноправна легитимация на ищеца по предявения иск, тъй като сумите, които са заплащани по процесния договор, не са средства от бюджета на общината, а са средства от държавния бюджет. Преценката за наличие на активна материалноправна легитимация на ищеца следва да бъде извършена с решението по същество на спора, тъй като е въпрос, касаещ основателността на предявения иск, а не неговата допустимост.
Неоснователен е и доводът на касатора за нередовност на исковата молба, тъй като в петитума й ищецът ясно е посочил какъв е пълният размер на вземането му и какъв е размерът на сумата, която претендира по предявения частичен иск.
В касационната жалба и изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал само един процесуалноправен въпрос, свързан със задълженията на въззивния съд, произтичащи от чл.235, ал.2 ГПК, без да посочи конкретно кои доказателства и доводи са останали необсъдени. По въпроса за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор е налице постоянна съдебна практика – Постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС , ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил събраните по делото доказателства, както и твърденията и възраженията на страните, в това число и възраженията на ответника, свързани с цената на предявения частичен иск и с липсата на активна материалноправна легитимация на ищеца.
В изложението си касаторът се е позовал и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради произнасяне на въззивния съд по няколко материалноправни и процесуалноправни въпроса, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът обаче не е формулирал тези правни въпроси, а е изложил съображения във връзка със задълженията на съда при колизия между Конституцията на РБ и закон, уреждащ даден тип обществени отношения, както и при колизия межу специален и общ закон, без да обоснове връзката им с делото и с изводите на въззивния съд. Съгласно т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя.
По изложението съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора на следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 188 от 28.01.2015г. по т.д. № 4754/2014г. на Софийски апелативен съд, 11 състав.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар